Определение № 60585 от 04.11.2021 г. на ВКС по т. д. № 2278/2020 г.

Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на Застрахователна компания "Бул инс" АД срещу решение №100209 от 30.07.2020г. по в.т.д. №104/2020г. на Великотърновски апелативен съд, ГО, в частта, с която е потвърдено решение №562 от 06.12.2019г. по т. д. №238/2018г. на Великотърновски окръжен съд, в частта, с която ЗД „Бул Инс“ АД е осъдено на основание чл. 432 от КЗ да заплати на С. Д. С. сумата 35 000 лева, застрахователно обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на неговата сестра Звезда Д. С., починала при ПТП на 20.02.2017г. / в решението е посочена погрешно 2018г./, настъпило по вина на К. Й. А., управлявал л.а. „Фолксваген Голф“ с рег. [рег.номер на МПС], ведно със законната лихва върху сумата, считано от 17.07.2018г. до окончателното плащане, както и разноските по делото. В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение е неправилно и необосновано. Касаторът изтъква, че процесното ПТП е настъпило при действието на ППВС №2/1984г., а съставът на Великотърновски апелативен съд неправилно е мотивирал изводите си с разрешенията в ТР №1 от 21.06.2018г. по тълк.д.№1/2016г. на ОСНГТК на ВКС. Счита, че последващите тълкувателни решения, с които се изоставя предишно тълкуване, нямат обратно действие и започват да се прилагат от момента, в който са постановени. Поддържа, че дори да се приемат за приложими разясненията на ТР №1 от 21.06.2018г., не е налице въведеното с тълкувателното решение изискване за създадена трайна и дълбоко емоционална връзка с починалия, тъй като в случая са налице обичайни за българското общество отношения между родственици. Поддържа, че в случая е приложима методиката, установена в § 96, ал.1 от ПЗР на ЗИДКЗ и сумата на обезщетението не може да надхвърля 5000 лева. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК касационният жалбоподател поставя следните процесуалноправни и материалноправни въпроси: 1. Дължи ли се обезщетение на ищеца като наследник от съответен кръг наследници /брат на покойната/ и при събраните доказателства по делото, предвид и разясненията, дадени в Тълкувателно решение №1/21.06.2018г. на ОСНГТК на ВКС, че е необходимо да се касае за „особено близка връзка с починалия“ и че обезщетение се дължи „по изключение”? При какви установени обстоятелства се счита за доказано, с надлежни доказателствени средства в процеса, правото на обезщетение „по изключение” и „особено близка връзка с починалия“, от значение ли е, че покойният и ищецът не са живели в едно домакинство и са имали отделни семейства, поддържали са връзка само от дистанция и то в продължение на много години? Какво се разбира под „особено близка връзка с починалия“ и „по изключение”, посочено в Тълкувателно решение №1/21.06.2018г. на ОСНГТК на ВКС, и покрива ли се този критерий с установените по делото факти, в този смисъл подлежат ли на репариране вредите на ищеца? 2.Разпоредбите на § 96, ал.1 от ПЗР на ЗИДКЗ и чл.493 а от КЗ противоречат ли на практиката на СЕС и на Директива 2009/103/ЕО? 3. Разпоредбите на § 96, ал.1 от ПЗР на ЗИДКЗ и чл.493 а от КЗ и въведеният лимит от 5 000 лева прилагат ли се за ПТП преди датата на влизане на КЗ в сила? 4. Въпрос относно „критерия за определяне на справедливо“ по смисъла на чл.52 от ЗЗД обезщетение за причинени на пострадалия при ПТП неимуществени вреди. Касаторът поддържа, че въпросите по т.1 са разрешени от въззивния съд в противоречие със задължителните разяснения в ТР №1 от 21.06.2018г. на ВКС по т.д. №1/2016г. на ОСНГТК и практиката на ВКС по приложение на разпоредбата на чл.235 ал.2 от ГПК - решение №72 от 12.03.2010г. на ВКС на РБ, ГК, IІ г.о. и други. Твърди, че по въпроса по т.4 от изложението съдът се е произнесъл в отклонение от задължителните разяснения на ППВС №4/23.12.1968г. и в противоречие с решение №93/23.06.2011г. по т.д. №566/2010г. на ВКС, II т.о. По втори и трети въпрос също сочи допълнителното основание за достъп до касация по чл.280 ал.1 т.1 от ГПК, без да цитира конкретна практика на ВКС по поставените въпроси. Позовава се и на очевидна неправилност на въззивното решение. Ответникът по касация С. Д. С. поддържа, че не са налице основанията за достъп до касация по поставените от ЗД "Бул Инс“ АД въпроси, както и че касационната жалба е неоснователна. Подробни съображения излага в писмен отговор. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че ищецът е активно материалноправно легитимиран да получи обезщетение за причинените неимуществени вреди от смъртта на неговата сестра Звезда Д. С., вследствие ПТП, настъпило на 20.02.2017г. в [населено място], на [улица], в района на бензиностанция „Лумакс“, по вина на К. Й. А., управлявал л.а. „Фолксваген Голф“ с рег. [рег.номер на МПС]. Приел е за безспорно установени наличието на валидно застрахователно правоотношение по застраховка „ГО“, сключена с ответника ЗД "Бул Инс“ АД за автомобила „Фолксваген Голф“, вината на водача на този автомобил за настъпване на ПТП, механизмът на причиняване на ПТП и причинната връзка между него и настъпилата смърт на Звезда Д. С.. Позовал се е на разрешенията, дадени в Тълкувателно решение № 1 от 21.06.2018 г. на ВКС по т.д. №1/2016г. на ОСНГТК, като е намерил за установени предпоставките, очертани в мотивите на тълкувателното решение, свързани със съществуването на особено близка привързаност между ищеца и неговата сестра, поради която смъртта на Звезда С. е причинила на ищеца морални страдания с интензитет, надхвърлящ обичайния. Счел е за неоснователни доводите във въззивната жалба на ЗД „Бул Инс" АД за неприложимост на ТР № 1 от 21.06.2018г. по т.д. №1/2016г. на ОСНГТК на ВКС към процесния случай, тъй като застрахователното събитие е настъпило преди приемането му. Изложил е съображения, че не е ограничен от предвидения в разпоредбата на § 96, ал. 1 от ПЗР на ЗИДКЗ /ДВ, бр. 101 от 2018 г./ максимален размер на обезщетението. Позовал се е на чл.1, параграфи 1 и 2 от втората Директива 84/5/ЕИО, както и на чл.9 от Директива 2009/103/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 16.09.2009 година относно застраховката „ГО“ при използването на моторни превозни средства и за контрол върху задължението за сключване на такава застраховка, в които са посочени минималните застрахователни суми по задължителната застраховка „ГО“. С оглед на това е приел, че разпоредбата на § 96, ал. 1 от ПЗР на ЗИДКЗ /ДВ, бр. 101/2018г./ не е в съответствие с общностното право и обезщетението за претърпените от ищеца неимуществени вреди следва да се определи по справедливост в съответствие с чл.52 от ЗЗД, без да се взема предвид ограничението, предвидено в § 96, ал. 1 от ПЗР на ЗИДКЗ. Съобразявайки характера, силата, интензитета и продължителността на търпените от ищеца болки и страдания след смъртта на неговата сестра, въззивният съд е приел, че справедливият размер на обезщетението за неимуществени вреди е 35 000 лева. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационен контрол на обжалваното решение. Въпросите по т.1 от изложението по чл. 284 ал.3 т.1 от ГПК относно това дали на ищеца се дължи обезщетение при събраните по делото доказателства и съобразно разясненията в ТР №1 от 21.06.2018г. по тълк. д. №1/2016г. на ОСНГТК на ВКС, не изпълняват общото изискване за допускане на касационно обжалване. Въпросите не съставляват материалноправни въпроси по смисъла на чл.280 ал.1 от ГПК, доколкото са свързани с преценка на правно значимите факти и събраните по делото доказателства за тях, следователно отговорът им е фактологично обусловен. Наред с това въпросите не отразяват коректно мотивите на въззивното решение, а са израз на тезата на касатора за недоказана изключителна близост в отношенията между ищеца и неговата починала сестра. С тях се въвеждат твърдения за факти, различни от тези, които съдът е приел за установени, а именно, че ищецът и сестра му, макар да не са живели в едно домакинство, са поддържали много близки отношения и са си гостували всяка седмица. Не е налице и соченото от касатора допълнително основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК. Съгласно задължителната практика, обективирана в Тълкувателно решение №1 от 21.06.2018г. по тълк. д. №1/2016г. на ОСНГТК на ВКС легитимирани да получат обезщетение за неимуществени вреди от причинена смърт на техен близък са лицата, посочени в ППВС №4/25.05.1961г. и ППВС №5/24.11.1969г., и по изключение всяко друго лице, което е създало трайна и дълбока емоционална връзка с починалия и търпи от неговата смърт продължителни болки и страдания, които в конкретния случай е справедливо да бъдат обезщетени. Обезщетение се присъжда при доказани особено близка връзка с починалия и действително претърпени от смъртта му вреди. В мотивите на посоченото Тълкувателно решение е прието, че когато поради конкретни житейски обстоятелства привързаността е станала толкова силна, че смъртта на единия от родствениците е причинила на другия морални болки и страдания, надхвърлящи по интензитет и времетраене нормално присъщите за съответната родствена връзка, справедливо е да се признае право на обезщетение за неимуществени вреди и на преживелия родственик. В тези случаи за получаването на обезщетение няма да е достатъчна само формалната връзка на родство, а ще е необходимо вследствие смъртта на близкия човек преживелият родственик да е понесъл морални болки и страдания, които в достатъчна степен обосновават основание да се направи изключение от разрешението, залегнало в ППВС №4/25.05.1961г. и ППВС №5/24.11.1969г., че в случай на смърт право на обезщетение имат само най-близките на починалия. Фактите и обстоятелствата, от които може да се направи извод, че една връзка е особено близка житейска връзка по смисъла на посоченото Тълкувателно решение, са различни за всеки конкретен случай и не могат да бъдат обобщени в решение, постановено по реда на чл.290 от ГПК, а следва да се преценяват конкретно по всяко различно дело въз основа на събраните по него доказателства. В настоящия случай въззивният съд в съответствие с константната практика е обсъдил всички събрани доказателства, преценил е установените факти и обстоятелства и въз основа на тях е направил извод, че по делото е доказано съществуването на трайна и дълбока емоционална връзка между ищеца и неговата сестра, загинала при процесното ПТП. Установил е, че вследствие смъртта на своята сестра ищецът е претърпял страдания с интензитет, надхвърлящ обичайния, като е изтъкнал настъпилата промяна в характера и отношенията му с околните. При тези фактически констатации, изводът на въззивния съд за наличие на материалноправна легитимация на ищеца да получи обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на неговата сестра, не е в отклонение от задължителната практика на ВКС. Проверката на преценката на въззивния съд, че събраните по делото доказателства обосновават извод за съществувала между ищеца и починалата особена близка емоционална връзка, по своята същност предствалява проверка на обосноваността на обжалваното решение, която не може да бъде извършена в производството по чл.288 от ГПК. Въпросът по т.2 от изложението е обсъждан от въззивния съд, който е изложил доводи, че нормата на § 96 от ПЗР на ЗИДКЗ /ДВ, бр.101/2018/ не е в съответствие с общностното право и не следва да бъде съобразявана, тъй като предвижда лимит, който е под посочените в чл.1, пар.2 от Директива 84/5/ЕИО, кодифицирана с Директива 2009/103/ЕО. По отношение на този въпрос касаторът не е обосновал допълнителната предпоставка за достъп до касация по чл.280 ал.1 т.1 от ГПК, като не е посочил практика на ВКС, в противоречие с която да е даденото от въззивния съд разрешение. Същевременно с Решение на СЕС от 24.10.2013г. по дело С-277/12 е прието, че чл.3 параграф 1 от Директива 72/166 и член 1, параграфи 1 и 2 от Втора директива 84/5 трябва да се тълкуват в смисъл, че не допускат национална правна уредба, съгласно която задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ при използване на МПС покрива обезщетение за неимуществени вреди, дължимо съгласно националната правна уредба на ГО за смъртта на близки членове на семейството, настъпила при ПТП, само до определена сума, която да е по-малка от посочените в чл.1, параграф 2 от Втора Директива 84/5, в каквато насока се е произнесъл и въззивният съд с обжалваното решение. Третият въпрос в изложението по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК не е обуславящ за изхода на спора, доколкото касае приложението на нормата на § 96 от ПЗР на ЗИДКЗ/ДВ, бр.101/2018/ към застрахователни събития, попадащи в приложното поле на отменения Кодекс на застраховането. В случая както сключването на застрахователния договор, така и застрахователното събитие са настъпили при действието на новия КЗ, в сила от 01.01.2016г., а исковата молба е предявена на 26.10.2018г., в периода, визиран в § 96 ал.3 от ПЗР на ЗИДКЗ, поради което поставеният от касатора въпрос изобщо не е обсъждан от въззивния съд. Поставеният от касатора материалноправен въпрос относно приложението на критериите за справедливост по чл.52 от ЗЗД при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, е относим към предмета на конкретното дело, но не се доказва наличието на релевираната допълнителна предпоставка по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК. В цитираното от касатора ППВС №4/23.12.1968г. са дадени разяснения, че понятието „справедливост“ по смисъла на чл.52 от ЗЗД не е абстрактно понятие, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които са специфични за всяко дело и които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. Във всички случаи правилното прилагане на чл.52 от ЗЗД при определяне на обезщетенията за неимуществени вреди от деликт е обусловено от съобразяване на указаните в постановлението общи критерии, които в случай на причинена смърт са моментът на настъпване на смъртта, възрастта и общественото положение на пострадалия, както и действителните отношения между него и лицето, което търси обезщетение. Правнорелевантните общи и специфични за отделния спор факти и обстоятелства от значение за определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди следва не само да се изброят, но и да бъдат обсъдени и анализирани в тяхната съвкупност /цитираното от касатора решение №93/23.06.2011г. по т.д. №566/2010г. на ВКС, II т.о., както и и служебно известните на настоящия състав решение №158/28.12.2011г. по т.д. №157/2011г. на ВКС, I т.о. решение №101/18.04.2018г. по т.д. №1858/2017г. на ВКС, II т.о., решение №334/13.11.2018г. по т.д. №2690/2017г. на ВКС, II т.о. и други/. В случая, при определяне на размера на справедливото обезщетение въззивният съд е взел предвид възприетите от съдебната практика критерии, изложил е фактите по спора, анализирал ги е поотделно и в тяхната съвкупност, изяснил е конкретното им значение за определяне на размера на обезщетението. Освен това е отнесъл проявлението на констатираните релевантни обстоятелства към момента на настъпване на деликта /февруари 2017г./, като е отчел и лимитите на застрахователните покрития по застраховка „Гражданска отговорност“ към същия момент. Неоснователни са и доводите за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал.2, пр.3 от ГПК. Според цитираната норма въззивното решение се допуска до касационно обжалване при очевидна неправилност, което като характеристика насочва към особено тежки пороци, водещи до неправилност на съдебния акт. Същите пороци следва да могат да се констатират от касационната инстанция без извършване на касационна проверка по същество на обжалвания съдебен акт. Съдебната практика приема, че това са случаи на: прилагане на несъществуваща или отменена правна норма, прилагане на закона в неговия обратен, противоположен смисъл, явна необоснованост на фактическите констатации на въззивния съд поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, нарушения на основополагащи принципи на съдопроизводството. В настоящия случай касационният жалбоподател обосновава наличието на тези особени съществени пороци с противоречие на основни принципи в правото относно деликта, противоречие на закона и събраните по делото доказателства, както и с прилагането на разрешенията на Тълкувателно решение №1 от 21.06.2018г. по тълк. д. №1/2016г. на ОСНГТК на ВКС. Изложените твърдения за допуснати от съда съществени нарушения на материалния и процесуални закон съставляват основание за касационно обжалване по чл.281 т.3 от ГПК не могат да обосноват допускане на касационното обжалване на основание чл. 280 ал.2 предл.3 от ГПК. Преценката за основателност на тези оплаквания би могла да бъде осъществена само в случай, че въззивният акт бъде допуснат до касационен контрол при наличие на предпоставките по чл.280 ал.1 и 2 от ГПК. С оглед изложеното настоящият състав намира, че не са налице предпоставките по чл.280 ал.1 т.1 и ал.2 предл.3 от ГПК за допускане на касационно обжалване на решението на Великотърновски апелативен съд. При този изход на спора ЗД „Бул Инс“ АД следва да бъде осъдено да заплати на ответника по касация разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 1500 лева. Воден от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховният касационен съд