Определение № 60328 от 02.08.2021 г. на ВКС по гр. д. № 4144/2020 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационната жалба с вх.№ 263 602 от 21.10.2020 г., подадена от П. С. Г. и Н. П. Г., представлявани от адвокат Д. П. от САК срещу въззивно Решение № ІІІ-240 от 14.09.2020 г., постановено по в.гр.д.№ 1991/2019 г. по описа на ОС – Бургас, ІІІ въззивен гр. състав.

Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирани страни срещу подлежащ на обжалване акт и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и ал. 2 ГПК.

В срока по чл. 287 ГПК е постъпил писмен отговор от ответника по касация И. П. С., представляван от адвокат Н. А. от АК - Б., с който оспорва касационната жалба. Счита, че не са налице основания за допускане на обжалването, както и, че въззивното решение е правилно. Претендира разноски.

Необжалвалите другари на касаторите – Р. Г. Г. и К. С. К., не са заявили становище по жалбата.

По допускане на касационното обжалване съставът на ВКС намира следното:

С посоченото решение окръжният съд, в правомощията на въззивна инстанция по чл.258 и сл. ГПК, е потвърдил първоинстанционното Решение № 1293 от 27.05.2019 г. по гр.д.№ 1537/2018 г. по описа на Районен съд – Бургас в частта, с която по отношение на Н. П. Г., П. С. Г., Р. Г. Г. и К. С. К. е признато за установено, че „имотната граница между собствения на И. П. С. ПИ с идентификатор *, с площ от 565 кв.м., с дворищно-регулационна граница между УПИ и по действащия РП на кв. В., одобрен със Заповед № 1195 от 20.09.1990 г. на зам. председателя на ОбНС – Бургас, и ПИ с идентификатор * е заснета неправилно в КК на землището на [населено място], одобрена със Заповед № РД-18-92 от 12.12.2015 г. на ИД на АГКК, - застъпване с регулацията, изразяващо се в отсичане от дворищно-регулационната линия по действащия РП на 26 кв.м. от ПИ с идентификатор ** по КК, от построения на място гараж, които попадат в УПИ (приложение 7 към основното заключение, оцветено в жълто), заедно с триъгълник (по зелената линия на същото приложение), с общата площ на грешката от 31 кв.м., което застъпване е оцветено в жълто (в цялост) на приложение 9 към допълнителното заключение на експертизата (приложения №№ 1, 6 и 7 към основното заключение и приложение № 9 към допълнителното заключение на вещите лица експертизата”. Посочените приложения, приподписани от районния съдия, са обявени за неразделна част от потвърденото решение на РС – Бургас.

Първоинстанционното решение е обезсилено в частта, в която РС – Бургас се е произнесъл по иска по чл. 54, ал. 2 ЗКИР по отношение на Община Бургас и е осъдил общината да заплати разноски по делото, като производството е прекратено по отношение на Община Бургас. В тази му част въззивният акт не е обжалван и е влязъл в сила.

Касаторите са недоволни от решението в частта му, с която е потвърдено решението на РС – Бургас по квалифицирания от въззивния съд иск с правно основание по чл. 54, ал. 2 ЗКИР.

Произнасянето на инстанциите по съществото на спора, обективирано с потвърдения от въззивния съд диспозитив на първоинстанционното решение, свидетелства за произнасяне по иск за факт – че е налице грешка в начина, по който в кадастралната карта е отразена част от земната повърхност. Същевременно, с постановеното на 23.02.2016 г. от ОСГК на ВКС Тълкувателно решение по тълк.д.№ 8/2014 г. е разяснено, че искът с правна квалификация чл. 53, ал. 2, изр. 2 ЗКИР (първоначална редакция, сега чл. 54, ал. 2 ЗКИР) е положителен установителен иск за собственост към момента на предявяване на иска, респ. - към момента на приключване на съдебното дирене в инстанцията по същество, при условията на чл. 235, ал. 3 ГПК. Едновременно с това следва да се отчете, че по силата на чл. 124, ал. 4 ГПК исковете за установяване съществуването или несъществуването на факти с правно значение са допустими само в случаите, предвидени в закон. Не съществува позитивно-правна норма, която да допуска предявяването на иск за установяването на факт от вида на отразения в диспозитива на потвърденото от въззивния съд първоинстанционно решение, което поставя под съмнение допустимостта на атакувания правораздавателен акт. Съмнението се подсилва от прочита на исковата молба и уточнителните молби, в които отсъстват каквито и да е твърдения относно основанията, на които ищецът поддържа да е придобил собствеността върху ПИ с идентификатор * по КККР, респ. – парцел , кв. 27 по действащия план на кв. В., [населено място], включително досежно определената от него като спорна територия с площ около 26 кв.м. Следва да се подчертае, че с отговора на исковата молба настоящите касатори са възразили срещу иска, позовавайки се на вътрешно противоречивите твърдения на ищеца – от една страна, че има неуредени регулационни отношения за парцел **, кв. 27, а същевременно – че ЗРП от 1990 г. е приложен. Това противоречие не е констатирано нито от РС, нито от ОС. Във връзка с отстраняването му не са предприети никакви процесуални действия, което сочи на произнасяне по нередовна искова молба, а то от своя страна на самостоятелно основание поставя под съмнение допустимостта на постановения въззивен акт.

Констатацията за наличието на основание за допускане на обжалването, регламентирано с чл. 280, ал. 2 ГПК (в случая – това по предложение второ – поради вероятна недопустимост), изключва обсъждане на въпроса дали са налице (и) тези по чл. 280, ал. 1 ГПК.

При допускане на касационното обжалване касаторите дължат заплащането на пропорционална държавна такса, която в случая е равна по размер на заплатената от тях по въззивната им жалба и възлиза на сумата 50,78 лева.

По изложените съображения и на основание чл. 288 ГПК във връзка с чл. 280, ал. 2 ГПК, състав на ВКС, Второ отделение на Гражданската колегия