Определение № 5642 от 04.12.2025 г. на ВКС по гр. д. № 4021/2025 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на Н. А. С., чрез адв. Ю. Г., срещу определение № 1127 от 28.07.2025 г. по в. ч. гр. д. № 538/2025 г. на Окръжен съд – Плевен, с което е потвърдено определение № 50 от 05.02.2025 г., постановено по гр. д. № 819/2023 г. на Районен съд – Кнежа. С последното е оставена без уважение молбата на С. за изменение на определение № 230 от 26.09.2024 г., постановено по гр. д. № 819/2023 г. на Районен съд – Кнежа, в частта за разноските. Жалбоподателката поддържа, че определението е неправилно и моли същото да бъде отменено, като присъденото адвокатско възнаграждение на ответника бъде намалено до разумен размер, съобразен с фактическата и правна сложност на делото. Като основание за допускане на касационно обжалване се сочи чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по въпроса: Следва ли съдът да намали присъденото адвокатско възнаграждение на насрещната страна, когато производството е прекратено поради отказ от иска и не е разглеждано по същество, с оглед липсата на необходимост от развиване на мащабна защита и фактическа/правна сложност? Ответникът „А.“ Е., чрез адв. С. Ч., оспорва частната касационна жалба като неоснователна по съображения, изложени в депозирания писмен отговор. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, като взе предвид наведените от страната доводи във връзка с данните по делото, намери следното: Пред районния съд са предявени искове по чл. 422 ГПК от Н. А. С. срещу „А.“ Е. за установяване съществуването на вземания на ищцата срещу ответника за главница в размер на сумата от 12 451,18 лв., представляваща дължими арендни вноски по сключен договор за аренда от 07.10.2015 г., както и за мораторна лихва в размер на 7851,05 лв., за които е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч. гр. д. № 535/2023 г. на Районен съд – Кнежа. В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на исковата молба от „А.“ Е., изготвен от надлежно упълномощен адвокат. Проведени са пет открити съдебни заседания, в хода на съдебното дирене с участието на страните са събрани множество доказателства, като след последното проведено съдебно заседание ищцата е депозирала молба за отказ от иска. Съдът е прекратил производството и е уважил искането на ответната страна за присъждане на разноски в общ размер на 2650 лв., от които 2200 лв. заплатен адвокатски хонорар, 400 лв. внесен депозит за вещо лице и 50 лв. внесен депозит за призоваване на свидетел. От ищцата С. е постъпила молба за изменение на прекратителното определение в частта за разноските, която съдът е отхвърлил с определение № 50 от 05.02.2025 г. Последното е обжалвано пред Окръжен съд – Плевен, който с обжалвания съдебен акт го е потвърдил. Съдът е преценил, че ответникът е отправил своевременно искането си за присъждане на разноски, а предизвикалата спора ищца дължи възстановяването им. Относно възражението за прекомерност на присъденото адвокатско възнаграждение въззивният състав е приел, че възнаграждение в размер на 2200 лв. се явява справедливо с оглед фактическата и правна сложност на делото, в т.ч. вида на спора, материалния интерес, естеството и количеството на свършената работа, както и вида и броя на извършените от упълномощения адвокат процесуални действия. Отхвърлено е възражението, че поради отказа от иска и нерешаването на делото по същество не е било необходимо ответникът да развива мащабна защита. Настоящият състав на ВКС счита, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, поради следното: Формулираният в частната касационна жалба правен въпрос е обуславящ, но по него не е обосновано наличието на допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. Съгласно т. 4 на Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК, формулираният правен въпрос е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена, предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Следователно, разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК намира приложение в случаите, когато приложимата правна норма изисква определяне на нейното действително съдържание по тълкувателен ред, респективно – когато се налага изоставяне на едно тълкуване и преминаване към друго такова с оглед изменения в законодателството и в обществените и икономически условия. В настоящия случай липсва непълнота или неяснота на закона, налагащи преодоляването им по тълкувателен път, или необходимост от даване на нови правни разрешения, обусловена от промяна на обществените условия, поради което формулираният в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК въпрос не е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Разпоредбата на чл.78, ал. 4 от ГПК е ясна и по нея е формирана трайна съдебна практика, която не се нуждае от промяна или осъвременяване. Както това е посочено в определение № 500/2012 г. по ч. гр. д. № 282/2012 г. на ВКС, ІV г.о., определение № 696/2012 г. по ч. гр. д. № 403/2012 г. на ВКС, ІІІ г.о., определение № 332/2015 г. по ч. гр. д. № 2518/2015 г. на ВКС, ІІІ г. о., определение № 2843/2024 г. по ч. гр. д. № 1646/2024 г. на ВКС, III г. о. и мн. др., при прекратяване на делото поради оттегляне или отказ от иска, съгласно чл. 78, ал. 4 ГПК сторените от ответника разноски за производството след получаване на препис от исковата молба се възлагат на ищеца. Извършването на разноски за адвокат след връчване на препис от исковата молба за ответника е наложително, с оглед нуждата от професионални правни знания и умения, предвид задължението му да изчерпи всички свои доводи и възражения в отговора и предвидените от процесуалния закон преклузии. В общия случай, какъвто е и настоящият, причината за тези разходи е поведението на ищеца, който е завел делото, независимо, че в последствие е направил отказ от иска. Богата и безпротиворечива е съдебната практика и по отношение намаляването на размера на адвокатско възнаграждение поради прекомерност при съобразяване на действителната правна и фактическа сложност на делото, съотнесена към цената на предоставената адвокатска защита. Съдът не е обвързан от минималните размери на адвокатските възнаграждения, установени с Наредба № 1/2004 г. на ВАдС, но тези размери могат да служат като ориентир при преценката за наличието или отсъствието на прекомерност. Когато съдът е сезиран с искане за намаляване на възнаграждението за адвокатска услуга, той следва да изложи мотиви относно фактическата и правна сложност на спора, която е различна при всеки отделен случай. В посочения смисъл са определение № 6015/2024 г. по ч. гр. д. № 2577/2024 г. на ВКС, II г. о., определение № 474/2024 г. по ч. т. д. № 961/2023 г. на ВКС, I т. о, определение № 638/2024 г. по ч. т. д. № 757/2023 г. на ВКС, I т. о. и мн. др. Предвид изложеното, по поставения въпрос липсва допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК поради наличието на трайна и единна съдебна практика, която е актуална и не се нуждае от преосмисляне и която е съобразена от въззивния съд. Ето защо, въззивното определение не следва да се допуска до касационно обжалване. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,