Определение № 69 от 04.02.2021 г. на ВКС по т. д. № 733/2020 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба от „Водоснабдяване и канализация“ ЕАД, [населено място] срещу решение №142 от 05.12.2019г. по в.т.д.№283/2019г. на Апелативен съд-Бургас в частта, с която е отменено решение №91 от 28.06.2019г., постановено по т.д. №63/2018г. по описа на Окръжен съд-Сливен и са отхвърлени исковете на „Водоснабдяване и канализация“ ЕАД, [населено място] против „Водоснабдяване и канализация- Сливен“ ООД, [населено място] за заплащане на сумата 42 873.60 лева- разлика над присъдената сума от 4 166.40 лева до претендираната сума от 47040 лева, представляваща стойност на доставена вода за периода 29.06.2015г. - 30.11.2015г., за водомер с партиден номер 6103/110, клиентски номер 231453, за обект “Изход от система Сунгурларе”, за която са издадени фактури №№[ЕГН]/29.06.2015г., [ЕГН]/ 31.07.2015г.,[ЕГН]/28.08.2015г., [ЕГН]/30.09.2015г., [ЕГН]/29.10.2015г. и [ЕГН]/ 30.11.2015г., както и за заплащане на сумата 11778.89 лева - разлика над присъдената сума от 1144.70 лева до претендираната сума от 12 923.59 лева, представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода от падежа на всяка фактура до завеждането на исковата молба на 25.06.2018г. В касационната жалба се твърди, че въззивното решение в обжалваната част е неправилно- постановено в нарушение на закона и необосновано, поради което следва да се отмени и да бъде постановено ново решение, с което да бъдат уважени предявените искове. Касаторът излага доводи за неправилност на изводите на съда за приложимост на единна цена на услугата оставка на вода „за друг ВиК оператор“, определена от КЕВР, като поддържа, че не са съобразени спецификите в конкретния случай и не е тълкуван съобразно закона сключения между страните индивидуален търговски договор. Претендира разноски. Допускането на касационното обжалване се основава на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 и ал.2, пр.3 ГПК. Касаторът поддържа, че съдът се е произнесъл по съществените правни въпроси, обусловили изхода на спора: 1. „За значението на размера на дължимото възнаграждение срещу ВиК доставки и критериите, по които се преценя действителност на клаузата, с която е уговорена цената на услугата „доставка на вода“; необходимостта преценката за нищожност поради договарянето в по-висок размер от утвърдена от КЕВР цена да се преценя с оглед адресатите си, изпълнението на сделката, интересът на страните, индивидуализирането на водоснабдителната система и адекватната преценка дали доказателствата недвусмислено и в условията на пълно доказване сочат наличието на друг ВиК оператор от ВС Камчия; такова обследване да се прави за всеки конкретен случай и то към момента на сключване на договора, както и следва ли страните при договаряне на индивидуална цена съобразно техническите възможности и присъщите за това разходи за престиране на услугата от една обособена територия до друга, да съобразяват размера с принципа за единна цена, важаща само за едната обособена територия?“; 2. „Кои договорни клаузи подлежат на тълкуване и правилата, по които се тълкува волята на страните по договора?“ и 3. „При уговорена цена по търговска сделка и с оглед преценката дали клаузата, в която е уговорена противоречи на принцип за еднинност на цената, следва ли съдът да съобрази всички останали обстоятелства, при които е сключена сделката?“. Твърди, че въпросите за разрешение в противоречие с практиката на ВКС- основание за допускане до касационен контрол по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Първият въпрос е разрешен в противоречие с решение №151 от 03.11.2015г., т.д.№1572/2014г., I т.о., вторият- в противоречие с решение №213 от 06.01.2017г., гр.д.№5864/2015г., IV г.о., решение №106 от 16.07.2018г., гр.д.№4088/2017г., III г.о., решение №67 от 30.07.2014г., т.д.№1843/2013г., II т.о., третият- в противоречие с ППВС №1/1953г. Поддържа, че въпросите са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото- основание за допускане до касация по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Навежда доводи за очевидна неправилност на обжалваното решение- основание за допускане до касационно обжалване по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. Ответникът „Водоснабдяване и канализация-Сливен“ ООД оспорва касационната жалба, като излага доводи както за липсата на основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, така и за правилността на обжалвания съдебен акт. Претендира разноски. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да отмени първоинстанционното решение и да отхвърли иска за осъждане на ответното дружество да заплати на ищеца сумата 42 873.60 лева- разлика над присъдената сума от 4 166.40 лева до претендираната сума от 47 040.00 лева, представляваща стойност на доставена вода за посочения период за обект “Изход от система Сунгурларе”, както и акцесорната претенция за лихви за забава, въззивният съд приема, че страните са ВиК оператори по смисъла на чл.2, ал.1 от Закона за регулиране на водоснабдителните и канализационните услуги /ЗРВКУ/, че по силата на сключения между тях договор ищецът е доставил на ответника посочените количества вода, за която са издадени процесните фактури, но клаузата за цена от 0,35 лв/куб.м., съдържаща се в договора, е нищожна. Решаващият съдебен състав намира за неоснователно възражението на ищеца, че ответникът е потребител, като се мотивира с разпоредбата §1, ал.1, т.2а ДР на ЗРВКУ, предвиждаща, че не са потребители лицата, които са ВиК оператори и закупуват вода от други ВиК оператори или други предприятия и я доставят на потребителите чрез ВиК системите, предоставени им за управление, поддържане и експлоатация. Съдът констатира, че съгласно чл.12, ал.1 ЗРВКУ на регулиране от Комисията за енергийно и водно регулиране (КЕВР) подлежат цените, по които ВиК операторите доставят вода на потребителите, отвеждат отпадъчните води, пречистват отпадъчните води и присъединяват потребителите към водоснабдителните и канализационните системи, а съгласно чл.12, ал.2, изр.1 от закона КЕВР регулира и цените, по които ВиК оператори или други предприятия доставят вода от техни или предоставени им за експлоатация водовземни съоръжения или системи до водоснабдителните системи на други ВиК оператори, като прилаганите от ВиК операторите цени не могат да бъдат по-високи от утвърдените от комисията /чл.14, ал.4/. Въззивният съд излага доводи, че с тези императивни правила се ограничава възможността на ВиК операторите да договарят свободно цената, на която продават вода на потребители и други ВиК оператори, като се определя горна граница на цената. Аргументира се, че нормите са от публичен порядък, тъй като са насочени към гарантиране на достъпност и качество на ВиК услугите, каквито цели преследва законът /чл.1/. Стига до извод, че договорна клауза, с която е определена цена, по-висока от регулираната от КЕВР, е нищожна като противоречаща на закона на осн. чл.26, ал.1 ЗЗД, като нищожността не влече нищожност на договора, а нищожната клауза следва да се счита заместена по право от повелителната норма на закона. Предвид изложеното приема, че клаузата на чл.12 от договора между страните от 27.11.2014г. за цена от 0,35 лв/куб.м. без ДДС е нищожна, тъй като е по-висока от максималната цена, утвърдена от КЕВР, а именно 0,031 лв/куб.м. без ДДС. Като неоснователно е отхвърлено възражението, че на ответника е доставяна вода не от водоснабдителна система “Камчия”, за която е утвърдена цената от 0,031 лв/куб.м., а от водоснабдителна система “Бургас”, тъй като е безспорно, че процесната вода е от язовир Камчия. Излага и допълнителен аргумент, че дори да е обособена отделно водоснабдителна система „Бургас“, то за тази вода не би могло да има утвърдена различна цена поради законоустановения принцип на единна цена /чл.14, ал.2 ЗРВКУ/. Решаващият съдебен състав стига до краен извод, че ответникът дължи на ищеца заплащане на стойността на доставената му вода на основание чл.327, ал.1 ТЗ вр. чл.200 ЗЗД, но не по уговорената в договора цена, а по утвърдената от КЕВР в размер на 0,031 лв/куб.м. без ДДС, т.е. дължи сумата 4 166.40 лева с ДДС по процесните фактури, както и 1 144.70 лева лихва за забава. Като неоснователно е отхвърлено възражението на ответника за погасяване по давност на задължението по фактура №031981527/29.06.2015г., тъй като тригодишният давностен срок не е изтекъл към 26.06.2018г. /подаване на исковата молба/. Допускането на касационно обжалване съгласно чл.280, ал.1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК. Преценката за допускане на касационното обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от жалбоподателя твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма. Формулираният от касатора първи въпрос не отговаря на критериите на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като включва множество въпроси, защитни твърдения и съждения, част от които не са обсъждани и не са обусловили изводите на въззивния съд за неоснователност на исковете, а отговорът на останалите изисква анализ на доказателствата по делото и преценка на доводите на страните. В тази насока са и задължителните разяснения, дадени в т.1 на Тълкувателно решение №1 от 19.02.2010г. по тълк. дело №1/2009г. на ОСГТК на ВКС, съгласно които материалноправният и/или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за формиране решаващата воля на съда. Следва да се отбележи, че не е налице и допълният критерий по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като цитираното решение на ВКС касае различна хипотеза /предоставяне на услуга по отвеждане на отпадъчни води от ВиК оператор на потребител/ и не дава отговор на поставения въпрос. С решение №151 от 03.11.2015г., т.д.№1572/2014г. състав на I т.о. приема, че при едновременното действие на специалния ЗРВКУ, на Наредба №4/14.09.2004г. за условията и реда за присъединяване на потребителите и за ползване на водоснабдителните и канализационни системи, както и на общия Закон за водите, влизането в сила след сключване на индивидуален договор на Наредбата за регулиране на цените на ВиК услугите е относимо към предмета на търговската сделка, която не е подчинена на режима по чл.298 ТЗ, и затова действието на този подзаконов нормативен акт към заварените случаи следва да бъде съобразено като законово основание за изменение на договора в частта относно цената на услугата пречистване на отпадъчни води. Въпреки че, съдът обсъжда различна хипотеза от процесната, както по отношение на предоставената услуга, така и на страните в правоотношението, принципно възприема тезата на въззивния съд относно императивната регламентация на отношенията по предоставяне на ВиК услуги и техните цени, дори застъпва тезата, че последващото изменение на нормативната уредба относно цените води до изменение на договорна клауза за цена. Настоящият състав на ВКС намира, че формулираният от касатора втори материалноправен въпрос - относно критериите по чл.20 ЗЗД при установяване действителната воля на страните по договора, не отговаря на критериите на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като не е обусловил изводите на въззивния съд за неоснователност на иска с правно основание на основание чл.327, ал.1 ТЗ вр. чл.200 ЗЗД за сумата над 4 166.40 лева с ДДС. Решаващият съдебен състав не е тълкувал клаузите на процесния договор, а след анализ на нормативните актове, регулиращи процесните правоотношения, е стигнал до извод, че договорната клауза за цена е нищожна като противоречаща на закона. По делото няма спор относно действителното съдържание на договора, нито страните влагат различен смисъл в отделни договорни клаузи, респ. съдът не е търсил действителната им обща воля по смисъла на чл.20 ЗЗД. Спорът по делото е бил концентриран по въпроса за действителността на уговорката между страните относно цената на доставката на вода, а не относно действителното й съдържание. Третият материалноправен въпрос не е значим за изхода на спора и не е обусловил изводите на въззивния съд за неоснователност на иска. Въззивният съд е изложил подробни аргументи за недействителността на договорната клауза за цена, като е приел, че нищожната клауза следва да се счита заместена по право от повелителната норма на закона, т.е. цената е определената от КЕВР съгласно чл.12, ал.1 и ал.2 ЗРВКУ. Доводите относно еднинната цена за обособена територия са само допълнителни и са обуславящи крайният изход на спора. Следва да се отбележи, че цитираното от касатора ППВС №1/1953г. няма никаква връзка с поставения правен въпрос, цитираният акт на Конституционния съд е определение по допустимост, а не решение по смисъла на чл.280, ал.1, т.2 ГПК, а относно основанието за допускане до касационен контрол по чл.280, ал.1, т.3 ГПК не са изложени никакви съображения и доводи относно значимостта на поставените въпроси за точното прилагане на закона и за развитието на правото. С оглед изложеното, настоящият състав намира, че не са налице предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК за допускане на касационен контрол на обжалваното въззивно решение. Касационно обжалване не може да се допусне и на поддържаното от касатора основание по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК – очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.2 пр.3 ГПК, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда без реална необходимост от анализ или обсъждане на доводи за наличието или липсата на нарушения на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Във всички останали случаи, необосноваността на въззивния акт, произтичаща от неправилно възприемане на фактическата обстановка или необсъждане на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа свързаност, е предпоставка за допускане на касационно обжалване единствено по реда и при условията на чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК. В настоящия случай решението на въззивния съд не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. Изложените от касатора доводи представляват оплаквания за материална незаконосъобразност и необоснованост на решението по смисъла на чл.281, т.3 ГПК, които могат да се обсъждат само след допускане на съдебния акт до касационен контрол при наличие на основанията на чл.280, ал.1 ГПК. По разноските: С оглед изхода на делото и на основание чл.78, ал.3 ГПК касаторът следва да плати на ответника разноските за касационното производство в размер на 2 400 лева - адв.възнаграждение с ДДС. Воден от горното и на основание чл.288 ГПК, Върховният касационен съд