Определение № 927 от 26.03.2026 г. на ВКС по т. д. № 1873/2025 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „ПЛАНИСФЕРА СОФИЯ“ ЕООД, ЕИК:[ЕИК] срещу въззивно решение № 775 от 06.06.2025 г., постановено от Апелативен съд - София по в.гр.д. № 2780 по описа на съда за 2023 г. в частта му, с която след частична отмяна на първоинстанционно решение № 260893 от 28.06.2023 г., постановено от Софийски градски съд по гр.д. № 53 по описа на съда за 2020 г., касаторът е осъден на основание чл. 79 вр. чл. 286 ЗЗД вр. с чл. 135, ал. 2 от ТЗ да заплати на Л. К., гражданин на Република Италия, с ЛНЧ: [ЕГН], сумата 27 455,92 лв., представляваща дължимо възнаграждение по договор за управление от 04.02.2019 г. за периода от 01.05.2019 г. до 25.07.2019 г., ведно с претендираната законна лихва върху главницата, считано от 03.01.2020 г. до окончателното изплащане, и е отхвърлен предявеният от касатора против Л. К. насрещен иск с правно основание чл. 79, ал. 1, предл. първо във вр. с чл. 135, ал. 2 от ТЗ за заплащане на сумата 29 688,12 лв., претендирана като недължимо изплатено възнаграждение по същия договор за управление, за периода от м. февруари до м. април 2019 г., ведно със законната лихва, считано от 20.02.2020 г. до окончателното изплащане, със законните последици по отношение на разноските в производството.

В касационната жалба се излагат оплаквания за неправилност на въззивното решение, поради наличието на всички касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК.

Оспорва се изводът на въззивния съд, че първоинстанционният такъв се е произнесъл по безвъзмездността на договора за управление и е отхвърлил главния иск, предявен от ищеца - за заплащане на възнаграждение по договор за управление, без да съобрази, че от ответното дружество не е направено възражение в този смисъл. Това, според касатора, въззивният съд погрешно е определил като неправилно приложение на служебното начало.

Твърди се, че апелативният съд, макар и сам да е посочил, че има задължението да следи за приложението на императивни материалноправни норми, не е сторил това, напротив - неправилно не е съобразил, че разпоредбата на чл. 137 от ТЗ е императивна, като това важи и за т. 5 от нея, която касае сключване на договор за управление и начина на определяне размера на възнаграждението на управителя на търговското дружество, което може да бъде осъществено само чрез взето решение на Общо събрание на съдружниците /ОСС/.

Сочи се, че ищецът не е представил решение на Общото събрание на съдружниците, с което да е възложено на М. Н. - другият управител и съдружник в ответното дружеството, да сключи договор за управление с Л. К., при определено от ОСС възнаграждение. Според касатора задължение на съда, независимо от процесуалното поведение на страните, е да издири и приложи релевантните правни норми, както и да следи за спазването на повелителните разпоредби на закона, като част от преценката за това дали е доказано пораждане на права и задължения за страните, в какъвто смисъл се цитира решение на ВКС.

С оглед на изложеното се настоява, че е абсолютно незаконосъобразен и необоснован изводът на въззивния съд, че първоинстанционният съд неправилно е приложил принципа на служебното начало, доколкото няма право служебно да извежда фактически обстоятелства, като основание за недължимост на претендираното възнаграждение. Сочи се, че поради това е неправилен и другият решаващ извод на въззивния съд относно квалификацията на предявения от дружеството насрещен иск срещу ищеца за заплащане на неоснователно изплатено възнаграждение по договора за управление за периода от м. 02 - м. 04.2019 г. Според касатора, когато, без да е направено възражение за нищожност от страните, по делото са събрани доказателства, от които тя може да се установи, по силата на чл. 235, ал. 2 ГПК, съдът е длъжен да ги обсъди и даде правна квалификация на установените от тях факти. Именно защото липсва изрично решение на ОС на съдружниците за определяне на размера на възнаграждението на управителя, което да е отразено в договора за управление, първоинстанционният съд е направил правилен извод, че получените от ищеца за възнаграждения за февруари, март и април 2019 г. в общ размер от 29 688,12 лева, са били изплатени при начална липса на основание за това, поради което подлежат на връщане. Според касатора възстановяването от Л. К. на платените му суми от дружеството се дължи на извъндоговорно основание - чл. 55, ал. 1 ЗЗД, каквато правилна квалификация Софийски градски съд е направил. Сочи се, че съдебната практика е единна в становището си, че съдът не е обвързан от правната квалификация на иска, дадена от ищеца. Спрямо фактите, които са наведени от него, съдът е свободен в преценката си и във възможността си да даде правилната правна квалификация на спора. Напълно достатъчно е с исковата молба да бъде индивидуализирано спорното /право/ и да бъде посочено в какво се състои искането. Излага се, че в настоящия случай, макар изрично да не е посочено като основание чл. 55, ал. 1, предл. 1, ЗЗД, според фактите, които са посочени в насрещния иск и установените обстоятелства по делото, съдът е направил правилната правна квалификация.

Твърди се също, че въззивният съд не е разгледал всички събрани по делото доказателства в тяхната съвкупност и не е изложил мотиви по важните правни доводи и възражения на страните, в противоречие с цитирана практика на ВКС, в каквато насока се излагат подробни съображения.

Иска се отмяна на въззивното решение в обжалваната му част и връщане на делото на въззивния съд за ново разглеждане с указания по приложението на закона или постановяване на съдебен акт по същество на спора, с който искът срещу касатора да бъде отхвърлен в цялост, съответно – предявеният от него насрещен иск да бъде уважен, претендират се разноски за всички съдебни инстанции.

В изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поставят въпросите:

1. Допустимо ли е възнаграждението по договор за управление да бъде прието за дължимо, въпреки липсата на взето решение на общото събрание на дружеството по чл. 137, ал. 1, т. 5 от ТЗ, с което да е определен неговият размер, при изрична задължителна съдебна практика на ВКС, че без такова решение клаузата в договора за управление, определяща размера на дължимото възнаграждение, е недействителна? Твърди се противоречие с решение № 222 от 10.05.2019 г. по т.д. № 2972/2017 г. на ВКС, Първо т.о., решение № 306 от 25.06.2012 г. по гр.д. № 1387/2011 г. на ВКС, решение № 204 от 28.07.2014 г. по гр.д. № 983/2014 г. на ВКС, решение № 91/16.04.2018 г. по гр.д. № 3513 / 2017 г. на ВКС, 4 ГО, както и решение № 223/05.10.2017 г., постановено по гр.д. № 4063/2016 г. на ВКС, 4 ГО.

2. Задължен ли е съдът да следи служебно за нищожност на клаузи в договор, включително за уговорено възнаграждение на управител без изискуемо решение на общото събрание по чл. 137, ал. 1, т. 5 ТЗ, дори когато страните не са се позовали изрично на нищожността, и не противоречи ли отказът на съда да направи това на тълкувателната практика на ВКС, включително TP № 1/2020 г. от 27.04.2022 г. на ОСГТК на ВКС? – твърди се противоречие със същото.

3. Допустимо ли е съдът да отхвърли насрещен иск за неоснователно изплатени суми за възнаграждение, когато същите са платени без валиден договор и при липса на правно основание за плащане, и то в условията на безспорно установена липса на реално, точно и добросъвестно изпълнение на управленски функции? Твърди се противоречие с принципните постановки, залегнали в мотивите към решение № 67 от 05.04.2016 г. по гр.д. № 4147/2015 г. на ВКС, Четвърто г.о., с решение № 6 от 27.02.2013 г. по търг.д. № 1028/2011 г. на ВКС и решение № 1444 от 04.11.1999 г. по гр.д. № 753/99 г., ВКС, V ГО.

4. При приемане от въззивния съд, че при постановяване на първоинстанционното решение съдът неправилно е приложил служебното начало, като се е произнесъл по непредявено от ответника възражение, касаещо безвъзмездността на договора за управление, сключен с ищеца, следва ли въззивният съд да обезсили решението като недопустимо и да го върне на първа инстанция или да се произнесе по неговата основателност? Твърди се, че въззивният съд е приел, че в нарушение на диспозитивното начало първоинстанционният съд на практика е разгледал насрещния иск на незаявено от дружеството основание - чл. 55 ЗЗД, след което е дал друга квалификация на искането. Това би следвало да води до недопустимост на съдебното решение и съответно въззивният съд да го обезсили съгласно чл. 270, ал. 3 ГПК, и да върне делото за разглеждане на СГС, в какъвто смисъл са TP №2/29.02.12 г. по тълк.д. № 2/11 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 110/22.12.2020 г. по гр.д. № 905/2020 г. на ВКС, 2 ГО, решение № 60213/2.10.2021 г. по гр.д. № 2502/2020 г. на ВКС, 4 ГО, решение № 70/ 29.07.2019 г. по т.д. № 2204/2018 г. на ВКС, 1 ТО, решение № 294/27.03.2019 г. по т.д. № 1599/2017 г. на ВКС, 2 ТО.

5. Следва ли съдът при определяне на правната квалификация на предявения от ответника насрещен иск да се съобрази с въведените от ищеца факти, обстоятелства и събраните по делото доказателства в тяхната съвкупност? Твърди се противоречие с решение № 124 от 24.03.2011 г. по гр.д. № 882/2010 г. на ВКС, определение № 314 от 13.04.2016 г. по т.д. № 2196/2015 г. на ВКС, 1-во т.о., решение № 60 от 16.06.2020 г. по гр.д. № 3430/2019 г. на ВКС, Трето г.о., определение № 355 от 30.03.2010 г. по гр.д. № 477/2010 г. на ВКС, решение № 217 от 15.12.2023 г. по гр.д. № 4745/2022 г. на ВКС, решение № 50004 от 06.02.2023 г. по гр.д. № 1743/2022 г. на ВКС, Четвърто г.о.

6. Длъжен ли е въззивният съд да цени с оглед възможната заинтересованост, показанията на единствения свидетел - съуправител и партньор на ищеца, който е пряко заинтересован от изхода на делото, съгласно изискванията на чл. 172 ГПК? – противоречие с решение № 247 от 21.12.2023 г. по гр.д. № 4508/2022 г. на ВКС, Второ г.о., решение № 8 от 06.04.2020 г. по гр.д. № 1618/2019 г. на ВКС, 4-то гр. отделение, решение № 265 от 10.09.2015 г. по гр.д. № 5088/2014 г. на ВКС, 4-то гр.о., решение № 207 от 17.03.2021 г. по гр.д. № 165/2020 г. на ВКС, 4-то гр. отделение, решение № 130 от 21.05.2014 г. по гр.д. № 6847/2013 г., III г.о., ВКС и решение № 46 от 8.02.2012 г. по гр.д. № 781/2011 г., II г.о., ВКС.

7. Допустимо ли е въззивният съд да не обсъди и да не приеме за доказателствено средство показанията на управител на търговско дружество - страна по делото, при липса на законова забрана за това и в противоречие с чл. 172 ГПК, и задължителната практика на ВКС? – противоречие с решение № 136 от 25.07.2016 г. по гр.д. № 6323/2015 г. на ВКС, Трето г.о.

Поддържа се и очевидна неправилност на въззивното решение, като се твърди, че въззивният съд е постановил решаващите си изводи, с които е уважил предявения от ищеца главен иск, в нарушение на служебното начало, като е пренебрегнал императивния характер на разпоредбата на чл. 137, ал. 1, т. 5 от ТЗ, съгласно която, за да се договори възнаграждение за управителя на дружеството, необходимо законното условие е да бъде взето решение на Общото събрание на съдружниците за определяне на неговия размер. Сочи се, че съдът явно необосновано приема, че Л. К. е упражнявал управленска дейност и му присъжда твърде високо възнаграждение от 10 000 лв. месечно, без изобщо да съществуват каквито и да било реални доказателства за изпълнение на задълженията му като управител. Излага се, че е очевидно неправилен изводът на въззивния съд, че изпращането на няколко общи имейла от Л. К. за период от 3 месеца представлява добросъвестно, точно и пълно изпълнение на задълженията му по договора за управление, в каквато насока се излагат отново подробни оплаквания.

Ответникът по касация в писмен отговор оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване, по същество намира жалбата за неоснователна, претендира разноски.

Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима.

В мотивите си към обжалваното решение, относими към оплакванията в касационната жалба и твърденията в изложението на основания за допускане на касационно обжалване, въззивният съд е приел, че:

Възраженията на ищеца досежно допустимостта на решението, в частта, с която е осъден да заплати на „ПЛАНИСФЕРА СОФИЯ“ ЕООД сумата от 29 688,12 лв., представляваща неоснователно изплатено възнаграждение по договора за управление за периода от м. февруари до м. април 2019 г., ведно със законната лихва, считано от 20.02.2020 г. до окончателното изплащане, са неоснователни. При преценка на твърденията на страните, събраните по делото доказателства и мотивите на съдебното решение в относимата им част въззивният съд е намерил, че първоинстанционният се е произнесъл в рамките на заявените фактически обстоятелства, като страните не са били лишени от възможност да установят по доказателствен път направените от тях твърдения и възражения, предвид на което е налице неправилна правна квалификация на претенцията по заявения насрещен иск, и неправилно приложение на принципа за служебното начало от първоинстанционния съд, което от своя страна може да е основание за отмяна на акта като неправилен, но не и за обезсилването му като недопустим.

По правилността на решението въззивният съд е изложил следното:

От доказателствата по делото е видно, че първоинстанционният съд е сезиран от Л. К. с иск с правно основание чл. 79 вр. чл. 286 от ЗЗД във вр. с чл. 135, ал. 2 от ТЗ. В исковата молба ищецът е посочил, че между него и ответното дружество е сключен договор за управление от 04.02.2019 г., по силата на който, за извършваната от него дейност по управление и представителство на дружеството, му се дължи възнаграждение в размер на 10 268 лв. месечно, което не му е платено за периода от 01.05.2019 г. до 25.07.2019 г.

В отговора на исковата молба ответникът е навел възражение срещу дължимостта на исковата претенция като е посочил, че възнаграждението не се дължи, тъй като ищецът не е изпълнил договорните си задължения по управление на дружеството и постигане на добър финансов резултат. Предявил е насрещен иск за сумата 29 688,12 лв., претендирана като недължимо изплатено възнаграждение на К. по същия договор за управление, но за предходен период, който иск също се основава на твърдението, че управителят не е изпълнявал служебните си задължения и не е постигнал изискващия се по чл. 9 от договора положителен финансов резултат, поради което не е имал право на възнаграждение.

Пред първоинстанционния съд е представен процесният договор за управление, сключен между „ИВП“ ООД /предходно наименование на дружеството – ответник и касатор/, чрез съдружника М. Н., като упълномощено от ОС на дружеството лице, и ищеца Л. К.. В чл. 1 от договора е уговорено, че дружеството възлага на последния, в качеството му на управител, срещу възнаграждение, добросъвестно и в защита на интересите на дружеството да извършва дейност по управление, представителство и консултиране, в съответствие с действащото законодателство, дружествения договор и решенията на общото събрание. Според чл. 2 договорът е безсрочен, а съобразно чл. 9 от същия за добросъвестно изпълнение на задълженията си по този договор и постигане на добри финансови резултати, управителят има право на месечно възнаграждение в размер на 10 268 лв. В чл. 3 са посочени задълженията на управителя, като те включват цялостно управление и представителство на дружеството, без възложени конкретни задачи и период на извършване. В чл. 12 от договора са посочени основанията, на които дружеството може да развали договора, като сред тях е посочено и намаляването на финансовите показатели на дружеството, което е настъпило по вина на управителя.

Страните спорят за това, дали въззивникът е изпълнявал задълженията си по управление и представителство на въззиваемото дружество в процесните по главния и насрещния иск периоди, съответно по дължимостта на претендираните по главния и изплатените възнаграждения, предмет на насрещния иск. Спорят също така и дали заплащането на възнагражденията е обвързано от постигане на положителен/добър финансов резултат от дружеството.

Според въззивния съд, при така установените фактически обстоятелства и твърдения на страните по делото, първоинстанционният съд служебно и без да е налице изрично оспорване от страна на ответника е приел, че договорът за управление е сключен като безвъзмезден, доколкото по делото не е представено решение на ОС на ООД, прието по реда на чл. 137, ал. 1, т. 5 ТЗ. С оглед това е приел, че на въззивника, в качеството на ищец по главния иск, не се дължи претендираното от него възнаграждение. При съобразяване на това е извел заключение, че на същия не са дължими и възнагражденията, които вече са изплатени в сочения в насрещния иск период, поради което е присъдил сума, равна на тях в полза на въззиваемия, в качеството на ищец по тази претенция.

При съобразяване на събраните по делото доказателства и твърденията на страните, въззивният съдебен състав е приел следното:

В рамките на първоинстанционното производство въззиваемото дружество не е навело възражения за безвъзмезден характер на мандатното правоотношение, възникнало между него и управителя, предвид което с оглед диспозитивното начало в процеса съдът няма право служебно да извежда такива фактически обстоятелства, като основание за недължимост на претендираното възнаграждение. С оглед направените твърдения и възражения на страните въпросът за възмездния характер на процесното мандатно правоотношение, според въззивния съд, следва да се счете за безспорен, включително по отношение на договорения размер на възнаграждението, доколкото и по тази линия страните не са повдигнали спор пред съда. При съобразяване на горното, според въззивния съдебен състав, изводите на първоинстанционния съд за недължимост на вземането по главния иск, съставляващо възнаграждение по договора за управление, основаващи се единствено на извода за безвъзмезден характер на отношенията между дружеството и неговия управител, се явяват неправилни, а възраженията на въззивника в това отношение - изцяло основателни.

При изложеното въззивният съд е разгледал спора във връзка с дължимостта на възнаграждението - предмет на главния иск, за периода от 01.05.2019 г. до 25.07.2019 г., с оглед обективно наведените с отговора на исковата молба възражения от дружеството, а именно - налице ли е изпълнение на договорните задължения по управление и представителство на същото от страна на ищеца, в качеството на негов управител, или не, съответно - налице ли е основание за изплащане на възнаграждението, както и дали дължимостта на последното е предпоставена от постигането на положителен финансов резултат. По този спорен въпрос, от представените по делото писмени доказателства, съставляващи кореспонденция по електронна поща от дати 28.06.2019 г. и 19.07.2019 г., според въззивния състав се установява, че към този момент ищецът е водил разговори с А. П. (управител на дружеството - съдружник в капитала на ответното дружество), във връзка с дейността на „ПЛАНИСФЕРА СОФИЯ“ ООД (разговорите са свързани с проекта на това дружество, маркетинга, сайта, нуждата от взимане на решения, както и се обсъжда вече явно възникнал проблем в отношенията във връзка с заеманата от въззивника длъжност). Съответно, според съда, може да се заключи, че в този период въззивникът е осъществявал обща дейност по управлението на „ПЛАНИСФЕРА СОФИЯ“ ООД, тъй като все още се е ангажирал с дружествените работи.

От свидетелските показания на М. Н., която към момента не е управител и съдружник във въззиваемото дружество, според въззивния състав се установява, че тя, заедно с К., са били управители на същото в периода от януари до юли месец 2019 г. Дружеството е създадено с цел да реализира екопроект по пакетиране на вода в екологични полиетиленови пакети с цел да замени съществуващите към момента диспенсъри за вода. Установява се също така, че двамата управители не са имали възможност да вземат решения, тъй като всички въпроси са се решавали от другия съдружник, а именно - „Планисфера ХУ С.р.л“ (свидетелката също е съдружник в ответното дружество до 2019 г.), чрез неговия управител А. П. Той е участвал лично в подбора дори на помещението, което е трябвало да се наеме в България за реализиране на дейността по производство и продажба на новия продукт. Същевременно той определял и финансите на дружеството, тъй като те идвали именно от дружеството-съдружник. В тази връзка свидетелката посочва, че на няколко пъти са се опитали с ищеца К., да организират наемането на помещение за горепосочените нужди, но при всички тях А. П. не одобрявал избраното от тях, поради неясни за нея причини и така и не се стигнало до сключване на договор за наем, въпреки положените от тях усилия за преговори и огледи. Освен това става ясно, че дейността на ответното дружество е била тясно свързана и зависеща от дейности, които са се извършвали в Италия, а именно - издаване на сертификати за машините и материалите, необходими за производството на готовия продукт. От показанията се установява, че дружеството е било на загуба от самото му създаване, тъй като е реализирало разходи, с финансовото съдействие на италианския съдружник, за подготвителна дейност, но така и не е произвело и продало никакъв продукт.

Според въззивния състав, от свидетелските показания на А. Перона, управител към процесния период на „Планисфера ХУ С.р.л.“, също се установява, че решенията за дейността на ответното дружество са се вземали не самостоятелно от управителите, а винаги съгласувано с него, като представляващ дружеството - съдружник, осигуряващо изцяло финансирането на дейността. В началото продажбите е следвало да започнат в Италия, като сертификатите е следвало да се издадат именно там. От показанията му се установява и че той е този, който не е одобрил предлагани помещения в България, които да се вземат под наем за производството и продажбата на продукта на територията на страната, както и че той и К. постоянно са се срещали в Италия във връзка с дейността на въззиваемото дружество и проекта, който е следвало да се реализира чрез него. Предвид това и самият К. рядко е бил в България, като двамата често идвали заедно. К. е идвал в София във връзка с дейността на дружеството през май 2019 г., за да помогне при преместването на офиси, след което не е контактувал със свидетеля.

При така събраните доказателства въззивният съд е намерил, че може да се направи обоснован извод, че в процесния период от 01.05.2019 г. до 25.07.2019 г., когато въззивникът е освободен от управлението на ответното дружество, той е осъществял своите задължения по договора за управление в обема, който обективно е бил необходим. Същевременно неоснователни са твърденията, че той не е осъществявал задълженията си поради факта, че не е бил на територията на Република България. От показанията на свидетелите става ясно, че по-голямата част от дейността или по-скоро по подготовката й, е изнесена именно в Италия, предвид което самият факт, че ищецът е пребивавал предимно на територията на тази държава, не означава автоматично, че е изоставил отговорностите по управление на дружествените работи.

При така приетото въззивната инстанция е намерила възраженията на въззиваемото дружество за недължимост на възнаграждението за периода от 01.05.2019 г. до 25.07.2019 г., поради неизпълнение от страна на въззивника на задълженията му по управление и представителство на въззиваемото дружество, за неоснователни и недоказани.

За въззивния съд неоснователни се явяват и възраженията за недължимост на възнаграждението в процесния период и предвид непостигане на положителен финансов резултат, съобразно уговореното в чл. 9 от договора за управление. В тази връзка съдът, на основание чл. 20 ЗЗД е приел, че макар и в чл. 9 от договора за управление да е посочено, че въззивникът има право на възнаграждение при добри финансови резултати, последното не съставлява условие за заплащането му, а е по-скоро израз на обикновените очаквания на дружеството за положително/добро финансово развитие. Основание за този извод е, че въпреки посоченото в чл. 9 от договора, възнаграждението е определено като дължимо ежемесечно в конкретен размер, а не като обща сума след края на приключване на финансовата година, когато именно става ясен какъв е финансовия резултат от дейността на дружеството. На следващо място с договора е възложено общо управление и представителство на дружеството (чл. 3), а не постигане на определен резултат при изпълнение на конкретни месечни задачи, който да е предпоставка за изплащане на възнаграждението. Според съда следва да се съобрази и че съобразно чл. 12 от договора дружеството е имало пълната възможност да развали договора и да не се обременява с тежестта на възнаграждението, при наличие на евентуален отрицателен финансов резултат от дейността му, но то в нито един момент не се е възползвало от тази възможност, въпреки че е на загуба още от 2018 г. (което е видно от приетата по делото съдебно-счетоводна експертиза). Съдът е отбелязал и че квалификацията „добър финансов резултат“ не винаги се отъждествява с положителен финансов резултат, а ограничаването на загуби, водещи до по-нисък отрицателен финансов резултат също може да се приеме за добър финансов резултат, още повече, че дружеството е изплащало възнаграждение на управителя преди процесния период до възникването на процесната конфликтна ситуация, въпреки отрицателния финансов резултата и за този период.

С оглед приетото въззивният съд е намерил, че предявената претенция за заплащане на възнаграждение на въззивника за периода 01.05.2019 г. до 25.07.2019 г. е основателна до установения от приетото пред първоинстанционния съд заключение на съдебно-счетоводна експертиза размер от 27 455,92 лв., съответно за тази сума искът следва да бъде уважен, а в останалата част до пълния предявен размер от 28 816 лв. претенцията е неоснователна.

По правилността на решението, в частта, с която е уважен насрещния иск на „ПЛАНИСФЕРА СОФИЯ“ ООД, въззивният съд е посочил, че:

Ищецът по този иск твърди, че в периода от февруари до април 2019 г., вкл., въззивникът не е изпълнявал задълженията си, произтичащи от договора за управление, предвид което изплатеното му възнаграждение е недължимо. Според съда, от свидетелските показания на свидетелката Н. обаче, които обосновано може да се приеме, че се отнасят за началния период на назначаването им с въззивника като управители, се установява, че въззивникът е полагал грижа за дружествените работи, като е предприел, заедно с нея, търсене и преговори за наемане на недвижими имоти, осъществявал е необходимите контакти и подготовка за издаване на разрешително от ХЕИ, а от показанията на свидетеля А. П. става ясно, че същият се е срещал постоянно с К. в Италия до май 2019 г. във връзка с осъществяването на проекта, предмет на дейността на дружеството в България. В същото време и от приложената кореспонденция по електронна поща, проведена в периода от 05.02.2019 г. до 18.04.2019 г., (от 05.02.2019 г., 20.02.2019 г., 08.03.2019 г., 19.03.2019 г., 25.03.2019 г. и 18.04.2019 г.), е видно, че въззивникът е осъществявал дейност по управлението на дружествените работи, като разговорите са във връзка с различни аспекти от тази дейност, включително директно относими към бъдещия продукт, който ще се произвежда и продава. Според съда, по отношение на възраженията за недължимост на изплатеното възнаграждение поради неизпълнение на условието, поставено в чл. 9 от договора за управление - за постигането на положителен финансов резултат, изложеното досежно главния иск се отнася изцяло и досежно предявения насрещен иск. При посоченото, претенцията за изплащане на обезщетение за причинените вреди от неизпълнението на договорните задължения с правно основание чл. 79, ал. 1, предл. първо във вр. с чл. 135, ал. 2 от ТЗ е неоснователна и насрещния иск следва да бъде отхвърлен.

Настоящият касационен състав намира, че в случая касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допусне.

Извън случаите, в които въззивният съдебен акт е вероятно нищожен, недопустим или очевидно неправилен /срв. чл. 280, ал. 2 от ГПК/, за да бъде допуснато касационното му обжалване при условията на ал. 1 от същия законов текст, според задължителните за съдилищата разрешения в т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г., по делото следва да се установи, че с акта си въззивният съд е разрешил материалноправен или процесуалноправен въпрос, обусловил изхода на делото във въззивната инстанция, както и наличието на един или повече от допълнителните селективни критерии за допускане на касационно обжалване, уредени в т.т. 1-3 от ал. 1 на чл. 280 от ГПК. В мотивите към същата точка от цитираното тълкувателно решение е посочено и в постановената въз основа на тях и доразвиваща ги, постоянна практика на касационната съдебна инстанция се приема, че правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение по см. на чл. 280, ал. 1 от ГПК, като общо основание за допускане на касационно обжалване е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. За да обоснове допускане на касационно обжалване материалноправният или процесуалноправен въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело - за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Търсеното с формулирането на въпроса разрешение от касационната инстанция следва да има освен непосредствено значение за изхода на спора, но също и общоприложим към други сходни случаи ефект. Въпросите не може да са хипотетични, но същевременно следва да не са и от фактологично естество /при което отговорите им да са в зависимост от събраните по делото доказателства и установените въз основа на тях факти по конкретното дело/, а да имат характер на въпроси по прилагането на закона /в широк смисъл – на общ правен принцип, правен институт и/или на норма, или норми от действащия обективен правов ред/. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, но може само да го уточни и конкретизира. Върховният касационен съд не допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за нищожността или недопустимостта на обжалваното решение. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. Те представляват изчерпателно посочени от законодателя хипотези, при наличието на които се проявява общото основание за допускане до касационно обжалване, а именно - разрешеният правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело.

Въззивното решение не е очевидно неправилно.

В практиката на Върховния касационен съд по приложение на същата норма е възприето разрешението, че като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК предполага въззивното решение да е постановено при особено тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или да е явно необосновано и съответният порок да може да бъде установен пряко от мотивите към решението, при това – при обикновен прочит, при който порокът на решението също следва да е виден, да е възможно да бъде установен, и без за това да се налага някакъв нарочен и задълбочен анализ на приетото в мотивите, и постановено от съда. Особено тежко нарушение на закона би било налице, когато въззивният съд е приложил закона "contra legem" - във видимо противоречие с неговия смисъл, решил е спора "extra legem" - въз основа на несъществуваща или на отменена правна норма, не е приложил императивна правна норма, нарушил е основополагащи принципи и правила на съдопроизводството. Решението ще е явно необосновано, когато въззивният съд е формирал изводите си по съществото на спора във видимо грубо противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, която произтича от неточно тълкуване и прилагане на закона и/или от нарушаване на правилата на формалната логика, и не може да бъде установена само въз основа на външното съдържание на диспозитива и мотивите на обжалвания съдебен акт, попада в хипотезите на чл. 281, т. 3 ГПК и подлежи на преценка от Върховния касационен съд само в случай, че същият бъде допуснат до касационен контрол на някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК.

В случая в обосноваване твърденията си за очевидна неправилност на въззивния съдебен акт, касаторът излага твърдения, които са относими към правилността на въззивното решение /срв. чл. 281, т. 3 от ГПК/, но не са годни да обосноват очевидна негова неправилност с белезите, описани непосредствено по-горе, каквито белези, при прочит на обжалваното съдебно решение и в рамките на правомощията си по чл. 288 от ГПК, настоящият касационен състав не намира да са видни от неговото действително съдържание – диспозитив и мотиви. По отношение заявеното в тази част от изложението на касатора, пренебрегване, в нарушение на служебното начало от страна на съда, на императивния характер на разпоредбата на чл. 137, ал. 1, т. 5 от ТЗ, от една страна, твърдението за императивност на същата разпоредба, е само защитна теза на касатора, застъпвана в оборване решаващите изводи на въззивния съд в тази им част, която теза обаче не само не е споделена, но дори въобще не е и обсъждана от въззивния съд. От друга страна, въззивният съд е служебно задължен да приложи императивна материалноправна норма и без наведено от страната оплакване, само дотолкова, доколкото тя е приложима с оглед предварително очертания от страните предмет на спора. В случая сочената от касатора норма, макар и материалноправна, и дори и да се приеме еднозначно, че е императивна, въззивният съд би бил длъжен да съобрази и приложи служебно, но само при наличието на предварително въведено от страната в преклузивния срок за отговор на исковата молба, оспорване основателността на предявения срещу него иск, основано на нарушаването именно на тази разпоредба, каквото оспорване в случая не е направено, напротив – решаващите за изхода на делото във въззивната инстанция, изводи на въззивния съд в относимата им част, са основани точно на липсата на такова оспорване.

Не са налице претендираните основания за допускане на касационно обжалване измежду уредените в чл. 280, ал. 1, т. 1- т. 3 ГПК. За да бъде въобще преценявано наличието на същите, по делото следва да са формулирани правен въпрос или въпроси, съставляващи годно общо основание за такова допускане по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК, разяснен по задължителен за съдилищата начин с т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. и в случая част от въпросите на касатора не съставляват такова основание.

Отговорът на първия въпрос не е обусловил изхода на делото във въззивната инстанция, доколкото въпросът не е разглеждан от въззивния съд и в решаващите за същия изход, изводи на съда, не се съдържа произнасяне по него – същите изводи в тази им част са основани на липса на релевирано от касатора – ответник по главния иск, възражение срещу иска в тази насока – както относно липса на решение на общото събрание на съдружниците за определяне на размера на процесното възнаграждение, така и срещу размера на същото сам по себе си, така и въобще срещу възмездния характер на процесния договор за управление.

По отношение втория въпрос и обуславящите, според касатора отговора му, предпоставки, са развити съображения по-горе в настоящите мотиви, в частта им, относно претендираната от касатора очевидна неправилност на въззивното решение. В допълнение следва да се посочи, че противно на цитираната към въпроса задължителна тълкувателна практика, дори и да се кредитира тезата на касатора, че липсата на решение на общото събрание на съдружниците за определяне размера на възнаграждението, би могла да доведе до нищожност на съответната клауза в договора за управление, в случая в договора за управление се съдържа препратка към, и е посочено решение на общото събрание на съдружниците /“… съгласно Протокол на ОС от 31.01.2019 г.“/, като основание за сключването му, т.е. – от самото съдържание на договора такава нищожност не би била видна.

Третият въпрос е несъответен на действителните изводи на съда в мотивите му, обусловили изхода на делото във въззивната инстанция – от една страна съдът не е приемал, че процесният договор за управление е недействителен – това е само правно твърдение, защитна теза на касатора по делото. От друга страна, противно на предпоставяното от въпроса, съдът не е приел за безспорно установена по делото, липса на реално, точно и добросъвестно изпълнение на управленски функции от страна на управителя, както това въпросът предпоставя, напротив – приел е обратното.

Същото се отнася до седмия въпрос, обосноваван с твърдения, че САС неправилно е отказал да възприеме, като доказателствено средство по делото, показанията на свидетеля А. П – управител на ответното дружество. Противно на предпоставяното от въпроса, показанията на Перона не само са възприети, но са и обсъдени, и кредитирани от въззивния съд в мотивите му, и това е ясно видно от съдържанието на същите, частично възпроизведени и в настоящите мотиви.

Четвъртият въпрос и обосновката му си противоречат. Въпросът визира приемането от страна на въззивния съд, че първоинстанционният такъв неправилно е приложил служебното начало, като се е произнесъл по непредявено от ответника възражение, което е изцяло относимо към произнасянето на въззивния съд по предявения главен иск. Обосновката на въпроса на свой ред пък е изцяло относима към произнасянето по насрещния иск. Посоченото изключва допускане на касационно обжалване по този въпрос.

Шестият въпрос не съответства нито на действителните обстоятелства по делото, нито на хипотезиса на визираната във въпроса правна норма – качеството „съуправител“ не сочи по необходимост на заинтересованост на свидетеля по смисъла на чл. 172 от ГПК, а употребената във въпроса квалификация „партньор“, също няма нито нормативно, нито друго определение, задължаващо съда да разглежда свидетеля непременно като заинтересован по смисъла на същата разпоредба.

На петия от въпросите може да се признае качеството на годно общо основание за допускане на касационно обжалване. По отношение на същия не е налице претендираният допълнителен критерий за селектиране на касационната жалба по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Отново видно от съдържанието на мотивите на въззивния съд, изводите му за действителната правна квалификация на предявения насрещен иск, са основани именно на твърденията на ищеца по него досежно фактите и правното им значение, и на съответстващото им искане – петитум.

При този изход на производството по чл. 288 от ГПК касаторът няма право на разноски, а на ответника по касация следва да бъде присъдено претендираното адвокатско възнаграждение за защита в същото.

Така мотивиран, Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение