Определение № 334 от 26.04.2021 г. на ВКС по гр. д. № 4159/2020 г.

Производство по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационни жалби на „ПИКАСО“ ЕООД с ЕИК[ЕИК] със седалище и адрес на управление гр. София, район „Лозенец“, бул. „Черни връх“ № 99, чрез адв. К. – В. срещу:

• решение № 1321 от 19.02.2020 г. по гр. д. № 15993/2017 г. на Софийски градски съд (СГС), ГО, II – A въззивен състав и

• решение № 3676 от 23.06.2020 г. по същото гр. дело, постановено в производство по чл. 250 ГПК.

Ответникът М. С. М., чрез адв. М. е подала писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, в който изразява становище за липсата на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на всяка една от касационните жалби. Претендира разноски.

От касатора е постъпила и частна жалба срещу определение № 9627 от 23.06.2020 г. по горното гр. дело, с което съставът на градския съд е допълнил, по реда на чл. 248 ГПК, цитираното решение № 1321 от 19.02.2020 г. в частта за разноските с осъждане на търговското дружество да заплати на ответницата М. сумата от 996 лв. – адвокатско възнаграждение за въззивното производство, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК.

Ответникът по частна жалба М. С. М., чрез адв. М. е подала отговор в срока по чл. 276, ал. 1 ГПК. С него се ангажира становище за неоснователност на жалбата и за правилност и законосъобразност на обжалваното определение по чл. 248 ГПК.

За да се произнесе по основанията за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на гражданска колегия, трето отделение приема следното:

Предмет на едната касационна жалба е решение № 1321 от 19.02.2020 г. по гр. д. № 15993/2017 г. на СГС, с което е отменено решение № 200020 от 24.08.2017г. по гр. д. № 75815/2015 г. на Софийски районен съд (СРС), I ГО, 47-ми състав и са отхвърлени предявените от „ПИКАСО“ ЕООД срещу М. С. М. главен иск с правно основание чл. 59 ЗЗД за заплащане на сумата 10 000 лв., претендирана като част от обезщетение в общ размер на 25 104. 24 лв. за лишаване от ползване на лек автомобил марка „Хонда“, модел „ЦРВ“, рег. [рег.номер на МПС], за периода 09.02.2014 г. – 26.06.2015 г. и акцесорен иск с правно основание чл. 86, ал.1 ЗЗД за заплащане на сумата 1 200 лв., претендирана като част от дължимото обезщетение за забава в изпълнението на паричното задължение в общ размер на 2 603.27 лв. за периода 01.03.2014 г. – 10.11.2015 г., като и в частта на присъдените в полза на ответницата разноски за първата и втората съдебни инстанции.

Втората касационна жалба е подадена срещу решение №3676 от 23.06.2020г. по същото гр. дело (№ 15993/2017 г. на СГС), с което въззивният съд в производство по чл. 250 ГПК е допълнил решение № 321 от 19.02.2020 г., постановено по това дело, като се е произнесъл и за отхвърляне на претендираната върху частично предявената главница от 10 000 лв. законна лихва, считано от 10.11.2015 г. – датата на исковата молба до окончателното изплащане.

Въззивният съд е постановил обжалвания правен резултат (в основното решение) като е установил, че ищцовото дружество е собственик на процесния лек автомобил и с решение по гр. д. № 7050/2013 г. на СРС, 26 състав, влязло в сила на 24.06.2013 г., е осъдено „Чолаков сървисис“ ЕООД да предаде на ищеца „Пикасо“ ЕООД - в ликвидация, на основание чл. 108 ЗС, владението върху автомобила. Посочил е, че на 25.03.2013 г. е издаден изпълнителен лист, който не е получен от ищеца и няма твърдения да е насочено принудително изпълнение върху вещта срещу ревандикирания ответник. Приел е също, че несъмнено ответницата е осъществявала фактическа власт върху автомобила през процесния период по силата на пълномощно рег. № 19311/15.12.2011 г. на нотариус С., с упълномощител управителят на „Чолаков сървисис“ ЕООД. Пълномощникът е има правата да управлява и стопанисва автомобила и да представлява дружеството при всякакви правни действия и техническа поддръжка, свързани с ползването му. Изтъкнато е, че пълномощното е съставено след издаването на постановление от 30.11.2011 г. на прокурор при Софийска районна прокуратура по досъдебно производство № ЗМ15087/2010 г., образувано срещу неизвестен извършител за престъпление по чл. 206, ал.1 НК, с което е дадено разрешение автомобилът, като веществено доказателство, да бъде върнат на „Чолаков сървисис“ ЕООД. Отчетено е, че впоследствие досъдебното производство е прекратено с постановление от 29.01.2013 г. на прокурор при Софийска районна прокуратура, което е потвърдено с определение от 14.03.2014 г. на СРС. При последвалото иницииране от ищеца на ново досъдебно производство относно противозаконното присвояване на чуждия автомобил от владелеца М., същият е обявен за общодържавно издирване, а с протокол от 27.10.2015 г. е предаден на ищеца. Установено е, че последният е поканил ответницата да върне автомобила в 3 - дневен срок от връчването й; поканата е връчена чрез залепване на уведомление по чл. 47, ал.1 и ал. 2 ГПК на 20.01.2014 г., при удостоверен от нотариуса изтекъл срок за получаване на книжата от лицето на 05.02.2014 г. В обжалваното решение е прието, че отсъстват предпоставките от фактическия състав на чл. 59, ал. 1 ЗЗД, който изисква връзка между обедняването на ищеца и обогатяването на ответника. Такава връзка в случая е отречена – т.е. обедняването на ищеца не е установено да е за сметка на ответницата, а за сметка на ревандикирания ответник с влязлото в сила съдебно решение по гр. д. № 7050/2013 г. на СРС - „Чолаков сървисис“ ЕООД, от когото черпи права ответницата по силата на упълномощаването, извършено преди предявяването на иска по чл. 108 ЗС. Изразено е разбирането, че при предприемане от ищеца на действия за предаване на вещта чрез принудително изпълнение, въз основа на издадения в негова полза изпълнителен лист, срещу „Чолаков сървисис“ ЕООД, ако вещта не се намира у длъжника, то от него се събира равностойността й – чл. 521, ал. 1 ГПК. Затова е мотивирано становище, че лишаването на ищеца от ползването на автомобила за периода след влизане в сила на съдебното решение по чл. 108 ЗС, не рефлектира в правната сфера на ответницата чрез нейното обогатяване, а в правната сфера на ревандикирания ответник, упълномощил ответницата да извършва правни и фактически действия във връзка с управлението на МПС. Така е прието, че осъществяваната от ответницата фактическа власт върху автомобила не обосновава легитимацията й да отговаря по предявения иск. Развити са също доводи, че знанието на ответницата за изхода на спора по иска по чл. 108 ЗС, воден между ищцовото дружество и дружеството – неин упълномощител, е ирелевантно с оглед предмета на настоящото дело. В тази връзка е посочено, че без значение за изхода по делото е установеното редовно връчване на нотариалната покана на ответницата.

С другото обжалвано решение – това, постановено в производство по чл. 250 ГПК, втората съдебна инстанция е допълнила основното решение като е приела, че искането е основателно, доколкото в решението липсва произнасяне по цялото заявено искане – в частност за отхвърляне и на претендираната законна лихва върху исковата сума (главница), считано от датата на завеждане на исковата молба – 10.11.2015 г. до окончателното изплащане, предвид отхвърлянето на иска за главницата.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът повдига материалноправни и процесуалноправни въпроси, които поддържа да са обуславящи изводите на въззивния съд в обжалваното решение и за които даденото разрешение е в противоречие с практиката на ВКС, респ. са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото – основания за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.

Поставените въпроси са следните:

1. „Упълномощаване с нотариално заверено пълномощно от несобственик представлява ли годно правно основание за осъществяване на фактическа власт върху дадена вещ от упълномощения, при положение, че последният е заел, че упълномощителят не е собственик на вещта?“

По този въпрос страната обосновава предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК с твърдението, че е значим за изхода по делото, тъй като отговора по него рефлектира върху законосъобразното разрешаване на спора и разглеждането му от касационният съд е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, предвид липсата на формирана практика на ВКС.

2. „Възможността на едно лице да защити своето право с определен иск спрямо други лица отнема ли възможността му да се защити с иска по чл. 59, ал. 1 ЗЗД спрямо трети лица, по отношение на които няма друг иск, ако те са се обогатили?“;

Тук отново се сочи, че въпросът е съществен за делото и „от отговора му зависи законосъобразното разрешаване на спора“, като разглеждането му се претендира на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК с довода, че е налице противоречие със задължителната съдебна практика, изразена в постановките по т. 11 на Постановление № 1 от 28.05.1979 г. по гр. д. № 1/1979 г. на Пленума на ВС.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към касационната жалба срещу допълнителното решение се повдигат същите два правни въпроса, вече поставени в изложението към първата касационна жалба, отново на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.

Касационното обжалване не следва да се допуска.

Повдигнатите въпроси (които са напълно идентични в изложенията и към двете жалби) нямат характеристиките на общо основание по смисъла на разясненията с т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ВКС, ОСГТК. Според там даденото обвързващо тълкуване материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Касационният съд, упражнявайки правомощията си за дискреция на касационните жалби, трябва да се произнесе дали сочения от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни. Основанията за допускане до касационно обжалване са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение (чл. 281, т. 3 ГПК). Проверката за законосъобразност на обжалвания съдебен акт ще се извършва едва след като той бъде допуснат до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба (чл. 290, ал. 1 ГПК). В случая и двата поставени въпроса не удовлетворяват изискването за обща предпоставка при селекция на касационната жалба. Питанията не произтичат от решаващите мотиви на въззивния съд, обусловили произнасянето по материалноправния спор и от възприетите в обжалвания съдебен акт правни разрешения. Те са поставени в контекста на становището на касатора за незаконосъобразност на изводите на втората инстанция за неоснователност на претенцията и изразяват несъгласието на страната с обективирания краен резултат за отхвърлянето й. Самият жалбоподател твърди и по двата въпроса, че отговорът им е релевантен за законосъобразното разрешаване на спора, т. е. касае се до въпроси по съществото на делото и свързани с правилността на обжалваното решение. Преценката обаче дали изводите на въззивния съд са законосъобразни, както вече се посочи, е извън предмета на производството по селектиране на касационната жалба - по чл. 288 ГПК. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това – така мотивите към указанията по т. 1 от горецитирания тълкувателен акт. Ето защо и по двата въпроса достъп до касация на заявените основания не може да се осъществи.

В обобщение, не са обосновани предпоставки в приложно поле на чл. 280, ал. 1, т. т. 1 и 3 ГПК, което има за последица недопускане на въззивните решения – основно и допълнително, до касационен контрол.

По частната жалба на „ПИКАСО“ ЕООД срещу определение № 9627 от 23.06.2020 г. по гр. д. № 15993/2017 г. на СГС, предмет на ч. гр. д. № 4158/2020 г. на ВКС, III г. о. в производство по чл. 274, ал. 2 вр. чл. 248, ал. 3, изр. 2 ГПК.

Настоящият съдебен състав съобрази, че пред него е висящо и горното частно гражданско дело, по което дружеството – касатор атакува постановеното по същото гражданско въззивно производство (№ 15993/2017 г. на СГС) определение № 9627 от 23.06.2020 г. С последното по реда на чл. 248 ГПК е допълнено решение № 1321/19.02.2020 г. по посоченото гр. дело в частта за разноските, като е осъдено ищцовото търговско дружество да заплати на ответницата М. М. сумата от 996 лв. – разноски за адвокатско възнаграждение за въззивното производство. Тъй като с подаването на касационните жалби от ищеца пред ВКС производството по делото е висящо и в частта му относно разноските, присъждането на които поначало е обусловено от произнасянето по реда на чл. 288 ГПК, то са налице предпоставките по чл. 213 ГПК за съединяване на двете дела за общо разглеждане в едно производство и за постановяване на общ съдебен акт по тях.

В частната жалба се излагат доводи за неправилност на определението, произтичащи от неправилността на основното решение по спора, което атакуваният с частна жалба акт допълва в частта за разноските. Затова поради сочената неправилност на решението страната счита да е неправилно и подлежащо на отмяна и допълващото го определение за разноските.

Частната жалба е допустима, но разгледана по същество неоснователна.

Градският съд е постановил обжалваното определение по реда на чл. 248 ГПК като е допълнил решението си от 19.02.20.2020 г. в частта за разноските с присъждане и на тези, направени от ответницата М. за заплащане на адвокатски хонорар за въззивното производство. Намерил е да са налице предпоставките на чл. 78, ал. 3 ГПК за ангажиране отговорността на ищеца за разноски с посочения произход. Установено е, че е уговорена и заплатена сумата от 996 лв. с ДДС, за което са представени доказателства по делото и искането за присъждането й е направено своевременно с приложен списък по чл. 80 ГПК. Постановеният с основното въззивно решение резултат е благоприятен за молителя, поради което насрещната страна следва да понесе отговорността за разноските. Обсъдено е възражението по чл. 78, ал. 5 ГПК на насрещната страна за прекомерност на уговореното адвокатско възнаграждение и е намерено за неоснователно с оглед установеният минимален размер на чл. 7, ал. 2, т. 3 от Наредба № 1/09.07.2004 г. в приложимата му редакция.

Отговорността на страните за разноски в гражданския процес е обусловена от изхода на делото. В случая той е благоприятен за ответницата по делото, тъй като исковете против нея са отхвърлени. От значение за отговорността на насрещната страна (ищеца) за разноски е, че те са поискани своевременно от молителя, че са дължими на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, предвид изхода на спора пред въззивната инстанция и че са доказани. Поради това ищецът следва да понесе отговорността за разноските, сторени от ответната страна за защита по предявените искове. В случая, с оглед данните по делото във въззивното производство ответникът е понесъл разход от 996 лв. за адвокатско възнаграждение, поради което ищецът следва да бъде осъден да го възстанови. Като е достигнала до този извод и е допълнила основното решение в частта за разноските с присъждане на горната сума, втората съдебна инстанция е постановила правилно и законосъобразно определение по чл. 248 ГПК, което ще следва да бъде потвърдено.

При този изход на делото касаторът следва да заплати на ответника по жалба сторените и претендирани разноски в настоящото производство. Те възлизат на 996 лв. – за адвокатско възнаграждение, уговорено с приложения договор за правна защита и съдействие, като са представени доказателства за така извършения разход, платим в брой – фактура и фискален бон.

По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на трето гражданско отделение