Определение № 3452 от 05.12.2025 г. на ВКС по т. д. № 1914/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на С. П. Т. срещу решение № 3255/28.05.2025 г. по в. гр. д. № 11879/2024 г. на Софийски градски съд, с което въззивният съд е обезсилил решение № 20103609/ 21.09.2023 г. постановено по гр.д. № 40036/2020 г. по описа на Районен съд - София, 142 състав, с което е отхвърлен предявеният от "Аутотехника" ЕООД срещу С. П. Т. иск, с правно основание чл. 45 ЗЗД, за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата в размер на 7 533,35 лв., представляваща обезщетение за имуществени вреди на МПС, марка „КИА“, модел „Спортидж“, рег. [рег.номер на МПС], настъпили вследствие ПТП, реализирано на 24.08.2015 г. в [населено място], като е върнал делото на друг състав на Районен съд - София, за произнасяне по предявения иск за пропуснати ползи, представляващи разликата между стойността на автомобила преди датата на ПТП и стойността, на която същият е продаден - чл. 79, ал. 1 ЗЗД във вр. чл. 82 ЗЗД във вр. чл. 228 ЗЗД. Касаторът поддържа, че въззивното решение е недопустимо и очевидно неправилно, поради което са налице предпоставките по чл. 280, ал. 2, предл. 2 и предл. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване. В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК не е постъпил отговор на касационната жалба от "Аутотехника" ЕООД. Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките по чл. 280, ал. 2 ГПК, констатира следното: Кaсационната жалба е редовна - подадена от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговарят по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК. За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че от обстоятелствената част и петитума на исковата молба се установява, че ищецът е сезирал съда с иск за обезщетение за вреди, под формата на пропусната полза, изразяващи се в разликата между стойността на автомобила преди ПТП и стойността, на която е продаден. С оглед на това е приел, че предявеният иск е с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД във вр. чл. 82 ЗЗД във вр. чл. 228 ЗЗД. Посочил е още, че видно от доклада по делото, респективно постановеното решение, първоинстанционният съд е приел, че е сезиран с иск за причинени имуществени вреди на МПС, марка „КИА“, модел „Спортидж“, рег. [рег.номер на МПС], настъпили вследствие ПТП, реализирано на 24.08.2015 г. в [населено място], като предявеният иск е квалифициран като такъв по чл. 45 ЗЗД. Въззивния съд е акцентирал на това, че ако единствено правната квалификация на иска е погрешна, няма пречка сам да реши спора по същество, като даде вярната правна квалификация с решението. Ако съдът се е произнесъл по заявените факти, но ги е подвел под грешно основание, не се касае за произнасяне по непредявен иск, а за неправилно приложение на материалния закон. Решаващият състав е счел, че в случая първоинстанционния съд не се е произнесъл по заявените факти. Намерил е, че Районен съд - София не е разгледал и не се е произнесъл по иск за пропуснати ползи, представляващи разликата между стойността на МПС-то преди датата на ПТП и стойността, на която е продадено, а е разгледал иск за обезщетение за настъпили имуществени вреди, какъвто не е бил предявен. С оглед на което въззивният съд е приел, че СРС се е произнесъл по иск, с който не е бил сезиран. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, инкорпорирано в касационната жалба, касаторът се позовава на хипотезата на недопустимост по чл. 280, ал. 2, пред. 2 ГПК и на „очевидна неправилност“ по смисъла на чл. 280, ал. 2, пред. 2 ГПК, като основания за допускане до касационно обжалване на виззивното решение. Поддържаното основание по чл. 280, ал. 2 предл. 2 ГПК се разглежда служебно и без да са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК, поради което и въведените оплаквания за недопустимост на съдебният акт следва да бъдат разгледани. Касаторът поддържа, че въззивният съд е определели предмет на делото въз основа на обстоятелства, на които ищеца не се е позовал, като е разгледал спор, различен по своя правопораждащ фактически състав, от този, с който е бил сезиран. С оглед на това касаторът твърди, че въззивния съд е разгледал непредявен иск в нарушение на диспозитивното начало, поради което и постановеното решение е недопустимо. Соченото от касатора нарушение не обосновава извод за недопустимост на въззивното решение. Съдебната практика по Тълкувателно решение № 2/29.02.2012 г. по тълк. д. № 2/2011 г. на ОСГТК на ВКС и обективираната в решенията по гр. д. № 1120/2010 г. на ВКС, II г.о.; гр. д. № 1844/2010 г. на ВКС, IV г.о.; гр. д. № 476/2009 г. на ВКС IV г.о.; т. д. № 623/2008 г. на ВКС, II т.о.; т. д. № 764/2008 г. на ВКС, II т.о.; т. д. № 118/2010 г. на ВКС, II т.о.; т. д. № 1091/2012 г. на ВКС, II т. о. е в смисъл на допуснато от съда нарушение на принципа на диспозитивното начало при определяне предмета на делото въз основа на обстоятелства, на които страната не се е позовала, поради което решението по същество на спора, постановено по непредявен иск, е прието за недопустимо. Настоящият съдебен състав намира, че при постановяване на решението и определяне предмета на спора въззивният съд се е произнесъл в съответствие с изложените в обстоятелствената част на исковата молба фактически твърдения на ищеца и заявения петитум. Както е отбелязал и въззивният съд, давайки правна квалификация на предявения иск по чл. 79, ал. 1 ЗЗД във вр. чл. 82 ЗЗД във вр. чл. 228 ЗЗД, по делото се установява, че ищецът е сезирал съда с иск за обезщетение за вреди от неизпълнение на договор, под формата на пропусната полза, изразяваща се според ищеца в разликата между стойността на автомобила преди ПТП и стойността, на която е продаден. Горният извод е във връзка с наведените твърдения в исковата молба за сключване на договор за наем на автомобила. Въззивният съд е заключил, че няма произнасяне по тези факти, като погрешната правна квалификация е довела до необсъждане на елементите от фактическия състав на договорната отговорност и в частност на вредите под формата на пропуснати ползи в следствие на обезценяване на автомобила. С оглед на така направените констатации е обезсилил решението на районния съд и е върнал делото за произнасяне по предявения иск от друг състав. Неоснователно е и твърдението за очевидна неправилност на въззивното решение. Според чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК въззивното решение се допуска до касационно обжалване при очевидна неправилност, което основание е независимо от правните въпроси по чл. 280, ал. 1 ГПК и което като характеристика насочва към особено тежки пороци, водещи до неправилност на съдебния акт. Същите пороци следва да могат да се констатират от касационната инстанция без извършване на касационна проверка по същество на обжалвания съдебен акт. Съдебната практика приема, че това са случаи на: прилагане на несъществуваща или отменена правна норма, прилагане на закона в неговия обратен, противоположен смисъл, явна необоснованост на фактическите констатации на въззивния съд поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, нарушения на основополагащи принципи на съдопроизводството. Обжалваното въззивно решение не разкрива никой от изброените пороци. Всичко, което предпоставя допълнителна проверка и анализ на осъществените в действителност процесуални действия на съда и страните и съобразяване на действителното съдържание на защитата им, събраните доказателства и тяхното съдържание, е относимо към преценката за неправилност по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК. Твърденията на касатора, предпоставени от несъгласието му с изводите на въззивния съд, не отговарят на горепосочените критерии за "очевидна неправилност". По изложените съображения въззивното решение не се допуска до касационно обжалване. В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК не е постъпил отговор на касационната жалба поради което разноски не следва да бъдат присъждани в настоящото производство. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд,