Определение № 837 от 25.06.2015 г. на ВКС по гр. д. № 1864/2015 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационната жалба на Б. И. Н., И. Б. Н. и Я. Б. Н. – тримата от [населено място], чрез процесуалните им представители адв. М. и К., против въззивното решение № 1887 от 16 октомври 2014 г., постановено по гр.д. № 1247 по описа на апелативния съд в гр. София за 2014 г., с което е потвърдено решение № 7864 от 27 ноември 2013 г., постановено по гр.д. № 3008 по описа на Софийския градски съд за 2013 г., с което наследодателката на касаторите С. Я. Н., починала в срока за обжалване на въззивното решение, е осъдена да заплати на С. А. Я. от [населено място], сумата от 33249,11 лева като левова равностойност на 17000 евро, ведно със законната лихва от 4 март 2013 г., и в полза на С. Я. са присъдени разноски. С определение № 172 от 15 май 2015 г. по настоящото дело касационната жалба беше оставена без движение за отстраняване на неясноти в исканията на касаторите. В указания срок е постъпило заявление от Б., И. и Я. Н., с което неяснотата е отстранена, поради което се налага производството пред касационния съд да се възобнови. В касационната жалба се поддържа неправилност на въззивното решение поради допуснати от въззивния съд съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Оспорва се изводът на съда, че след като сумата е преведена по личната банкова сметка на ответницата Н. и при отразяване от самата ищца върху нареждането „за строеж”, то ищцата е доказала предаването на заемни средства на ответницата. В противоречие със събраните доказателства се твърди да е изводът, че между страните по спора има валидно възникнало облигационно отношение по повод сключен договор за заем за „строителство”. Поддържа се, че превеждането на сумата по сметката на Н. е доказателство за размера на получената сума, но не и за наличието на облигационно отношение за заем, тъй като преведената сума може да е в резултат на други задължения. Сочи се, че ищцата не е доказала да има уговорен двустранно срок за връщане на сумата. Изводът за наличието на заемно правоотношение съдът гради само върху свидетелски показания на една свидетелка, която е снаха на ищцата, неправилно са интерпретирани и показанията й, а не са кредитирани показанията на останалите свидетели. Заявява се, че ищцата не е доказала съответните предпоставки за основателността на иска по чл. 240 ЗЗД. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване се поддържа искане за допускане при условията на всички хипотези на чл. 280, ал. 1 ГПК. В допълнителна молба от касаторите, приподписана от адв. П. И., се твърди допуснато от въззивния съд съществено нарушение на процесуалните правила при конституирането им като страни на мястото на починалата им наследодателка. Ответницата С. А. Я. от [населено място], чрез процесуалния си представител адв. Х. М., в отговор на касационната жалба изтъква доводи за липса на основание за допускане на касационното обжалване, както и за неоснователността на жалбата. Въз основа на представеното платежно нареждане за превеждане от Я. на Н. на процесната сума и при отразяване върху документа, че преводът е направен за „строеж”, въззивният съд е заключил, че ищцата е изпълнила задължението си по договора и е изправна страна – доказала е предаването на заемните средства на ответницата, а последната не е установила възражението си, че сумата е получена като дарение, а не като заем, поради което за ответницата е възникнало задължението да върне заетата сума в уговорения срок след покана, но не го е сторила. Фактът, че сумата е предоставена на ответницата в заем за строеж с уговорката тя да бъде възстановена в рамките до три години, съдът извежда от показанията на св. Г., която е присъствала на сключването на сделката, като уговорката е била сумата да бъде върната в рамките на три години. За неоснователно е прието твърдяното от ответницата, че не са взети предвид показанията на нейните свидетели, тъй като първата инстанция е посочила, че ответницата не е доказала твърдението си, че процесната сума й е била дарена във връзка с нейни заболявания и операции, а и твърденията на свидетелите не кореспондират с представените доказателства и сведенията им не се основават на лично възприети факти. Изрично се сочи, че в производството по чл. 240, ал. 1 ЗЗД върху ищеца лежи доказателствената тежест да установи, че е дал заемни средства, а при оспорване на иска – ответникът следва да установи възраженията си, че средствата са дадени на друго основание, че е налице порок на волята, че задължението е погасено по давност и пр. Акцентира се върху недоказването от страна на ответницата, че сумата й е дарена. Касационният съд приема, че следва да допусне касационното обжалване по уточнения от настоящия съдебен състав въпрос за доказването на елементите от фактическия състав на договора за заем, каквито по същината си са сторените от касаторите питания – за наличието на валидно възникнало облигационно правоотношение по повод сключен договор за заем, без да са представени доказателства за постигнато съгласие между страните, за предаване на парите и за получаването на пари със задължението да ги върне в уговорен срок, за доказването, че предаването на сума е като заем и за основаване на заключението за наличен договор за заем само върху показанията на един свидетел. Касационното обжалване следва да бъде допуснато при условията на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК поради противоречивото разрешаване на въпроса с тълкуването, дадено от ОСГК в решение № 37 по гр.д. № 32/1969 г. За касационното обжалване касаторът дължи държавна такса от 664,98 лева. Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение