Определение № 64 от 21.02.2022 г. на ВКС по гр. д. № 60/2022 г.

Производството по делото е по чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК и е образувано по частна касационна жалба, подадена от Главна дирекция „Гранична полиция“ – МВР, представлявана от Д. В. М., чрез А. У. – началник сектор „Правно обслужване“, срещу въззивно определение № 2261/18.08.2021 г. постановено по ч. гр. д. № 2351/2021 г. Жалбоподателят излага съображения за неправилност. Насрещната страна отговаря, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, както и, че частната жалба е неоснователна. Моли за присъждане на съдебноделоводни разноски. Съставът на Върховния касационен съд намира, че частната жалба е допустима, подадена е в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК от легитимирана страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. Представено е и изложение на основанията за допускане на касационното обжалване. За да се произнесе, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, взе предвид следното: Въззивният съд, като е потвърдил определението на Благоевградски окръжен съд, е отхвърлил молбата на ГД „Гранична полиция“ – МВР за връщане на заплатена държавна такса от 38,37 лв., платена по въззивна жалба, която е върната поради неотстраняване в срок на нередовностите й. Жалбоподателят не е формулирал правен въпрос, но доколкото се позовава на противоречие с ТР № 5/12.07.2018 г. по т.д. № 5/2015 г. на ОСГТК на ВКС и твърди, в случая не е образувано дело по въззивната жалба, което според тълкувателното решение означавало, че събраната държавна такса подлежи на връщане, съставът на ВКС прием, че поставеният правен проблем е: дължи ли се връщане на платена държавна такса по жалба, която е върната на осн. чл. 262, ал. 2, т. 2 ГПК. Този въпрос е от значение за постановения резултат, но не се установява поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Разрешението на въззивния съд не е в противоречие с цитирания тълкувателен акт, като е и в пълно съответствие с трайно установената съдебна практика на ВС и на ВКС, вкл. в актове по чл. 274, ал. 3 ГПК. В чл. 3, ал. 1 ЗДТ изрично е предвидено, че държавната такса, която се събира от органите на съдебната власт, се заплаща при предявяване на искането за извършване на действието и/или при издаването на документа, за който се плаща такса, както е указано в тарифата, одобрена от Министерски съвет. Основанието за внасянето на държавната такса следователно е отправяне на искане до съдилищата за защита на лични или имуществени права чрез провеждане на съдебно производство, респ. за издаване на определен документ в изрично предвидените случаи. Законът не свързва в първата хипотеза основанието за внасяне на държавна такса със задължението на съда да постанови определен съдебен акт, т. е. основанието за внасяне на таксата не е обвързано с очакван от вносителя правен резултат, както в хипотеза на издаване на документ, при която таксата се заплаща само ако документът бъде издаден. Държавните такси не представляват цена, която гражданинът заплаща само ако получи услугата, която желае, т. е. съдебен акт уважаващ заявената претенция, респ. извършването на определен брой съдопроизводствени действия. ЗДТ и издадената от Министерски съвет Тарифа за държавните такси, събирани от съдилищата по ГПК не предвиждат заплащане на такса за всяко съдопроизводствено действие и то само ако то бъде извършено. „Производство“ е образувано не само, когато е поставен деловоден номер, а още със сезирането на съда – с искова молба, жалба или друг вид молба, които поставят във висящност съответния спор. В цитираното от касатора тълкувателното решение под производство се има предвид не само случай на поставяне на деловоден номер на дело на отправеното до съда искане. С подаването на въззивната жалба се поставя висящността на въззивното производство; изпращането на преписката във въззивна инстанция и даването на деловоден номер, след администриране от първостепенния съд, не променя това. Актът не може да бъде допуснат до касационен контрол и като очевидно неправилен. Съгласно установената практика, основанието по чл. 280, ал. 2 пр. 3 ГПК е налице, когато съдът е допуснал видимо тежко нарушение на закона - материален или процесуален или явна необоснованост, които са съществени до такава степен, че могат да бъдат констатирани без реална необходимост от анализ. "Очевидната неправилност" предпоставя обосноваване на порок на въззивния акт, установим пряко от съдържанието на последния, без анализ на доказателствата и на осъществените в действителност процесуални действия на съда и страните и без съобразяване на действителното съдържание на защитата им. Тя следва да е изводима от мотивите на съдебното решение или определение и при установените от инстанцията по същество факти. В случая жалбоподателят не сочи други обстоятелства, освен оплакванията за неправилно приложение на Закона за държавните такси, въз основа на които обжалваният акт не може да се окачестви като "очевидно" неправилен. В заключение, не са налице поддържаните основания за допускане на касационно обжалване. Разноските, сторени от страните в производството по чл. 274 ГПК се дължат според изхода по материално правния спор и се присъждат от съда при постановяване на съдебното решение, евентуално при прекратяване на производството. Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение