Определение № 60274 от 22.06.2021 г. на ВКС по гр. д. № 1838/2021 г.

Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК.

С решение № 260042/03.08.2020 г. по в. гр. д. № 474/2019 г. Пернишкият окръжен съд е потвърдил решение № 55/07.05.2015 г. по гр. д. № 738/2014 г. на Радомирския районен съд, с което е отхвърлен иск с правно основание чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ, предявен от М. Х. К. /заместена от процесуалните си правоприемници Д. В. К., Х. Д. К. и Н. Д. К./, срещу И. С. С. /С. С./, Г. И. Й. /заместен от процесуалната си правоприемница М. Г. Г./, Н. С. Й. /заместена от процесуалните си правоприемници Д. Я. С. и Н. Я. И./, Д. Я. С. и Н. Я. И. /И./, за признаване на установено, че имот № ............ по КВС на землището на [населено място], [община], с площ 1.522 дка, девета категория, в местност „П.“ /а по документ на ответниците в местност „И.“/, при граници: имот № ......... - нива на наследници на Ц. Й. и И. И., имот № ......... - нива по чл. 19 ЗСПЗЗ, имот № ......... - нива на Х. Й. И. и имот № ........ - нива на Х. Й. И., е бил собственост на наследодателя на ищцата Х. М. Х., починал на 13.04.2001 г., към момента на образуване на ТКЗС в [населено място] в годините около 1958 г.

Касационна жалба срещу въззивното решение с оплаквания, че същото е неправилно - основание за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК, са подали ищците.

От ответницата по касация И. С. С. - ответница по делото, е получен писмен отговор със становище да не се допуска касационно обжалване; останалите ответници не са подали отговори.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от надлежна страна, насочена е срещу въззивно решение, което попада в обхвата на касационното обжалване и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е допустима.

При произнасяне по допускане на касационното обжалване Върховният касационен съд на РБ, състав на І-во г. о., намира следното:

Предмет на иска с правно основание чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ /след уточнения с молба вх. № 6172/16.11.2016 г. в изпълнение указанията, дадени с решение № 190/17.10.2016 г. по гр. д. № 995/2016 г. на ВКС на РБ, І-во г. о./ е нива с площ от 1.300 дка в местността „П.“, при стари съседи: от северозапад - слог и нива на Х. М. Х., от югоизток - нива на Й. Й., от югозапад - нива на Х. Й. и от североизток - нива на И. Й., за който при заснемането му в процедура по ЗСПЗЗ се установило, че се припокрива частично - за площ от 992 кв. м., с имот, възстановен на ответниците под № .......... по КВС на землището на [населено място]. Според уточнителна молба вх. № 6755/14.12.2016 г. предмет на претенцията е припокриващата се площ от 922 кв. м., както е заснета от вещото лице по техническата експертиза на скица № 1 при заснемане на границите, посочени от ищцата.

Твърди се /с двете уточнителни молби/, че имотът произхожда от Х. М. Х. - баща на първоначалната ищца М. Х., който придобил собствеността по наследство от своя баща М. Х. П., а последният го получил по дарение от своя баща Х. П.. Твърди се също, че Х. Х. е придобил имота по давност, като имотът бил владян от Х. П. до 1890 г., когато бил подарен на М. П.; последният го владял до 13.12.1942 г., когато починал, а от тогава имотът е владян от Х. Х. до смъртта му на 13.04.2001 г.

По делото е установено, че единствен наследник на Х. М. Х., починал на 13.04.2001 г., е първоначалната ищца М. Х. К., заместена в процеса от наследниците си по закон Д. В. К., Х. Д. К. и Н. Д. К..

Според удостоверение № 122/27.09.1991 г., издадено от ТКЗС [населено място], сред посочените в декларация № 352 на името на Х. М. Х. внесени в ТКЗС земеделски земи е и нива в местността „П.“ от 1.300 дка.

С решение № 3402/12.02.2001 г. на поземлената комисия на Х. М. Х. е възстановено правото на собственост в съществуващи /възстановими/ стари реални граници на няколко имота, сред които по т. 2 нива от 1.300 дка, девета категория, в местността „П.“, като граници и съседи не са посочени.

Ответниците са наследници на И. Й. И., починал на 31.01.1990 г., и на Ц. И. Й., починала на 16.03.1973 г. Според удостоверение № 314/08.01.1992 г., издадено от ТКЗС [населено място], сред посочените в декларация № 267 на името на И. Й. И. внесени в ТКЗС земеделски земи е и нива в местността „П.“ от 1.000 дка, а според удостоверение № 315/08.01.1992 г. на същия издател сред внесените от братя И. Й. - С., Г. и Я. /преките наследници на И. Й./ в ТКЗС земеделски земи е и овощна градина в местността „И.“ от 2.000 дка. С решение на поземлената комисия № 08РГ/15.03.2001 г., т. 12, на наследниците на Ц. Й. и И. И. е възстановено в стари реални граници правото на собственост върху овощна градина от 1.522 дка, девета категория, в местността „И.“, съставляваща имот № .......... по картата на землището на [населено място].

От протокол от 27.06.2014 г. на общинската служба „Земеделие“, при позоваване на протокол за идентифициране на поземлен имот от 12.06.2014 г., докладна записка от 18.06.2014 г. и извадка от картата на възстановената собственост от същата дата, е видно, че в присъствието на собственици на земеделска земя, в т. ч. и ответницата И. С., е извършено заснемане на имоти в стари реални граници, при което от фирмата-изпълнител на технически дейности е установено, че част от претендирания от ищцата имот попада в имот № ..........на наследниците на Ц. Й. и И. Й..

Свидетелят С. К., депозирал показания при извършения от първоинстанционния съд оглед на място, е установил, че познава имота от дете - след 09.09.1944 г., 1945 г., 1946 г., посещавал го е многократно и е използвал намиращия се в него кладенец; лично е възприел обстоятелството, че имотът е на бащата на ищцата. Свидетелката Роза Н. е установила, че познава имота, който е бил собственост на бащата на ищцата преди образуването на ТКЗС, както и неговите граници; че нивите на наследодателите на ответниците се намират по-надолу от процесния имот.

Ответницата Н. И. /И./, която, както и останалите ответниците е оспорила иска, при извършения оглед на място е изразила становище, че имотът на наследодателя на ищцата е възстановен на ответниците, а имотите, принадлежащи на Ц. и И. Й., са възстановени на трети лица. Заявила е: „Нашето място е дадено на други хора, а тяхното място на нас. Това са две различни места и ние нямаме претенции за този имот.“

При извършения оглед на място свидетелите са посочили на вещото лице границите на спорния имот, които графично са отразени на скица към приетото по делото заключение на техническа експертиза. Тези граници са следните: от северозапад - ясно изразен голям слог, от югозапад - следи от паянтова ограда, запазена в цялост между букви А и Б на изготвената от вещото лице скица, от югоизток - слабо изразен слог. Констатирано е, че в имота има кладенец. Описаният от свидетелите имот попада в територията на имот № ..........., възстановен на ответниците. Вещото лице е посочило, че частта от землището, в която попада имотът съгласно посочените от свидетелите граници, е с различни наименования на местности, като не може да отговори на въпроса какво е било наименованието на местността, в която се намира процесният имот. В картата на възстановената собственост няма очертани граници за местностите „П.“ и „И.“. За землището на [населено място] в частта, в която попада процесният имот, няма стар картен материал; първият план е картата на възстановената собственост. При изслушването му вещото лице е заявило, че имотът е бил посочван при огледа като имот на Х. Х. както от свидетелите, така и от присъствалата лично ответница /И. С. С./.

Въззивният съд приел, че по делото липсват доказателства в подкрепа на твърдението за придобиване на имота чрез наследствено правоприемство. Установено е, че М. Х. П. е баща на Х. М. Х. - наследодател на ищците, но не е доказана родствена връзка между М. Х. П. и Х. П., сочен като извършил дарение в полза на М. Х. П. по повод на сватбата му, както се твърди от ищците; няма и никакви доказателства за договор за дарение. При това положение въззивният съд приел иска, основан на прехвърлителна сделка и последвало наследяване, за неоснователен.

По заявеното като евентуално основание - придобивна давност, въззивният съд посочил, че с оглед установеното от свидетеля К. начало на владението, приложимата правна норма за продължителността на владението, чрез което може да се придобие недвижима вещ, е Законът за давността /отм./, който в чл. 34 предвижда, че може да се придобиват чрез давност право на собственост и други вещни права върху недвижими имущества с непрекъснато владение в продължение на двадесет години, без да има нужда от юридическо основание и добросъвестност. Предвид доказателствата по делото, че към 1944 г. наследодателят на ищците е упражнявал фактическа власт върху процесния имот с намерение за своене, съдът приел, че придобивният ефект на давността би настъпил през 1964 г. Съдът посочил, че когато давността е започнала да тече при отменения Закон за давността и е продължила след влизането в сила на Закона за собствеността, относно срока приложение намира пар. 4 от ПЗР на ЗС, според който Законът за собствеността се прилага, ако за завършване на давността по отменения Закон за давността е нужен по-дълъг период от предвидения в настоящия закон. Съдът посочил, че новите по-кратки срокове, предвидени в ЗС, започват да текат от влизането му в сила занапред, т. е. от 16.12.1951 г., а не от предшестващото завладяване на имота, така че срокът за придобиване по давност на недвижим имот по силата на недобросъвестно владение по новия закон изтича най-рано на 16.12.1961 г. С оглед предмета на производството по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ правото на собственост следва да е било придобито към момента на внасянето на земеделската земя в ТКЗС през 1958 г. След включването на имота в ТКЗС давност не тече, тъй като върху него стопанството е придобило право на кооперативно земеползване, изключващо възможността имотът да се придобие от граждани предвид забраната на чл. 86 ЗС. Съдът посочил, че не е доказано и владение от страна на Х. П. и на М. Х. П., което да бъде присъединено към владението на Х. М. Х.. Анализирайки показанията на разпитаните по делото свидетели, съдът заключил, че предвид липсата на събрани доказателства кое лице е упражнявало фактическа власт преди 1944 г. в изискуемия от закона срок, исковата претенция следва да бъде отхвърлена като недоказана. При формиране на този извод въззивният съд приел за неоснователен довода на ищците, основан на изходящото от ТКЗС удостоверение за внесените от наследодателя им имоти, по съображения, че земеделската земя се възстановява на собственика ѝ към момента на обобществяването, а не на лицето, което я е внесло, тъй като то може да не е собственик на имота. За неоснователен е приет и доводът, че първоинстанционният съд не е взел предвид при постановяване на решението направеното признание на иска от ответницата Н. И. /И./. Посочил е, че както в първоначалния отговор на исковата молба, така и в отговор на уточнителните молби тази ответница категорично отрича основателността на претенцията. Освен това признанието по смисъла на чл. 237 ГПК следва да отговаря на вида на търсената защита с иска и на правото, което този иск защитава. Макар да излага обстоятелства, свързани с възстановяването на земеделски земи от поземлената комисия, ответницата е изразила становище, че няма как процесният имот да бъде прехвърлен на ищцата, т. е. не е налице признание на исковата претенция, тъй като при евентуално решение, признаващо наследодателя на ищците за собственик на имота към момента на обобществяването му, общинската служба по земеделие следва да постанови решение, с което да възстанови имота на наследодателя на ищците и ответниците да загубят правото на собственост. Другите ответници са изразили становище за недопустимост и неоснователност на исковата претенция. Предвид нормата на чл. 217 ГПК съдът преценява фактическите твърдения на другарите с оглед събраните по делото доказателства. В случая исковата претенция е недоказана, поради което изразеното от ответницата Н. И. /И./ еднократно становище не е в състояние да обори възприетото от съда становище по иска. В допълнение съдът посочил, че дори да се касае за признание на иска, то не би могло да обвърже съда, тъй като касае вещен иск. Позовал се на практика на ВКС, според която признанието на вещен иск не може да доведе до постановяване на решение по реда на чл. 237 ГПК, а следва да бъде преценено с оглед събраните по делото доказателства.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторите са поставили въпросите:

1. Какъв е предметът на доказване по иска с правно основание чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ в хипотезата, когато страните не спорят, че техните наследодатели са били собственици на различни имоти към момента на колективизацията, а относно това кои са били старите реални граници на тези имоти, т. е. спорът за материално право касае местоположението на претендираните за възстановяване различни имоти - по този въпрос се поддържа основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК поради противоречие на въззивното решение с решение № 35/22.02.2012 г. по гр. д. № 419/2011 г. на ВКС, ІІ-ро г. о., и решение № 18/19.02.2016 г. по гр. д. № 4592/2015 г. на ВКС, ІІ-ро г. о.;

2. Тече ли придобивна давност по отношение на имот, който е запазил реалните си граници и до момента, т. е. не е бил фактически отнет и не е бил предмет на кооперативно земеползване; за тези имоти съществувала ли е забрана по чл. 86 ЗС за придобиването им по давност, включително и в редакцията преди изменението с ДВ, бр. 31/1990 г. - по този въпрос също се поддържа основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК поради противоречие на въззивното решение с решение № 249/04.07.2011 г. по гр. д. № 621/2010 г. на ВКС, І-во г. о., и с цитираните в него решения;

3. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди и да изложи в решението си мотиви в обсъждане на исканията и възраженията на страните, включително при направено възражение за материална незаконосъобразност на решенията на общинската служба по земеделие, да осъществи косвен съдебен контрол върху валидността и действителността на административните актове в рамките на производството по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ - основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК се поддържа поради противоречие на въззивното решение с Постановление № 7/1965 г. на Пленума на ВС, т. 19 на ТР № 1/04.01.2001 г. по т. гр. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, както и със следните решения на състави на ВКС: решение № 45/25.06.2019 г. по гр. д. № 1466/2018 г. на ІІІ-то г. о., решение № 157/08.11.2011 г. по т. д. № 823/2010 г. на ІІ-ро т. о., решение № 271/15.10.2013 г. по гр. д. № 1403/2012 г. на ІV-то г. о., решение № 194/18.06.2013 г. по гр. д. № 1100/2012 г. на ІV-то г. о., решение № 229/14.12.2016 г. по гр. д. № 2221/2016 г. на ІІІ-то г. о., решение № 271/16 от 08.02.2017 г. по гр. д. № 1368/2016 г. на ІV-то г. о., и решение № 24/07.03.2018 г. по гр. д. № 1369/2017 г. на ІІ-ро г. о.

Предвид мотивите към обжалваното въззивно решение настоящият състав на ВКС, I-во г. о., намира, че следва да допусне касационно обжалване по първия поставен от касаторите въпрос, уточнен от касационната инстанция съобразно правомощията ѝ по т. 1 на ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС така: какъв е предметът на доказване по иска с правно основание чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ в хипотеза, при която спорът за материално право касае местоположението на претендираните за възстановяване различни имоти на насрещните страни. Касационното обжалване следва да се допусне на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за преценка съответствието на въззивното решение с решение № 18/19.02.2016 г. по гр. д. № 4592/2015 г. на ВКС, ІІ-ро г. о., с което е прието, че когато в производството по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ спорът за материално право касае местоположението на претендираните за възстановяване различни имоти, предмет на доказване е не правото на собственост, а старите реални граници към момента на обобществяване на притежаваните от всяка от страните имоти и в този случай за установяване на собствеността е достатъчен всеки от документите, посочени в чл. 12 ЗСПЗЗ. В тази хипотеза съдът следва да формира извод относно точното местоположение на имотите и съответствието им с процесния, с което и ще разреши спора за материално право.

Не е налице основание за допускане на касационно обжалване по втория въпрос. Съгласно чл. 10, ал. 1 ЗСПЗЗ възстановяват се правата на собствениците или на техните наследници върху земеделските земи, които са притежавали преди образуването на трудовокооперативни земеделски стопанства или държавни земеделски стопанства, независимо от това дали са били включени в тях или в други образувани въз основа на тях селскостопански организации. Съдебната практика приема, че хипотезата на чл. 10, ал. 1 ЗСПЗЗ има предвид всички случаи, при които земеделските имоти са били стопанисвани от ТКЗС, ДЗС и други образувани въз основа на тях селскостопански организации, включително и когато след внасянето им в стопанството са оставяни за лично ползване на кооператорите, а не само когато са включвани в кооперативни блокове, /решение № 1261/06.11.2008 г. по гр. д. № 1381/2006 г. на ВКС, IV-то г. о., решение № 1200/15.07.1994 г. по гр. д. № 1821/1993 г. на ВС, IV-то г. о./. С включването на частните земеделски имоти в селскостопанските организации и премахването на реалните им граници е прекратено качеството на обекта на собствеността да е конкретно обособена вещ /ТР № 1/1997 г. по гр. д. № 1/1997 г. на ОСГК на ВКС/. Върху такъв обект, дори когато е оставен за лично ползване на кооператора по различни причини /напр. заради невъзможността за машинната му обработка/, придобивна давност не тече, тъй като се касае за кооперативна, а не за лична собственост, а давност за придобиване на недвижим имот не тече по отношение на кооперативната собственост /решение № 505/19.04.1994 г. по гр. д. № 1120/1993 г. на ВС, IV-то г. о./. Ето защо в съответствие със съдебната практика въззивният съд е приел, че след включването на имота в ТКЗС давност не тече, тъй като върху него стопанството е придобило право на кооперативно земеползване, изключващо възможността имотът да се придобие от граждани предвид забраната на чл. 86 ЗС. Решение № 249/04.07.2011 г. по гр. д. № 621/2010 г. на ВКС, І-во г. о., на което касаторите се позовават, разглежда друга хипотеза: дворно място извън регулационния план на населеното място, което не е отнето юридически или фактически от собственика му, при което собствеността на частния стопанин върху него е била запазена в реални граници и не е било установено право на кооперативно земеползване. Настоящият случай не е такъв, тъй като касае земеделска земя, включена в кооперативното стопанство, реалните граници на която са били заличени, върху нея е било установено право на кооперативно земеползване и същата не е била обект, годен за придобиване по давност. Отсъствието на противоречие със съдебната практика налага извода за липса на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване.

Третият въпрос - за косвения съдебен контрол върху валидността и материалната законосъобразност на решенията на общинската служба по земеделие за възстановяване на правото на собственост върху земеделски земи, не е включен в предмета на спора по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ, който съгласно ТР № 1/1997 г. по гр. д. № 1/1997 г. на ОСГК на ВКС е правото на собственост върху такива земи към момента на одържавяването им или включването им в ТКЗС, ДЗС и други образувани въз основа на тях селскостопански организации. Този предмет не е обусловен от решенията на органа по поземлената собственост по чл. 18ж, ал. 1 и чл. 27, ал. 1 ППЗСПЗЗ. Ето защо въззивният съд не е имал задължение да изложи в мотивите към решението си съображения по валидността и материалната законосъобразност на решението на поземлената комисия, с което правото на собственост на наследниците на Ц. и И. Й. е възстановено. Като поставен извън предмета на спора, въпросът не отговаря на общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване.

По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.