Определение № 77 от 29.01.2016 г. на ВКС по т. д. № 1499/2015 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на [фирма] срещу решение № 33 от 07.01.2015г. по гр. д. № 3412/2014г. на Софийски апелативен съд, с което са потвърдени решение от 10.07.2013г. в осъдителната част и определение по чл.248 ГПК от 06.11.2013г. по гр. д. № 8230/2012г. на Софийски градски съд. По предявените при условията на частичност искове, с първоинстанционното решение [фирма] е осъдено да заплати на И. А. Д. сумата от 32 000 лева обезщетение за неимуществени вреди на основание чл.226, ал.1 КЗ /отм./, вр. чл.45 ЗЗД ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 23.08.2009г. до окончателното й изплащане, и на С. С. Д. сума в размер на 5 000 лева - обезщетение на неимуществени вреди на основание чл.226, ал.1 КЗ /отм./, вр. чл.45 ЗЗД ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 23.08.2009г. до окончателното й изплащане. С първоинстанционното определение е уважена молбата на И. А. Д. и С. С. Д. и на основание чл.248, ал.1 ГПК е изменено постановеното решение от 10.07.2013г. в частта за разноските като [фирма] е осъдено да заплати на И. А. Д. сумата от 2 460 лева и С. С. Д. сумата от 559 лева – разноски по делото. В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение, включително в частта за разноските, е неправилно, постановено при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, нарушения на материалния закон и е необосновано, поради което се иска отмяната му и постановяване на съдебен акт, с който да бъдат отхвърлени изцяло предявените искове. Касаторът претендира направените в съответните инстанции разноски, включително адвокатско възнаграждение. Ответниците по жалбата, И. А. Д. и С. С. Д., считат, че въззивното решение не следва да бъде допускано до касационен контрол, като намират касационната жалба за неоснователна и молят същата да бъде оставена без уважение. Претендират присъждане на направените разноски в хода на производството пред Върховния касационен съд. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима - подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл. 283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Въззивният съд е приел, че водачът, на застрахования при касатора по застраховка „Гражданска отговорност” автомобил е нарушил правилата за движение по пътищата, като е навлязъл в лентата за насрещното движение като е блъснал лекия автомобил, управляван от ищеца, в който ищцата се е возила като пътник на предната дясна седалка, като в резултат на удара са причинени телесни увреждания и на двамата ищци, от което те са претърпели болки и страдания, вкл. и в процеса на лечение и възстановяване. Съдът е изразил съображения, че при преценка за обезщетяването на вредите, следва да се изхожда от техния характер, вид, степен и продължителност на претърпените болки и страдания, прогноза за тяхното отзвучаване. Съдът е приел, че размерът на обезщетението е съобразен както с претърпените болки и страдания, така и с икономическата ситуация в страната, като е взел предвид и направените доброволни плащания от застрахователя на част от обезщетенията. Въззивният съд е счел за неоснователно възражението за съпричиняване /навлизане в насрещната лента при ляв завой на ищеца/ на вредоносния резултат като несвоевременно наведено с отговора на исковата молба. Посочил е, че съобразно задължителната съдебна практика на ВКС съдът не е задължен да следи служебно за наличието на съпричиняване на вредоносния резултат. Въззивният съд се е позовал на решение № 92 / 24.07.2013г. по т.д. № 540/ 2012г. на I ТО на ВКС, съгласно което, в производството по чл.226, ал.1 КЗ /отм./ приносът на пострадалия следва да бъде надлежно релевиран от застрахователя чрез защитно възражение пред първоинстанционния съд и да бъде доказан по категоричен начин при условията на пълно и главно доказване от страната, която го е въвела. Предвид горното, въззивният съд е отказал да разгледа възражението за съпричиняване като несвоевременно направено. В изложението към касационната жалба се твърди, че са налице основания по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК. Касаторът поставя следните правни въпроси които счита, че са решени в противоречие с практиката на ВКС или по тях въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на съдилищата: /1/ До кой момент може да бъде заявено надлежно възражение за съпричиняване и може ли такова възражение да бъде направено и след отговора на исковата молба, когато страната се е снабдила с документи, които не са представени с исковата молба с оглед правилата на чл.145 ГПК чл.147, т. 1 ГПК? Касаторът сочи, че поставеният въпрос е разрешен в противоречие с решение № 92/24.07.2013г. на ВКС и решение № 112/14.06.2011г. на ВКС; /2/ Следва ли, ако ответникът не е направил изрично изявление за съпричиняване с отговора на исковата молба, но е запазил това си право с искане за възможност за становище и доказателствени искания след постъпване на преписката по образуваното досъдебно производство, волеизявлението да се тълкува като молба за продължаване на срок по смисъла на чл. 63 ГПК? По втория поставен въпрос, според касатора, съдът се е произнесъл в противоречие с практиката на съдилищата, визирана в решение № 1559/21.06.2013 г. на САС; /3/ Дължи ли съдът изследване на приноса на пострадалия, респективно наличието на вина на друго лице, за настъпване на вредоносния резултат при определяне на справедливо обезщетение за вреди, последица от поведението на конкретен деликвент, независимо от това, дали по делото е релевирано възражение за това? По поставения въпрос, според касатора, съдът се е произнесъл в противоречие с практиката на съдилищата, визирана в решение № 3204/23.12.1974 г. на ВС, решение № 349/14.07.1989 г. на ВС, решение № 512/28.02.2013 г. на САС; /4/ Какви са правомощията на въззивната инстанция при заявени от въззивника оплаквания относно неправилността на доклада и определяне на предмета на доказване? Касаторът твърди, че по този въпрос въззивният съд се е произнесъл в противоречие с т. 2 от ТР № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС; /5/ Задължен ли е съдът да обсъди и съобрази при решаване на делото всички доводи и възражения на страните, съобразно предвиденото в разпоредбата на чл. 236, ал. 2 ГПК? Във връзка с поставения въпрос, касаторът сочи следната задължителна практика по чл. 290 ГПК на ВКС, в противоречие с която въззивният съд бил постановил решението си: решение № 548/06.12.2010 г. на ВКС, решение № 37/29.03.2012 г. на ВКС; /6/ Кои са критериите, които формират съдържанието на понятието „справедливост” по чл.52 ЗЗД и са от значение за определяне на обезщетението за неимуществени вреди и задължен ли е съдът да обсъди всички факти, релевантни за определянето на обезщетението за неимуществени вреди и да посочи значението на тези факти за увеличаването, съответно намаляването на размера на обезщетението? По последния въпрос, според касаторът, въззивният съд се е произнесъл в противоречие с ППВС № 4/23.12.1968г. Първите три въпроса в изложението, свързани със съпричиняването от пострадалия на вредоностния резултат, доколкото такова не се поддържа по отношение на ищцата /твърдението е за наличие на съпричиняване само от страна на ищеца/, са неотносими за предявените от нея искове. Въпросът, дали съдът следи служебно за наличието на принос на пострадалия относно вредоностния резултат, е обуславящ изхода на спора по исковете на ищеца, но по отношение на този въпрос не е налице релевираната допълнителна предпоставка по чл.280, ал.1, т.2 ГПК. По този въпрос даденото от въззивния съд разрешение е в съответствие с посочената от него задължителната практика на ВКС, според която съдът не се произнася служебно по въпроса за съпричиняването. Тази практика се споделя от настоящия състав, като наличието на практика по чл.290 ГПК, съгласно т.3 от Тълкувателно решение № 1 / 19.02.2010г. по тълк.д. № 1 /2009г. на ОСГТК на ВКС, води до неосъществяване на наведеното от касатора основание по чл.280, ал.1, т.2 ГПК. По втория въпрос също липсва основния критерий по чл.280, ал.1 ГПК, тъй като по него няма произнасяне от въззивния съд, доколкото няма позоваване от касатора във въззивната му жалба на нарушение на чл.63 ГПК. Ето защо е безпредметно разглеждането на сочената от жалбоподателя допълнителна предпоставка във връзка с този въпрос. Четвъртият въпрос е свързан с поправка на доклада от първоинстанционния съд, с която се приема, че няма направено своевременно възражение за съпричиняване от страна на застрахователното дружество, които мотиви са споделени от въззивната инстанция. Доколкото апелативният съд е приел, че докладът е правилен, въпросът за правомощията на въззива при неправилен доклад на първата инстанция не обуславя изхода на спора. Въпросът за приложението на чл.52 ЗЗД /№6/, въпреки че покрива общото основание по чл.280, ал.1 ГПК, не обуславя допускането на касационния контрол, тъй като липсва сочената допълнителна предпоставка по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Въззивното решение е постановено в съответствие с очертаните в ППВС № 4/23.12.1968г. критерии, които от значение за приложението на принципа за справедливост по чл.52 ЗЗД при определяне на размера на обезщетенията за неимуществени вреди, като липсва непроизнасяне по доводите и възраженията на страните, поради което предпоследният въпрос също не обуславя допускането на решението до касация. С оглед горното, по отношение на въззивното решение, в частта, в която са уважени исковете на ищцата, не следва да бъде допусканото касационното обжалване. Решението, в частта, в която са уважени исковете на ищеца, следва да бъде допуснато до касация, на основание чл.280, ал.1, т.1 от ГПК, по първия поставен от жалбоподателя въпрос, конкретизиран от настоящия състав по т.1 от Тълкувателно решение № 1 / 19.02.2010г. по тълк.д. № 1 / 2009г. на ОСГТК на ВКС: „д о кой момент може да бъде заявено надлежно възражение за съпричиняване по чл.51, ал.2 ЗЗД в първоинстанционното производство и може ли тава възражение да бъде направено след изтичане на срока за отговор на исковата молба”, който въпрос е обусловил изхода на делото, с оглед неразглеждането от апелативния съд, поради преклузия, на направеното от застрахователя в първата инстанция възражение за съпричиняване на вредоносния резултат от страна на ищеца след изтичане на срока за отговор на исковата молба, за проверка за съответствие на даденото разрешение с това, материализирано в решение № 92 / 24.07.2013г. по т.д. № 540/ 2012г. на I ТО на ВКС, според което приносът на пострадалия следва да бъде надлежно релевиран от застрахователя чрез защитно възражение пред първоинстанционния съд. Предвид обусловеността на отговорността за разноските от изхода на спора, касационното обжалване следва да бъде допуснато и по отношение на определението по чл.248 ГПК в частта за присъдените на ищеца разноски. Водим от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховният касационен съд,