Определение № 367 от 30.01.2025 г. на ВКС по гр. д. № 2352/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Х. Ж. Т., чрез адв. Р. Б., срещу решение № 227/24.11.2023г. по в.гр.д.№ 342/23г. по описа на АС Велико Търново, с което е потвърдено първоинстанционното решение за поставяне на касатора под ограничено запрещение. Жалбоподателят иска отмяна на атакуваното решение като неправилно, позовавайки се на нарушение на процесуалните правила при кредитиране на показанията на св. В. и св. Д.; на необоснованост на извода, че заболяването на ищцата засяга личността й до степен, че да бъде ограничена дееспособността й; на нарушение на съдопроизводствените правила при отказ да бъде допусната повторна съдебномедицинска експертиза. В изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК оплакванията за неправилност на въззивното решение се преповтарят и доразвиват и се поставят в хипотезата на чл. 280, ал.1, т.1 ГПК (противоречие с решение по гр.д.№ 5560/2007 на ВКС, ІV ГО; решение по гр.д.№ 1619/2015, ВКС, ІІІ ГО; решение по гр.д.№ 1587/2009, ВКС, ІV ГО; решение №4922/2015г., ВКС, ІV ГО и ППВС №5/79г.) три въпроса: 1/ „по наличието на кумулативно изискваните медицински и юридически критерии“; 2/ „по наличието на кумулативно изискваните медицински и юридически критерии, и на връзката между тях“ и 3/ „по въпроса за прилагане правилата на чл. 12 от Конвенцията за правата на хората с увреждания и невярната преценка на доказателствата по спора поотделно и в тяхната съвкупност, довели до неправилното прилагане на чл. 5 ЗЛС“. Насрещните страни по жалбата – Прокуратурата на Р България и Е. С. Ф., не са депозирали отговори по чл. 287 ГПК. Съдът намира касационната жалба за допустима, а искането за допускане на касационно обжалване за неоснователно по следните съображения: За да достигне до извод, че ответницата Т. следва да бъде поставена под ограничено запрещение, въззивният съд, в изпълнение на задължението си по т.1 на ТР №1/09.12.2012г. на ОСГТК на ВКС да следи служебно за интереса й, е приел за безспорно и категорично установени от доказателствата по делото и двата критерия по чл. 5 ЗЛС. Медицинският е установен от заключението на изслушаната по делото съдебно-медицинска експертиза, според която Т. страда от „мултиинфарктна корова съдова деменция – начална“. Диагнозата е свързана с болест на мозъка с хронично и прогресиращо естество и необратим ход, при което се увреждат висши корови функции. Характеризира се с отслабване на паметовите и интелектуални възможности, забавяне в протичането на психичните процеси, трудно съобразяване със създалата се ситуация, бедност на асоциациите, отпадане на преценъчните възможности, лесна податливост на манипулации. Юридическият критерий - невъзможността на страдащия от душевна болест или слабоумие по причина на същите да се грижи за своите работи - също е прието да се установява от доказателствата по делото – гласните, заключението на вещото лице по СМЕ( формирано след проведено интервю с освидетелстваното лице и съобразно свидетелските показания, амбулаторни листи от 01.03.2021г. и 10.10.2022 г., издадени от д-р O. Ц., и извлечение от банковата сметка на Т.), както и разпита на Т. по чл.337 ГПК. Анализът им – поотделно и в съвкупност, е довел въззивната инстанция до несъмнен извод, че макар умствената и интелектуална дейност на ответницата към настоящия момент да са съхранени в достатъчна степен, за да не среща тя сериозни затруднения в обичайното си ежедневие и в познатата й среда, като разбира свойството и значението на постъпките си от битов и обичаен характер и добре се грижи за себе си и своите работи, е налице необратим дефицит в когнитивния й капацитет, който възпрепятства до известна степен способността й да се грижи за своите интереси, да взема адекватни на тези интереси решения, да преценява свойството и последиците на постъпките си в житейски ситуации с по-голяма сложност; ответницата не съзнава състоянието си, безкритично се отнася към постъпките си, отказва да провежда предписано й лечение и в резултат на всичко това вижда в желанието и опитите на близките си да защитят интересите й и да й окажат подкрепа недоброжелателност и злонамереност. Въззивният съд е обобщил, че до хармонизиране на българското законодателство с Конвенцията на ООН за правата на хората с увреждания, няма друг, по-ефективен начин за защита на интересите на тези лица от института за поставяне под запрещение, а поставянето на ответницата под ограничено запрещение изпълнява конституционното изискване за засилена защита на хората с психически увреждания без неоправдано посегателство върху техните основни конституционни права, тъй като така тя ще получи съдействие и подкрепа за справяне единствено в по-сложни житейски ситуации, при които следва да изрази правно валидна воля (за реализиране на разпоредителни и придобивни сделки с имущество, за обременяване на имущество с тежести, за подписване на документи пред различни учреждения, за вземане на решения за провеждане на лечение и пр.). Допускането на касационно обжалване на въззивното решение предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. Съгласно даденото в т.1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС разрешение, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Предвид правомощията си по т.1 от ТР № 1/2009 от 19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС, настоящата инстанция уточнява и обобщава поставените от касатора питания до въпроса: Необходимо ли е проявлението на медицинския и юридическия критерии по чл. 5 ЗЛС да е кумулативно и длъжен ли е съдът, преценявайки наличието им, да обсъди всички събрани доказателства по делото поотделно и в тяхната съвкупност? Същият е обуславящ решаващата воля на въззивната инстанция, но е разрешен изцяло в съответствие с постановките на ППВС № 5/1979г. и формираната в нейно приложение константна каузална практика на ВКС, вкл. цитираната от касатора. Съгласно ППВС № 5/79 от 13.02.1980 г., предмет на иска по чл. 5 от ЗЛС – за поставяне на едно лице под запрещение е дееспособността му, а основанието на този иск е наличието на душевна болест или слабоумие (наричан в съдебната практика медицински критерий) и невъзможността на страдащия от такава болест или от слабоумие да се грижи за своите работи (наричан юридически критерий). По отношение на първия критерий в съдебната практика (напр. решение № 1301 от 12.11.2008 г. по гр. д. № 5560/2007 г., V г. о., ВКС, решение № 379 от 07.05.2009 г. по гр. д. № 1320/2008 г., І г. о. на ВКС), е разяснено, че слабоумието е умствена недоразвитост от раждането, като идиотия, имбецилност, дебилност, олигофрения, а душевната болест (психопатия) е страдание на умствено развито лице, което обаче има за последица такова разстройство на съзнанието, което сочи на промяна на личността и обуславя неадекватно поведение. За второто кумулативно необходимо условие за поставяне едно лице под запрещение – юридическия критерии, от значение е възможността на лицето да се грижи за своите работи като разбира предписанията на правните норми и съобразява поведението си с тях, да може да ръководи постъпките си, като преценява последиците от тях. Проявата и на двата критерия е необходима, за да се постанови ограничаване дееспособността и обявяване недееспособността на лицето. Сама по себе си душевната болест не прави лицето недееспособно, а невъзможността на лицето да се грижи за своите работи следва да е по причина на болестното му състояние. По делата за поставяне под запрещение вещото лице е компетентно да даде заключение досежно това дали лицето, чието запрещение се иска, страда от болестите или слабоумието, които законът има предвид. Експертът определя и степента на страданието, както и с оглед здравословното състояние на лицето може ли то фактически да се грижи за своите работи и интереси. Само съдът обаче е компетентен да реши с оглед медицинските и други данни дали лицето следва да бъде поставено под запрещение и какво да бъде то с оглед изискванията на закона. За целта съдът преценява заключението на вещото лице за способността на лицето да се грижи за своите дела заедно с всички останали доказателства по делото и разпита по чл.337, ал.1 ГПК. В случая експертиза е изготвена при използване на наличната медицинска документация и извършеното от вещото лице освидетелстване на ответницата, и е кредитирана от въззивния съд при съобразяване с останалите доказателства по делото, включително разпита на ответницата. При това положение, обжалваното решение не влиза в противоречие и с приетите в практиката на ВКС правни разрешения, касаещи задължението на съда да анализира и обсъди всички относими за спора доказателства в тяхната съвкупност, а не избирателно. Несъгласието на касатора с извода от така проведения анализ представлява оплакване за неправилност на въззивното решение по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК, което не е предмет на проверка във фазата по селектиране на касационната жалба. В заключение, касационно обжалване не следва да бъде допускано. Така мотивиран, настоящият състав на Върховния касационен съд, ІІІ ГО