Определение № 5670 от 05.12.2024 г. на ВКС по гр. д. № 4221/2024 г.

Производство по чл. 274, ал. 3, т. 1, във вр. с чл. 130 от ГПК. Образувано е по частна касационна жалба, подадена от ищцата по делото И. К. З. и приподписана от назначения й процесуален представител адв. И. Г., срещу определение № 13109/23.08.2024 г., постановено по частно възз. гр. дело № 169/2024 г. на Софийския градски съд (СГС). С обжалваното въззивно определение е оставена без уважение частната жалба на жалбоподателката срещу (т.е. потвърдено е) определение № 31098/05.09.2023 г. по гр. дело № 34630/2023 г. на Софийския районен съд (СРС), с което е прекратено производството по същото първоинстанционно гражданско дело, образувано по искова молба на жалбоподателката срещу Прокуратурата на Република България (ПРБ). Частната касационна жалба е процесуално допустима – подадена е в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно определение. В жалбата се излагат оплаквания и съображения за неправилност на въззивното определение. В изложението към частната касационна жалба, също приподписано адв. Г., като общи основания по чл. 280, ал. 1, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са формулирани следните процесуалноправни въпроси: 1) може ли въззивният съд да препрати към мотивите на първоинстанционния съд, без да обсъди доводите/възраженията в частната жалба, без да изложи мотиви, защо оплакванията са неоснователни, като се има предвид, че в този случай няма как да се стигне до извода, че доводите/възраженията ми в частната жалба не биха променили крайния резултат и същевременно е нарушена разпоредбата на чл. 236, ал. 2 от ГПК; 2) може ли съдът да осъществи косвен контрол за законосъобразност на процесния обект, в случая – процесния съдебен акт, който косвен контрол използвам като доказателствено средство, от което очаквам да изходят данни, с които да докажа правопораждащите факти на претенцията си за нищожност на въпросния съдебен акт; 3) при поискан косвен съдебен контрол, като доказателствено средство, може ли съдът да се ограничава чрез „тесния“ смисъл на чл. 17, ал. 2 от ГПК, като се има предвид, че съдът е оправомощен, когато законът е непълен, неясен или противоречив, да прилага общия разум, а при липса на закон – да основава решението си на основните начала на правото, обичая и морала; и 4) какъв е редът за защита в случай, че позовавам претенция за нищожност, на нарушени принципи на правото на защита, като основание и пораждащите факти, за което основание мога да докажа, след като оборя правната същност на процесния съдебен акт, тъй като се ползва със стабилитет. По отношение на първия процесуалноправен въпрос жалбоподателката навежда допълнителното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК, като поддържа, че въззивният съд разрешил този въпрос в противоречие с т. 2 от тълкувателно решение (ТР) № 1/2013 от 09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 35/13.07.2021 г. по гр. д. № 1783/2020 г. на I-во гр. отд. на ВКС, решение № 271/15.10.2013 г. по гр. д. № 1403/2012 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, решение № 157/08.11.2011 г. по търг. д. № 823/2010 г. на II-ро търг. отд. на ВКС и решение № 91/28.03.2014 г. по гр. д. № 2623/2013 г. на IV-то гр. отд. на ВКС. По отношение на останалите три въпроса жалбоподателката сочи допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК, като твърди, че тези въпроси били от значение за развитието на правото. Навежда и основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК – очевидна неправилност на въззивното определение, като поддържа, че законът бил превратно приложен, както и че съображенията на съда противоречали на формалната логика. Накрая сочи и основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 2, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК – вероятна недопустимост на въззивното определение, като поддържа, че волята в него била формирана спрямо неразбрано от съда основание на исковата претенция. За да постанови обжалваното въззивно определение, СГС е установил, че с исковата молба на жалбоподателката по делото са предявени искове за прогласяване за нищожни на определение № 1546/08.06.2023 г. по ч. гр. д. № 1680/2023 г. на ВКС, определение № 780/20.03.2023 г. по ч. възз. гр. д. № 247/2023 г. на САС и определение № 260096/06.01.2023 г. по гр. д. № 14334/2019 г. на СГС, защото – също съгласно изложеното в исковата молба – противоречат на правовия ред, нарушават правото на защита на жалбоподателката-ищца, която се намира във висящо производство; постановени са в противоречие с правилата на формалната логика и при неправилно изградени изводи, като не са взети предвид доводите и възраженията й; ищцата е поискала и да бъде осъществен косвен съдебен контрол за незаконосъобразност на атакуваните определения. Въззивният съд е установил още, че в изпълнение на разпореждане на СРС, жалбоподателката-ищца е уточнила, че производството по първоинстанционното гр. д. № 14334/2019 г. на СГС (по което е постановено атакуваното, като нищожно, определение № 260096/06.01.2023 г.) е висящо между страните по настоящото дело – ищцата и ответната ПРБ, като жалбоподателката е посочила и че заедно с установяване нищожността на оспорените определения, цели „да елиминира удостоверителната им част и да се установи недължимост“. При така установените обстоятелства, въззивният съд по реда на чл. 272 от ГПК е препратил към решаващите мотиви на прекратителното първоинстанционно определение № 31098/05.09.2023 г. на СРС, а именно, – че в чл. 124 от ГПК не бил предвиден такъв вид процесуална защита, каквато се цели с исковата молба по настоящото дело. Наред с това, СГС е изложил и свои собствени съображения и изводи за недопустимостта на предявените искове, както следва: Предвид изложеното в исковата молба, приложените доказателства и изложеното в уточнителната молба, съдът отново е изтъкнал, че актовете (определенията), предмет на предявените искове за нищожност по чл. 270, ал. 2 от ГПК, са постановени във висящо производство между страните, предвид което е приел, че защитата на жалбоподателката-ищца следва да се осъществи по реда на обжалването – в процеса на осъществяване на въззивен и касационен съдебен контрол върху постановения съдебен акт по основното съдебно производство, където жалбоподателката следва да релевира възраженията си и по отношение на атакуваните с исковата й молба определения. В тази връзка съдът е посочил, че в същата насока са и доводите на самата жалбоподателка – за неправилност на тези определения, поради противоречие с формалната логика и при липса на обсъждане на доводите й, като с исковата молба по делото на практика се цели пререшаване и преразглеждане на вече постановен съдебен акт. СГС е намерил още, че твърдението на ищцата за противоречие с правовия ред, е общо и бланкетно, и не е ясно какво е съдържанието на това противоречие. Отделно от горното, въззивният съд е отбелязал, че разпоредбата на чл. 17, ал. 2 от ГПК касае произнасяне по валидността на административни актове, които имат значение за решаването на делото, и е неприложима в случая. СГС е посочил още, че исковата молба е недопустима, защото съдът не може да ревизира като неправилни, в каквато насока са доводите на жалбоподателката-ищца, актове в съдебно производство, което също обуславя прекратяване на исковото производство. В заключение въззивният съд е приел, че обжалваното пред него първоинстанционно определение е правилно и частната жалба срещу него следва да се остави без уважение. Настоящият съдебен състав намира, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване на така мотивираното въззивно определение. Доводите на жалбоподателката, че формираната воля на въззивния съд била спрямо неразбрано от него основание на исковата й претенция, са такива за необоснованост на акта, поради което не могат до обусловят извод за вероятна недопустимост на същия, по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 2, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК. При извършената и служебна преценка, съдът намира, че не са налице други – ненаведени от страна на жалбоподателката, основания за служебно допускане на касационното обжалване в някоя от хипотезите по чл. 280, ал. 2, предл. 1 или предл. 2, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК. Посочената от жалбоподателката, трайно установената практика на ВКС по тълкуването и приложението на чл. 272 от ГПК, възприема следното разрешение на първия поставен процесуалноправен въпрос: Когато намери първоинстанционния съдебен акт за правилен и го потвърди, въззивният съд може да не преповтаря в мотивите си, приетите за установени обстоятелства и правните изводи на първоинстанционния съд, а може да препрати към неговите мотивите, които споделя, като по този начин ги прави свои мотиви. Наред с това въззивният съд следва да отговори на всички оплаквания, възражения и доводи на жалбоподателя, но не като контролно-отменителна инстанция, а в качеството си на такава по същество, т.е. – чрез извеждане на свои самостоятелни фактически констатации и правни изводи, във връзка с направените оплаквания и възражения. В задължителната практика на ВКС, обективирана в ТР № 6/2017 от 15.11.2019 г. на ОСГТК на ВКС, са дадени и следните указания и разяснения: Производството по чл. 274, ал. 1 и ал. 2 от ГПК за разглеждането на частните жалби, по естеството си е пълно (а не ограничено) въззивно производство. Въззивната съдебна инстанция, осъществяваща контрола за законосъобразността на актовете, подлежащи на обжалване с частна жалба, разполага с правомощието самостоятелно да установява фактите, относими към приложимата процесуалноправна норма, да вземе собствено становище по предмета на производството и да се произнесе по неговото същество, без да е обвързана от изложените в частната жалба оплаквания. В този смисъл и подадената бланкетна частна жалба не само е редовна, но чрез нея страната може ефективно да защити правото си, а ако в частната жалба са изложени конкретни оплаквания срещу обжалваното определение, те имат значение единствено да ориентират съда за становището на страната. И в двата случая съдът служебно проверява всички правнорелевантни факти, сам преценява доказателствата, събрани от първата инстанция, тези представени с частната жалба и отговора, както и събраните от него, въз основа на което разрешава въпросите, включени в предмета на частното производство. По този начин съдът изпълнява своето задължение да осигури прилагането на процесуалния закон, която дейност не е обусловена от волята на страните, обективирана посредством оплакванията за незаконосъобразност. В случая въззивният съд по никакъв начин не се е отклонил от тази практика на ВКС – в мотивите към обжалваното въззивно определение, наред с препращането към тези на първоинстанционния съд, той е изложил свои собствени изводи и съображения за недопустимостта на предявените от жалбоподателката искове. Несъгласието на последната с тези изводи на въззивната инстанция и касационните й оплаквания срещу тях (което в случая е изразено и във формулировката на самия правен въпрос – че била нарушена разпоредбата на чл. 236, ал. 2 от ГПК) сами по себе си не съставляват основание за допускане на касационното обжалване, след като въззивният съд е разрешил поставения процесуалноправен въпрос в съответствие с практиката на ВКС (в този смисъл са и разясненията, дадени с т. 1 и т. 2 от ТР № 6/2009 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС). По така изложените съображения, този процесуалноправен въпрос (първият в изложението) не осъществява както общата, така и допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК за допускане на касационното обжалване на въззивното определение. Също в съответствие с цитираната по-горе практика на ВКС, в отговор именно на конкретен довод в частната жалба на жалбоподателката, въззивният съд е приел, че е неприложима в случая разпоредбата на чл. 17, ал. 2 от ГПК, регламентираща косвения инцидентен съдебен контрол върху индивидуалните административни актове, които са от значение за разрешаването на правния спор в исковото производство. Този извод на въззивния съд обаче, както и формулираните по повод на него два процесуалноправни въпроса – вторият и третият в изложението, нямат никакво значение за преценката относно процесуалната допустимост на предявените от жалбоподателката искове по чл. 270, ал. 2 от ГПК за нищожност на трите атакувани от нея определения на съда. Освен това, по отношение на тези два въпроса жалбоподателката е посочила единствено разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК и твърдение, че въпросите са от значение за развитието на правото, но без да са изложени каквито и да било съображения за наличието на тази допълнителна предпоставка за допускане на касационното обжалване. При това положение, съгласно разясненията, дадени с т. 1 и т. 4 от ТР № 6/2009 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, вторият и третият процесуалноправни въпроси не осъществява както общата, така и допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК за допускане на касационното обжалване на въззивното определение. По същите съображения допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК не е налице и по отношение на последния процесуалнопревен въпрос, формулиран от жалбоподателката. Това е така още и защото с решаващия си извод, че защитата на жалбоподателката-ищца срещу сочените като нищожни с исковете й по чл. 270, ал. 2 от ГПК три съдебни определения, следва да се осъществи в рамките на висящото исково производство между страните, като тя релевира възраженията и доводите си срещу тях по реда на въззивното и касационното обжалване на основния съдебен акт, постановен в това висящо производство, въззивният съд е разрешил този процесуалноправен въпрос в съответствие с практиката на ВКС, която приема, че в такива случаи ищецът няма правен интерес от иск по чл. 270, ал. 2 от ГПК, който да бъде разгледан в отделно самостоятелно производство, щом нищожността на определението или разпореждането на съда може да бъде релевирана във висящо исково производство. От гореизложеното следва, че не е налице и сочената от страна на жалбоподателката, очевидна неправилност на обжалваното въззивно определение, по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК. Очевидно неправилен е единствено решаващият мотив на първоинстанционния съд (че в чл. 124 от ГПК не бил предвиден такъв вид процесуална защита, каквато се цели с исковата молба по делото), който въззивният съд е приобщил към своите мотиви по реда на чл. 272 от ГПК. Това обаче по никакъв начин не влече очевидна неправилност нито на обсъдения по-горе решаващ извод, нито на обусловения от него краен извод за процесуалната недопустимост на исковете по чл. 270, ал. 2 от ГПК на жалбоподателката, които свои самостоятелни изводи въззивният съд е направил, независимо от препращането по реда на чл. 272 от ГПК към очевидно неправилните съображения на първата инстанция. В заключение, касационното обжалване на въззивното определение не следва да се допуска, тъй като не са налице основания за това по чл. 280, ал. 1 и ал. 2, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение