Определение № 124 от 14.01.2025 г. на ВКС по гр. д. № 1103/2023 г.

Производството е образувано по касационна жалба от Е. Х. Д., чрез адвокат С. А., срещу въззивното решение на Пловдивски апелативен съд №195/16.11.2022г. по в.гр.д.№435/2022г. В жалбата са изложени доводи за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Насрещната страна „М.“ АД с писмен отговор в срока по чл.287, ал.1 от ГПК, чрез юрисконсулт Л. И., оспорва жалбата. Излага, че същата е недопустима, тъй като са недопустими, неоснователни и неправилни формулираните материалноправни и процесуалноправни въпроси. Същите не са предопределили изхода на спора и не са обуславящи правните изводи на съда. В условие на евентуалност изразява становище за неоснователност на жалбата. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение за разглеждане на делото пред касационната инстанция и прави възражение за прекомерност на заплатеното от насрещната страна адвокатско възнаграждение. Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима. Подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК. Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното: Въззивният Пловдивски апелативен съд е потвърдил решението на първостепенния Окръжен съд – Пловдив в частта, с която е отхвърлен предявения от Е. Х. Д. срещу „М.“ АД иск за признаване за установено, че Е. Д. не дължи на ответника сумата от 63 486,75лв. – главница по договор за ипотечен кредит от 18.04.2008г. и допълнително споразумение към него от 30.11.2009г., останала неплатена след частичното погасяване от 06.03.2014г., ведно със законната лихва върху нея, считано от 07.03.2014г. до окончателното плащане, за която сума е издаден изпълнителен лист по ч.гр.д.№6394/2013г. на Районен съд – Пловдив. За да постанови този резултат, съдът приел, че по делото са надлежно установени следните факти: В полза на „Банка Д.“ ЕАД, [населено място] срещу Е. Х. Д., солидарно с трети лица (Ф. К. и Р. С.), била издадена заповед за изпълнение по реда на чл.417 от ГПК и изпълнителен лист по ч.гр.д.№6394/2013г. на Районен съд – Пловдив за сумите, както следва: 66 503,69 лв. – главница, произтичаща от договор за ипотечен кредит от 18.04.2008г. и допълнително споразумение към него от 30.11.2009г., ведно със законната лихва върху нея от 12.04.2013г. до окончателното плащане на вземането; 782,30 лв. – заемни такси; 10 242,65лв. – договорна лихва за периода от 15.09.2011 г. до 11.04.2013 г.; 8 451,61лв. – санкционираща лихва за периода от 03.01.2012г. до 11.04.2013г. и разноски. Въз основа на същите било образувано изпълнително дело №893/2013г. на ЧСИ Д. М.. В хода на същото ищцата Е. Д. била уведомена за издадената заповед за изпълнение и изпълнителен лист на 05.08.2013г. Същата не е депозирала възражение в срока по чл.414, ал.2 от ГПК (изтекъл на 19.08.2013г.), поради което заповедта за изпълнение влязла в сила на 20.08.2013г. Въззивният съд установил, че в хода на изпълнителното производство били извършени действия по принудително събиране на сумите, за които бил издаден изпълнителния лист, като била извършена публична продан на ипотекиран имот; на 13.12.2013г. било издадено постановление за възлагане на имота, а на 28.04.2014г. купувачът бил въведен във владение. С протокол от 09.03.2015г. частният съдебен изпълнител конституирал като взискател по изпълнението ответника „М.“ АД, въз основа на договор за цесия на процесните вземания. Съдът приел, че Е. Д. била уведомена за прехвърлянето на вземането в хода на исковото производство. Констатирал още, че на 26.03.2018г. по изпълнителното дело била подадена молба от взискателя за налагане на запор на трудовото възнаграждение на Е. Д., който бил наложен с разпореждане от 04.04.2018г. В периода от 28.02.2014г. до 26.03.2018г. не са били извършвани изпълнителни действия по отношение на този длъжник. Такива били предприети по отношение на длъжника Р. С., въз основа на молба от 15.09.2016г. Въззивният съд установил още, че с молба от 19.11.2020г. дружеството взискател направило искане до съдебния изпълнител за прекратяване на производството по отношение на Е. Д.. Искането било уважено, като с разпореждане на частния съдебен изпълнител от 24.11.2020г. изпълнителното дело било прекратено по отношение на длъжника/ищец. След тази дата дружеството не е предприемало действия за събиране на вземанията си по отношение на Е. Д.. Въз основа на така установеното от фактическа страна съдът приел, че предявеният иск по чл.439, ал.1 от ГПК е допустим. Посочил, че доколкото с ППВС № 3/1980 г. е прието, че по време на изпълнителния процес погасителна давност не тече, за периода от датата на образуване на изпълнителното дело до 26.06.2015г., погасителната давност за процесните вземания е била спряна. Приел, че от посочената дата – 26.06.2015 г. било приложимо TP № 2/26.06.2015 г. по тълк. д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, според което давността се смята за прекъсната с искането за извършване на всяко изпълнително действие, от който момент започва да тече нова давност. С оглед на изложеното и предвид обстоятелството, че на 26.03.2018г. взискателят е направил искане за извършване на изпълнително действие (налагане на запор на трудовото възнаграждение на длъжника), което е било изпълнено (с разпореждане от 04.04.2018г.), въззивният съд направил извод, че погасителната давност за процесното вземане е била прекъсната. В тази връзка се позовал на разясненията в т.1 от ТР №2/2013г. на ОСГТК на ВКС, според които налагането на запор съставлява насочване на изпълнението върху отделен имуществен обект на длъжника и прекъсва давността. Посочил, че от този момент е започнала да тече нова давност, като за времето от 26.06.2015г. до 26.03.2018г. същата не е била изтекла. Приел, че петгодишната погасителна давност за процесното вземане не е изтекла и в периода от 26.03.2018г. до датата на подаване на исковата молба в съда – 16.12.2021г. Направил извод, че образуваното срещу ищцата Е. Д. изпълнителното производство е било перемирано, предвид липсата на предприети спрямо нея изпълнителни действия в периода от 28.02.2014г. (извършената публична продан) до 26.03.2018г. (молбата за налагане на запор). Приел за ирелевантно обстоятелството, че в този период изпълнителни действия били извършвани по отношение на другия солидарен длъжник Р. С.. Намерил за неоснователно възражението на ищцата Д., че при настъпила перемпция на изпълнителното производство, не могат да бъдат предприемани изпълнителни действия от взискателя, които да прекъсват давността. Позовал се на установената съдебна практика, според която перемпцията е без правно значение за давността, както и за прекъсването ѝ, когато по изпълнителното дело е направено искане за нов способ, след нейното настъпване. Изложил, че съдебният изпълнител не може да откаже да изпълни искания способ, тъй като дължи подчинение на намиращия се у него изпълнителен лист. Приел, че единствената последица от перемирането на делото е, че съдебният изпълнител следва да образува ново дело, но във всички случаи е длъжен да приложи искания изпълнителен способ. В заключение съдът направил извод за неоснователност на предявения иск. Касационното производство е било спряно до постановяване на тълкувателно решение по ТД № 2/2023 г. на ОСГТК на ВКС, като с определение №3644/17.07.2024г. същото е възобновено, поради постановяване и обявяване на решението по Тълкувателно дело №2/2023г. на ОСГТК на ВКС. Касаторът обосновава допускане на касационно обжалване в хипотезите на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 от ГПК по следните правни въпроси: 1/ Възможно ли е взискателят или съдебният изпълнител при възлагане да извършват по едно изпълнително дело валидни и правнозначими изпълнителни или други процесуални действия, след като вече изпълнителното дело е прекратено на основание чл.433, ал.1, т.8 от ГПК? Имат ли такива действия процесуално и/или материалноправно значение и какво? Водят ли те до прекъсване на перемпцията като процесуален институт или на погасителната давност като материалноправен институт?; 2/ Обезсилват ли се по право и губят ли с обратна сила своето значение процесуалните действия, извършени от взискателя по изпълнително дело, когато изпълнителното производство е прекратено на основание чл.433, ал.1, т.8 от ГПК?; 3/ Могат ли да се считат за законосъобразни действията, извършени по едно вече прекратено по силата на закона изпълнително дело поради перемпция и следователно могат ли да произведат действие с правно значение?; 4/ Необразуването на ново изпълнително дело по подадена молба от взискателя за изпълнително действие по едно вече прекратено по силата на закона изпълнително дело има ли значение за прекъсването на давността?; 5/ Загубил ли е значение институтът на перемпцията по отношение на преценката на действията, водещи до прекъсване на погасителната давност след приемането на ТР 2/2013г. на ОСГТК на ВКС, с което е обявено за изгубило сила ППВС №3/1980г., след като нормата на чл.433, ал.1, т.8 от ГПК не е отменена?; 6/ Може ли съдебният изпълнител служебно или само като канцеларско действие да образува изпълнително дело без да има нарочна молба от взискателя за образуването на ново дело след перемирането на предходно образувано изпълнително дело?. Твърди, че решението е постановено в противоречие с ППВС №3/1980г. и ТР №2/2013г. на ОСГТК на ВКС, както и с решение №37/24.02.2021г. по гр.д.№1747/2020г. на ІV г.о. на ВКС и решение №10093/25.01.2021г. по гр.д.№1940/2020г. на Апелативен съд – София, поради което иска обжалването да бъде допуснато в хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 от ГПК. Претендира допускането му по поставените въпроси и в хипотезата на чл.280, ал.1, т.3 от ГПК, поради значението им за точното прилагане на закона и за развитие на правото, тъй като дадените от въззивния съд разрешения по тях са неправилни. Поставените въпроси са свързани с началния момент, от който започва да тече погасителната давност и за прекъсването ѝ при настъпила перемпция по изпълнително дело. Отговор на същите е даден в решенията по тълк. дело №2/2023г. на ОСГТК, тълк. дело №3/2020г. на ОСГТК на ВКС и тълк. дело №2/2013г. на ОСГТК на ВКС, както и в установената практика на ВКС (решение № 448/04.07.2024г. по гр.д.№3976/2022г. на ВКС, ІV г.о.) в които е прието, че: При действието на ППBC № 3/18.11.1980 г. искането на взискателя за извършване на изпълнителни действия поставя началото на изпълнителния процес и прекъсва давността, когато изпълнително дело е образувано. При изпълнителни дела, вече прекратени към 26.06.2015 г., вкл. по право, независимо дали съдебният изпълнител е постановил нарочно постановление за това, срокът на новата давност по чл. 117, ал. 1 ЗЗД следва да се брои от момента на прекратяването им, а не от момента на последното по време предприето в хода на перемираното дело изпълнително действие. Това е така, защото до прекратяване на изпълнителното дело, докато то е висящо, не е текла погасителна давност, до обявяване на ТР № 2 от 26.06.15 г. на ОСГТК на ВКС. За висящи изпълнителни дела след 26.06.2015 г. давността се прекъсва от всяко изпълнително действие, извършено по изпълнителното дело след посочената дата, като следва да се уточни, че водещо значение има искането на кредитора – взискател, което дори и да не се осъществи чрез изпълнително действие в рамките на искания изпълнителен способ, води до прекъсване на давността, ако непредприемането му се отдава на причини, независещи от кредитора, вкл. бездействие на съдия-изпълнителя. Както е изяснено в ТР № 2/2013 г на ОСГТК на ВКС, обявено на 26.06.2015 г., няма значение дали прилагането на изпълнителното действие е поискано от взискателя или е предприето по инициатива на частния съдебен изпълнител по възлагане от взискателя. Молбата за проучване на имуществото на длъжника не прекъсва сама по себе си давността, съгласно мотивите в т. 10 от цитираното тълкувателно решение, но съединена с искането за налагане на запори и възбрани върху имуществените права, които съдебният изпълнител е намерил при това проучване, молбата е редовна - чл. 426, ал. 4 във вр. с чл. 426, ал. 2, изр. 2 и ал. 1 ГПК, и прекъсва давността.“. Прието е още, че при прекратяване на изпълнителното производство по право, дори съдия-изпълнителят да не е постановил изричен акт за това, ново писмено искане за извършване на изпълнителни действия, постъпило по делото, отправено от кредитора, поставя началото на ново процесуално правоотношение – изпълнено е условието за определеност на дължимата защита и съдействие по чл. 6, ал. 2 ГПК. От тази датата изпълнителното производство се счита отново за висящо. С ТР №2/2023г. на ОСГТК на ВКС е разяснено още, че в случай на множество солидарни длъжници в изпълнителното производство, образувано срещу тях въз основа на един изпълнителен лист, изпълнителното производство не може да бъде прекратено на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК само по отношение на тези от тях, срещу които не е поискано извършването на изпълнителни действия в продължение на две години, когато в същия период изпълнителни действия са предприемани срещу останалите длъжници. За настъпване на перемпцията трябва да е налице бездействие на взискателя по отношение на всеки от солидарните длъжници в изпълнителното производство. В конкретния случай, изводите на въззивния съд в обжалваното решение, че погасителната давност за процесните вземания е започнала да тече с влизане в сила на издадената заповед за изпълнение (на 20.08.2013г.); била е прекъсната по време на висящото изпълнително производство до 26.06.2015г., когато ППВС №3/1980г. е обявено за изгубило сила, както и с депозираната на 26.03.2018г. молба за налагане на запор на трудовото възнаграждение на ищцата, са в съответствие с установената съдебна практика. В съответствие с дадените в нея разрешения са и изводите на съда, че: обстоятелството дали са настъпили законовите предпоставки за прекратяване на изпълнителното производство по реда на чл.433, ал.1, т.8 от ГПК е ирелевантно за прекъсване на давността, предвид постъпилото искане за предприемане на изпълнителни действия от взискателя преди изтичане на давностия срок; искането на взискателя е прекъснало погасителната давност, от която дата изпълнителното производство се е считало отново за висящо. В противоречие с тълкувателната практика на ВКС е изводът на въззивния съд, че образуваното срещу ищцата Е. Д. изпълнителното производство е било перемирано, поради липса на предприети спрямо нея изпълнителни действия в периода от 28.02.2014г. (извършената публична продан) до 26.03.2018г. (молбата за налагане на запор), както и за ирелевантност на извършените изпълнителни действия по отношение на другия солидарен длъжник. Този неправилен извод не се е отразил на крайния резултат по спора и решаващите мотиви на въззивната инстанция за липса на изтекла погасителна давност по отношение на процесните вземания до предявяване на иска през 2021г. С оглед на изложеното, по поставените въпроси не е налице наведеното от касатора основание за допускане на обжалването в хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 от ГПК. Не са налице и основанията по т.3 на чл.280, ал.1 от ГПК, тъй като по поставените въпроси е формирана съдебна практика, която е ясна и не се нуждае от осъвременяване или изменение. В изложението са поставени и въпросите: 1/ Съставлява ли процесуално нарушение на чл.235, ал.2 от ГПК необсъждането в пълнота на събраните по делото доказателства?; 2/ Задължен ли е въззивният съд да извърши самостоятелна преценка на доказателствата, да обсъди доводите на страните и да мотивира решението си по същество на правния спор?; 3/ Следва ли мотивите на съдебното решение и в частност въззивното, да съдържат изложение и обсъждане на всички доводи и възражения на страните и изрични и ясни мотиви защо съдът, и в частност въззивният, счита доводите и възраженията на страните за основателни, респ. неоснователни?; 4/ С оглед задължението на въззивния съд да обсъди всички обстоятелства по делото и да се произнесе по всички доводи и възражения във въззивната жалба и отговора на въззивната жалба, то следва ли въззивният съд да формира своите изводи за фактите след съвкупна преценка на доказателствата по делото и да се произнесе по всички възражения и доводи?. Твърди се, че въззивното решение е постановено в противоречие с практиката на ВКС – ТР №1/2013г. на ОСГТК на ВКС; решение №260/30.10.2013г. по г.д.№1286/2012г., ІV г.о.; решение №123/30.05.2011г. по г.д.№890/2010г., ІІІ г.о.; решение №380/02.06.2009г. по г.д.№758/2009г., ІІІ г.о.; решение №232/20.03.2009г. по г.д.№2716/2008г., ІV г.о.; определение №768/25.10.2012г. по т.д.№410/2012г. на ІІ т.о. Наведени са доводи, че при постановяване на решението съдът не е обсъдил всички установени по делото обстоятелства, а именно: липса на предприети изпълнителни действия спрямо ищцата Д. в периода от извършения въвод във владение на купувача по публичната продан, тъй като поискания запор на трудовото ѝ възнаграждение не е наложен, предвид освобождаването ѝ от работа; наложеният на 15.10.2016г. запор на трудовото възнаграждение на другия солидарен длъжник не е произвел действие, тъй като по изпълнителното дело не са постъпвали суми. Поставените въпроси са свързани със задължението на съда да мотивира решението си, съобразно правилата на чл.235, чл.236 и чл.12 от ГПК, като изложи свои фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните по делото. Същите са принципно значими по всяко исково производство и по тях е налице трайно установена съдебна практика, включително и задължителна такава т. 12 от ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГТК на ВКС и т. 2 от ТР № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС. Според даденото в нея разрешение, въззивният съд е длъжен да обсъди в своето решение всички релевантни доказателства по делото и да прецени относимите обстоятелства при изграждане на своите фактически и правни изводи /чл.235, ал.2 от ГПК/. Съдът следва да обсъди и да разгледа всички доводи и възражения на страните въведени в производството пред него, когато имат отношение към предмета на спора, като направи самостоятелен и цялостен анализ на събраните доказателства както пред първата инстанция, така и евентуално допуснатите при разглеждане на делото пред него. В конкретния случай, въпросите са обосновани с несъгласието на касатора с правните изводи на въззивния съд и защитната му теза за погасяване на процесното вземане по давност. Наведените оплаквания свързани с несъгласието на страната с правните изводи на въззивния съд са възражения, подлежащи на разглеждане при проверка по същество на обжалвания съдебен акт, но не са основания за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл.280, ал.1 от ГПК (в този смисъл са и разясненията, дадени с т. 1 от ТР № 1/2009 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС). В производството по чл.288 от ГПК не могат да се проверяват изводите на въззивния съд във връзка с правилното приложение на материалния закон и нарушение на процесуалните правила при преценка на събраните по делото доказателства, както и неговото вътрешно убеждение. Основанията за допускане на касационно обжалване са различни от тези по чл.281 от ГПК, поради което по тези въпроси не е налице общата предпоставка да допускане на обжалването по чл.280, ал.1 от ГПК. В изложението е направено бланкетно искане за допускане на касационното обжалване в хипотезата на чл.280, ал.2 от ГПК, поради вероятна нищожност или недопустимост и очевидна неправилност на въззивното решение, без да са посочени обстоятелства, които могат да обосноват приложение на посочената разпоредба. Трайно установена е съдебната практика, според която нищожно е съдебното решение, което е постановено от ненадлежен състав, извън правораздавателната власт на съда, в нарушение на изискването за писмена форма, неразбираемото или неподписаното решение. В конкретния случай, не е налице някой от посочените пороци. Въззивното решение, макар и неподредено, обективира установените по делото факти, въз основа на които са изведени и обосновани правните изводи на съда за неоснователност на предявения иск. Налице е трайно формирана съдебна практика на ВКС и по приложение на разпоредбата на чл.270, ал.3 от ГПК. Според същата, решението е недопустимо като произнесено по непредявен иск, когато съдът е излязъл извън спорния предмет, като е присъдил нещо различно в сравнение с поисканото от ищеца; когато се е произнесъл по предмет, с който не е бил сезиран в нарушение на диспозитивното начало; при участие на ненадлежна страна или при разглеждане на вече разрешен с влязло в сила решение спор между страните по същия предмет и основание. В конкретния случай, въззивният съд се е произнесъл по предмета на разглеждане въведен с исковата молба и възраженията на ответника, като не са налице посочените хипотези за недопустимост на постановения от въззивната инстанция съдебен акт. Неоснователно е и искането за допускане на касационно обжалване поради очевидна неправилност на въззивното решение, доколкото то не е засегнато от особено тежък порок, който може да бъде констатиран без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол, проверка за правилност на акта. Такъв би бил прилагането на отменен закон, прилагане на закон в противоречие с неговия смисъл, нарушение на основни съдопроизводствени правила или изводи на съда, които са в грубо противоречие с правилата на формалната логика. В конкретния случай, от въззивното решение не може да се направи извод за явно нарушение на закона или необоснованост на мотивите при отхвърляне на предявения иск, без анализ на доказателствата и на извършените процесуални действия. В заключение, касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, тъй като не са налице сочените от жалбоподателя основания за това по чл. 280, ал. 1, т.1, т.3 от ГПК и чл.280, ал.2, предл.2 от ГПК, нито е налице друго основание за служебно допускане на обжалването от касационната инстанция по чл.280, ал.2 от ГПК. На основание чл.78, ал.6 от ГПК касаторът Е. Х. Д. следва да бъде осъдена да заплати на „М.“ АД сумата от 150лв., юрисконсултско възнаграждение, определено по реда на чл.25, ал.1 от Наредбата за заплащането на правната помощ. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение,