Определение № 5013 от 05.11.2024 г. на ВКС по гр. д. № 229/2024 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК във връзка с чл.280 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на А. П. П. срещу решение № 184 от 30.10.2023 г. по в.гр.д.№ 369 от 2023 г. на Варненския апелативен съд, I състав, с което е потвърдено решение № 672 от 05.06.2023 г. по гр.д.№ 1501 от 2022 г. на Варненския окръжен съд, IX състав, с което са отхвърлени исковете по чл.124, ал.1 ГПК, предявени от А. П. срещу А. А. П. и П. А. П., за признаване за установено, че ответниците не са собственици на по 1/4 ид.ч. за всеки от тях от жилищна сграда, находяща се в [населено място],[жк], ул.„Д-р Л. П.“ № *, построена по документ за собственост в УПИ *-*, в квартал *, ***-ви микрорайон по плана на гр.Варна, а по кадастралната карта на гр.Варна, одобрена със заповед № РД-18-92 от 14.10.2008 г., представляваща две сгради:

1. сграда с идентификатор № ***, със застроена площ от 144 кв. м., на два етажа, с предназначение- друг вид за обитаване, с разгърната застроена площ от 288 кв.м. и с принадлежащото й мазе с площ от 70 кв.м. и

2. сграда с идентификатор № *, със застроена площ от 58 кв. м., на един етаж, с предназначение - жилищна сграда- еднофамилна, ведно с правото на строеж върху поземления имот с идентификатор № *.

В касационната жалба се твърди, че решението на съда противоречи на материалния закон и е необосновано- основания за касационно обжалване по чл. 281, ал. 1, т. 3 ГПК.

Като основания за допускане на касационното обжалване се сочат чл.280, ал.1, т.1 ГПК и чл.280, ал.2 ГПК в хипотезата на очевидна неправилност на решението. Поставят се следните въпроси:

1. Приложима ли е презумпцията по чл.92 ЗС спрямо споразумението за развод по взаимно съгласие в случаите, когато с него се уговаря, че поземлен имот в режим на СИО ще остане след прекратяване на брака собственост на единия съпруг ?

2. Придобива ли съпругът сградите върху земята, за която е уговорено, че остава в негова собственост, щом същите не са изключени изрично от предмета на споразумението по чл.101 СК /отм./ ?

3. Необходимо ли е, за да се запази съсобствеността върху сградата отделно от земята, да бъде изрично уговорено в споразумението по чл.101 СК /отм./, че предметът на това споразумение не обхваща собствеността върху сградата, като по този начин да се смята оборена презумпцията на чл.92 ЗС ?

4. Подлежи ли на тълкуване волята на страните по текста на сключеното споразумение по чл.101 СК /отм./ във връзка с уговореното в него, че земята ще остане собственост на единия съпруг и във връзка с прилагането на принципа на приращението по чл.92 ЗС като придобивен способ спрямо неупоменатите постройки в него? Имат ли значение обстоятелствата, изявленията на съпрузите и поведението им във връзка със сключване на споразумението?

5. Към кой момент следва да се изследва волята на страните по сключеното споразумение по чл. 101 СК /отм./- към датата, на която молбата за развод по взаимно съгласие, съдържаща споразумението, е подписана от страните и е постъпила в съда /в случая- 17.06.1999 г./ или към датата на изявленията на страните, че го поддържат /в случая- в съдебното заседание от 16.11.1999 г./ ?

По първите три въпроса се твърди противоречие на обжалваното решение с решение № 659 от 21.03.1966 г. по гр.д.№ 147 от 1966 г. на ВС, І г.о., решение № 756 от 17.03.1970 г. по гр.д.№ 133 от 1970 г. на ВС, І г.о., решение № 529 от 09.07.2010 г. по гр.д.№ 1129 от 2009 г. на ВКС, ГК, І г.о., решение № 183 от 18.06.2012 г. по гр.д.№ 88 от 2012 г. на ВКС, ГК, ІІ г.о., решение № 120 от 22.10.2014 г. по гр.д.№ 2928 от 2014 г. на ВКС, ГК, ІІ г.о., решение № 98 от 27.07.2015 г. по гр.д.№ 521 от 2015 г. на ВКС, ГК, ІІ г.о., решение № 19 от 27.01.2016 г. по гр.д.№ 1600 от 2015 г. на ВКС, ГК, ІІІ г.о., решение № 125 от 29.10.2019 г. по гр.д.№ 616 от 2019 г. на ВКС, ГК, ІІ г.о., решение № 60008 от 06.07.2021 г. по гр.д.№ 3876 от 2020 г. на ВКС, ГК, ІІ г.о., решение № 50130 от 20.01.2023 г. по гр.д.№ 1207 от 2022 г. на ВКС, ГК, ІІ г.о.

По четвъртия въпрос се твърди противоречие с решение № 1 от 24.07.2012 г. по гр.д.№ 777 от 2010 г. на ВКС, ГК, І г.о. и решение № 529 от 09.07.2010 г. по гр.д.№ 1129 от 2009 г. на ВКС, ГК, І г.о.

По последния въпрос се сочи основанието на чл.280, ал.1, т.3 ГПК.

В писмен отговор от 15.01.2024 г. ответниците по жалбата П. П. и А. П. оспорват тази жалба, като твърдят, че липсват основания за допускането й до касационно разглеждане.

Върховният касационен съд на Република България, Гражданска колегия, състав на първо гражданско отделение по допустимостта на жалбата приема следното: Касационната жалба е допустима: подадена е от легитимирано лице /ищец по делото/, в срока по чл.283 ГПК и срещу решение на въззивен съд по установителен иск за собственост на недвижима вещ, което съгласно чл.280, ал.3, т.1 ГПК подлежи на касационно обжалване при условията на чл.280, ал.1 или ал.2 ГПК, независимо от цената на иска.

За да прецени дали са налице предпоставки за допускане на касационното обжалване, ВКС съобрази следното: Съдът е бил сезиран с отрицателен установителен иск за признаване за установено по отношение на ищеца А. П. П., че ответниците- деца на ищеца А. А. П. и П. А. П. не са собственици на по 1/4 ид.ч. от сграда /две сгради съгласно заснемането в кадастралната карта/, находяща се в недвижим имот в [населено място],[жк], ул.„Д-р Л. П.“ № ***. В исковата молба ищецът е твърдял, че с нотариален акт № 196 от 14.08.2019 г. майката на ответниците и бивша съпруга на ищеца Т. З. П. не е могла да прехвърли на ответниците процесните по 1/4 ид.ч. от сградата, тъй като самата тя не е притежавала 1/2 ид.ч. от сградата. Макар тази сграда да е била изградена по време на брака на ищеца и Т. П., след неговото прекратяване е останала изключителна собственост на ищеца по силата на сключеното между съпрузите споразумение по чл.101 СК /отм./.

За да постанови решението си за потвърждаване на първоинстанционото решение за отхвърляне на предявения отрицателен установителен иск, въззивният съд е приел за установено, че дворното място /имот пл.№ * по плана на * подрайон на [населено място]/, в което е построена процесната сграда, е било придобито от ищеца А. П. П. и бившата му съпруга Т. З. П. по време на брака им, по силата на договор за доброволна делба от 03.11.1998 г., сключен в изискуемата форма. Бракът между ищеца Т. П., сключен на 16.09.1984 г., е прекратен чрез развод по реда на чл.100 СК /отм./, с влизане в сила на решението за развод на 17.01.2000 г. С решението за прекратяване на брака е утвърдено постигнатото между съпрузите споразумение по чл.101 от СК /отм./, с което същите са уредили и имуществени отношения помежду си. Според мотивната част на решението, споразумението е в следния смисъл: „Молителите признават за установено по отношение на Т. П., че придобитият по време на брака недвижим имот- имот пл.№ * по плана на * подрайон на [населено място], м.„Св.Н.“, с площ от 1180 кв. м., при граници: имот пл.№ *, имоти пл.№ * и № ***, е изключителна собственост на А. П., придобит с изцяло лични средства при пълна трансформация“. С диспозитива на бракоразводното решение горепосоченият недвижим имот е поставен в дял и собственост на А. П.. По отношение на постигнатото споразумение съдът е взел предвид Тълкувателно решение № 3 от 29.11.2018 г. по тълк.д.№ 3 от 2015 г. на ОСГК на ВКС, според което споразумението по чл.51, ал.1 от сега действащия СК /респ. по чл.99, ал.3 и по чл.101, ал.1 от СК /обн. 1985 г., отм. 2009 г./, което съпрузите представят пред бракоразводния съд, е с договорен характер. В частта относно имуществените отношения между съпрузите споразумението е насочено към доброволно уреждане на имуществените последици от развода с цел да се избегнат възможни бъдещи съдебни спорове по повод собствеността върху придобитото през време на брака имущество. Съпрузите имат правото да уговорят прекратяване на съсобствеността върху всички или върху някои имущества, като могат да се съобразят или да се отклонят от правилото за равенство на дяловете. Ако съдържа взаимни отстъпки, споразумението е с характер на договор за спогодба по смисъла на чл.365 ЗЗД и поражда вещно-прехвърлително действие от момента на влизане в сила на решението за развод /т.8 от ППВС № 5 от 15.03.1978 г./. Ако обемът на правата на съпрузите е определен съобразно действителното правно положение, споразумението е с характер на установителен договор. При утвърждаване на споразумението в брачния процес съдът проверява дали то съдържа уговорки относно всички последици от развода и дали в частта откъм имуществените последици то противоречи на закона и на добрите нрави. Мотивите, поради които страните са уредили по един или друг начин имуществените си отношения за след развода, не подлежат на проверка от съда и той не може да откаже да утвърди споразумението поради това, че в частта за имуществените последици от развода то не отговаря на действителното правно положение или накърнява интересите на единия съпруг, нито да го измени или да го замести със свои разпореждания. При всички случаи, съгласно постановките на т.8 от ППВС № 5 от 15.03.1978 г. и на ТР № 60 от 12.08.1987 г. по гр.д.№ 31 от 1987 г. на ОСГК на ВС, определянето на кого от съпрузите се предоставят дадени вещи по споразумението, има прехвърлително действие от момента на влизане в сила на решението. Вземайки предвид изложеното, съдът е посочил, че ищецът може да се легитимира като едноличен собственик на поземления имот- предмет на споразумението, считано от 17.01.2000 г. За ирелевантни са приети мотивите на А. П. и Т. П. за постигане на подобно споразумение, както и дали и защо съвместното съжителство на П. е продължило и след прекратяване на брака между тях.

По отношение на процесната сграда /две сгради съобразно заснемането в кадастралната карта/ съдът е приел, че тя не е изключителна собственост на ищеца, тъй като не е била предмет на одобреното от бракоразводния съд споразумение. По твърдение и на двете страни към момента на подаване на молбата за развод и към момента на утвърждаване на споразумението тази сграда все още не е била построена. За ирелевантна е приета и представената по делото подписана от Т. П. декларация от м.03.1999 г., че няма да има никакви имуществени претенции към бъдещите постройки върху този поземлен имот, тъй като те ще бъдат изградени изцяло със средства и материали на А. П., защото, според съда, предварителният отказ от невъзникнали права е недействителен.

По въпроса кога е завършен грубия строеж на процесната сграда /с изпълнени ограждащи стени и покрив/ и съответно от кой момент сградата е възникнала като самостоятелен обект на правото на собственост, съдът е приел за доказано, че това е станало преди прекратяването на брака на бившите съпрузи- на 20.09.1999 г., когато по реда на действащата към посочената дата Наредба № 7 от 26.07.1999 г. за съставяне на актове и протоколи по време на строителството, отм. ДВ, бр.55 от 2001 г. е бил съставен акт- образец 14. Към датата на съставянето на този акт ЗУТ все още не е бил приет, а действащият към 1999 г. ЗТСУ не съдържал аналогична разпоредба на разпоредбата на чл.181 ЗУТ, поради което са отхвърлени като неоснователни оплакванията във въззивната жалба, че единствено съставен протокол на общинската администрация по чл.181 ЗУТ би могъл да удостовери завършен етап на строителство „груб строеж“. Последващите акт за установяване годността на строежа /акт обр.15/ и констативен протокол за установяване годността за ползване на строежа /акт обр.16/ са съответно от 30.06.2003 г. и 18.07.2003 г., съставени по реда на Наредба № 7 от 22.05.2001 г. за съставяне на актове и протоколи по време на строителството, отм.ДВ, бр.72 от 2003 г., подписани от А. П. и Т. П. като инвеститори на строежа. Съдът е цитирал изискванията на Наредба № 7 от 26.07.1999 г. към съдържанието на акт обр.14 и е посочил, че съгласно наредбата съставените съобразно изискванията й актове и протоколи имат доказателствена сила при установяване на обстоятелствата, свързани със започване, изпълнение и приемане /въвеждане в експлоатация/ на строежите. Такъв документ обаче е частен свидетелстващ и може да бъде предмет на оспорване и установяване на значими факти с други доказателства. В случая съдът е приел, че съставеният за процесната сграда акт обр.14 е подписан от проектант конструктор, изпълнител и от извършващия инвеститорски контрол, като видът строеж /двуетажна жилищна сграда/ не е изисквал задължителен независим строителен надзор съгласно чл.157, ал.2 от ЗТСУ и чл.8, чл.13 и чл.45 от Правилник за оправомощаването, функциите и задълженията на лицата, упражняващи независим строителен надзор в проектирането и строителството /обн.ДВ, бр.56 от 1999 г., отм.ДВ, бр. 92 от 2001 г./. Според констатациите в акта, конструктивните елементи на строежа са изпълнени в съответствие с одобрените проекти и са спазени техният размер и начинът на изпълнение, поради което е разрешено изпълнението на довършителните работи. Съдът е изброил хронологично съставянето и на други актове и протоколи при различните етапи на строежа, сред които актове обр.12 за ел. работи, които подлежат на закриване или чието количество и качество по-късно не може да бъде установено при закриването им с последващите технологични операции, съставени на 16.08.1999 г. и на 08.10.1999 г., както и акт- обр.12 за външно ел. захранване, съставен на 10.08.1999 г. Съгласно обясненията на вещото лице актовете обр.12 касателно ел. части удостоверяват, че са положени ел. проводници, разпределителни кутии и конзоли и могат да започнат последващите довършителни работи. Поставянето на главно разпределително табло се прави на по-късен етап. Инсталация не може да се направи без най-малкото стени, а покривът може и да не е изцяло завършен.

В решението са обсъдени показанията на двамата разпитани през въззивния съд свидетели. Подписалият горепосочения акт обр.14 за изпълнител П. А. свидетелствал за това, че строителството на сградата е започнало през пролетта на 1998 г. или 1999 г. Къщата била на два или три етажа, като бързали да я покрият през есента на 1999 г., преди да започнат валежите. Наредили гредите на покрива през септември 1999 г., с нареждането им конструкцията била готова, после трябвало да се постави само обшивка. Подписали акт обр.14. След няколко дни обаче част от гредите се компрометирали /усукали/, наложило се да се смъкнат и да се сушат и след като се изсушили, повторно ги сложили след Нова година, края на м.януари. През това време строежът го валял дъжд, но това не било пречка, защото бил на груб бетон, без мазилка, без дограма, без ВиК и ел. захранване. Според свидетелката Т. С., вуйна на ответниците, строителството на къщата било извършено в периода 1999 г.- 2000 г., но А. и Т. се преместили да живеят в тази къща още в края на 1999 г. През м.декември 1999 г. свидетелката ги посетила в къщата по повод рождения ден на Т., който празнували там. Макар че не всичко било завършено, към този момент в сградата имало ток и вода, сградата имала и покривна конструкция.

След съвкупната преценка на писмените и гласните доказателства и обясненията на вещото лице по приетата съдебно-техническа експертиза съдът е приел, че не следва да кредитира показанията на свидетеля А., според които до края на м.януари 2000 г. в сградата не е имало изградени електрическа и ВиК инсталации и е нямало положена дървена покривна конструкция. Посочил е, че липсват други доказателства, които да кореспондират с изложеното от този свидетел. Относно констатациите в съставения на 20.09.1999 г. акт обр.14 за сградата, удостоверяващ завършването й до степен „груб строеж“, съдът е приел, че същите не са опровергани нито от показанията на разпитаните по делото свидетели, включително и от показанията на свидетеля А., нито от други събрани по делото доказателства.

Поради всичко изложено въззивният съд е приел, че към датата на прекратяване на брака на ищеца и Т. П.- 17.01.2000 г., сградата е била завършена до степен груб строеж, поради което и е била притежавана от съпрузите в режим на СИО. Съответно след прекратяването на брака им сградата е останала съсобственост между тях при равни квоти. Поради това с нотариалния акт № 196 от 14.08.2019 г. Т. П. валидно е прехвърлила на децата си и ответници по делото притежаваната от нея 1/2 ид.ч. от сградата. Ето защо е прието, че ответниците се легитимират като собственици на по 1/4 ид.ч. от процесната сграда.

С оглед тези мотиви на съда в обжалваното решение е налице основанието на чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на решението по втория и четвъртия поставени от касатора въпроси: 2. Придобива ли съпругът сградите върху земята, за която е уговорено, че остава в негова собственост, щом тези сгради не са изключени изрично от предмета на споразумението по чл.101 СК /отм./ ? и 4. Подлежи ли на тълкуване волята на страните по текста на сключеното споразумение по чл.101 СК /отм./ във връзка с уговореното в него, че земята ще остане собственост на единия съпруг и във връзка с прилагането на принципа на приращението по чл.92 ЗС като придобивен способ спрямо неупоменатите постройки в него? Имат ли значение обстоятелствата, изявленията на съпрузите и поведението им във връзка със сключване на споразумението?

По тези въпроси приетото в обжалваното решение противоречи на практиката на ВКС и конкретно на следните посочени от касатора решения: решение № 125 от 29.10.2019 г. по гр.д.№ 616 от 2019 г. на ВКС, ГК, ІІ г.о., решение № 60008 от 06.07.2021 г. по гр.д.№ 3876 от 2020 г. на ВКС, ГК, ІІ г.о., решение № 50130 от 20.01.2023 г. по гр.д.№ 1207 от 2022 г. на ВКС, ГК, ІІ г.о., решение № 1 от 24.07.2012 г. по гр.д.№ 777 от 2010 г. на ВКС, ГК, І г.о. и решение № 529 от 09.07.2010 г. по гр.д.№ 1129 от 2009 г. на ВКС, ГК, І г.о.

Воден от горното, Върховният касационен съд на Република България, Гражданска колегия, състав на първо отделение