Определение № 755 от 07.12.2020 г. на ВКС по гр. д. № 2434/2020 г.

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на О. Х. И. с искане за допускане на касационно обжалване на въззивно решение на Пернишки окръжен съд № 65 от 24.02.2020 г. по гр.д.№ 800/ 2019 г., с което е потвърдено решение на Пернишки районен съд по гр.д.№ 1649/ 2019 г. и по този начин жалбоподателят е осъден да заплати на „Юробанк България” АД, [населено място], сумата 18 167,94 лв, представляваща главница, мораторна лихва, договорни такси и договорни разноски по договор за кредит за покупка върху недвижим имот № ***/ 11.07.2006 г. със законната лихва върху главницата от 17 159,78 лв от 01.03.2019 г. до окончателното й изплащане и разноски по делото.

В изложението си по чл.284 ал.3 т.1 ГПК жалбоподателят повдига правни въпроси, които при условията на Тълкувателно решение № 1/ 19.02.2010 г. следва да бъдат прецизирани в следния смисъл: предизвиква ли материалноправен ефект волеизявлението на кредитор за обявяване на задължения по договор за банков кредит за предсрочно изискуеми поради неизпълнение на задълженията на кредитополучателя по договора, ако е връчено по реда на ЗЧСИ от частен съдебен изпълнител; предизвиква ли материалноправен ефект волеизявлението на кредитор за обявяване на задължения по договор за банков кредит за предсрочно изискуеми поради неизпълнение на задълженията на кредитополучателя по договора, ако то е достигнало до знанието на кредитополучателя едва от момента на връчване на препис от исковата молба и доказателствата към нея. Счита, че първият от тези въпроси е разрешен в обжалвания акт в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, а за втория претендира, че е от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. Освен това поддържа, че дадените от въззивния съд разрешения по тези въпроси водят до недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение.

Ответната страна „Юробанк България” АД оспорва жалбата като поддържа, че първият от поставените въпроси не е разрешен в противоречие с практиката на ВКС (соченото от касатора решение по гр.д.№ 60208/ 2016 г., ІІ г.о. било неотносимо към случая), а за втория въпрос липсвала обосновка какво е значението му за точното прилагане на закона и развитието на правото. Излага и съображения за правилност на обжалваното решение.

Съдът намира жалбата за допустима, но искането за допускане на касационно обжалване е неоснователно.

За да уважи предявения иск въззивният съд приел за установено, че с договор за кредит за покупка на недвижим имот от 11.07.2006 г. „Българска пощенска банка“ АД (сегашно наименование „Юробанк България“ АД) отпуснала на ответника банков кредит в размер на 20 300 лв, от които 9 800 лв - за покупка на недвижим имот и 10 500 лв - за други разплащания. Кредитополучателят се е задължил да върне ползвания кредит в срок 360 месеца на равни месечни вноски, включващи лихва и главница, с размер на всяка вноска 56,39 лв през първата година от срока за издължаване на кредита и 143,85 лв. за всяка следваща година до крайния срок на издължаване на кредита. В чл.18 ал.1 от договора било предвидено, че при непогасяване на която и да е вноска по кредита, както и при неизпълнение от кредитополучателя на което и да е задължение по договора за кредит, банката може да направи кредита изцяло или частично предсрочно изискуем. Ответникът не погасил в срок месечните си вноски с падежи 14.09.2018 г. и 16.10.2018 г., поради което ищецът обявил целия кредит за предсрочно изискуем. Изявлението било изпратено до ответника и му било връчено на 28.11.2018 г. Преди връчването, на 22.10.2018 г. ответникът погасил задълженията си за месеци септември и октомври, но не била платена дължимата вноска за месец ноември 2018 г. При тези фактически установявания, съдът направил извод, че искът е основателен, доколкото с плащането от 22.10.2018 г. ответникът погасил задълженията си, посочени в уведомлението за предсрочна изискуемост, но не и тези, падежирали към 14.11.2019 г. Съгласно чл.19 от Договора за кредит непогасяването изцяло или частично, на която и да е вноска по главницата и/или лихвата по кредита вземането на банката ставало изцяло предсрочно изискуемо. Съдът приел, че към момента на получаване на уведомлението за обявяване на кредита за предсрочно изискуем са налице непогасени вноски, предвид което към този момент са били налице и предпоставките за обявяване на кредита за предсрочно изискуем. Отхвърлил възраженията на жалбоподателя, че ищецът не е имал право да връчи уведомлението за предсрочна изискуемост по реда на ЗЧСИ, като посочил, че това било без значение. От значение било единствено обстоятелството достигнало ли е волеизявлението на банката до длъжника, което в случая не било спорно. Дори да се приемело нередовност в процедурата по уведомяване, то същата следвало да се счита отстранена съгласно чл.54 ГПК.

С оглед тези мотиви на въззивния съд, първият от поставените въпроси обуславя обжалваното решение, но не е разрешен в противоречие с практиката на Върховния касационен съд. Решение на ВКС, ІІ г.о. по гр.д.№ 60208/ 2016 г., на което касаторът се позовава, е постановено при различни фактически обстоятелства в сравнение с установените по настоящето дело. По него предсрочната изискуемост е била обявена фингирано (без уведомлението на кредитора фактически да е стигнало до знанието на длъжника, поради ненамирането му на адреса), за което съставът на ВКС е посочил, че не е допустимо да се удостоверява по реда на ЗЧСИ. По настоящето дело уведомлението е получено лично от длъжника и това съдът е обявил за безспорно, поради което няма значение обстоятелството кой и по какъв начин го е връчил.

Вторият поставен въпрос не е обуславящ. В мотивите към акта си съдът не е извел настъпил материалноправен ефект от волеизявлението на обявяването на задълженията по договора за кредит за предсрочно изискуеми от връчването на исковата молба (дори като евентуално съображение). Той е извел този ефект от личното връчване на уведомлението, обективиращо това волеизявление, на длъжника, преди подаване на исковата молба. Затова питането би ли имало материалноправен ефект изявлението за упражняване на правото на предсрочна изискуемост, ако то е достигнало до длъжника едва с връчване на препис от исковата молба и доказателствата към нея, не е обуславящо по отношение на правните разрешения на въззивния съд. Затова не са налице основания за допускане на обжалваното решение до касационен контрол по чл.280 ал.1 ГПК.

Няма такова основание и по твърдението за очевидна неправилност на този акт. Хипотезата на чл.280 ал.2 пр.3 ГПК е налице когато без извършване на допълнителна проверка от съдържанието на самия акт може да бъде констатиран такъв тежък порок, който го прави нетърпим за правовия ред. В случая жалбоподателят основава твърденията си за очевидна неправилност единствено с доводи за неправилно разрешаване на формулираните от него правни въпроси. Доколкото единият от тези въпроси е необуславящ, а обуславящият е разрешен в съответствие с установената практика, то няма как обжалваният акт да бъде счетен за очевидно неправилен.

По изложените съображения съдът