Определение № 1509 от 20.05.2025 г. на ВКС по т. д. № 367/2025 г.

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от „Б.“ ООД чрез процесуалния му пълномощник – адв. В. К., срещу въззивното решение № 74/07.10.2024г., постановено по в.т.д. № 102/2024г. на Апелативен съд – Бургас, с което след отмяна на решение № 12/28.03.2024 г. по т.д. № 31/2023 г. на Окръжен съд – Ямбол, в частта му, с която ответникът „Югоизточно държавно предприятие“ ДП е осъден да заплати на ищеца „Б.“ ООД сумата от 142 485,58 лева, представляваща обезщетение за извършени СМР, описани в протокол обр. 19 от 29.11.2018г., е отхвърлен предявеният от касатора иск за горепосочената сума.

Касаторът поддържа, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на процесуалните правила и необоснованост. Поддържа, че въззивният съд е длъжен да даде правна квалификация на претенцията, като не е обвързан от посочената в исковата молба, но следва да укаже на страните разпределението на доказателствената тежест, и едва тогава да пристъпи към разглеждане на спора по същество. Счита, че необходимостта от промяна на проекта и извършеното събаряне и построяване на нова сграда, вместо укрепване и реконструкция на съществуващата, са уговорени с допълнително споразумение от 04.10.2018г., и са в интерес на възложителя и на стопанина на имота. Твърди, че се касае за дейности, които не са договорени, като смяна на парапетите с дървени, промяната на фасадата, замяна на котела с по-голям, промяна на размера на сауната, изграждане на две камини, дървената ламперия и другите посочени СМР, които имат характер на луксозно изпълнение. Счита, че възприетата от въззивния съд преквалификация на предмета на делото, едва с решението като иск по чл. 61, ал. 1 ЗЗД е неправилна. Според касатора неправилно въззивният съд е приел, че изпълненото над договореното по ЗОП може да се компенсира по реда на чл. 61, ал. 1 ЗЗД, което е неприложимо, тъй като ответникът ДП ЮДП не е страна по договора. По подробно изложените доводи претендира допускане до касационно обжалване на въззивното решение, неговата отмяна и уважаване на предявения иск в пълния претендиран размер.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът поддържа, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, като поставя следните въпроси:

1. „Длъжен ли е въззивният съд да обезпечи правилното приложение на материалния закон при липса на надлежно направена правна преквалификация на предявения иск, съответно да укаже на страните как се разпределя доказателствената тежест за фактите, включени в основанието на иска, но вече с нова квалификация? Тоест допустимо ли е тези действия да бъдат извършени едва със самото решение или въззивният съд е длъжен да обяви преквалификацията за възприетата от него фактическа обстановка и да даде указания до страните относно възможността да предприемат процесуални действия по посочване на относимите доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради неправилната квалификация на спора?“;

2. „Правилно ли е въззивната инстанция да преквалифицира иска едва с мотивите на съдебното решение? Дадената квалификация не определя ли и рамките на протичане на процеса, тъй като въз основа на нея се определят подлежащите на доказване факти, разпределя се доказателствената тежест за същите и съответно след като въззивната инстанция с определение № 102/18.07.2024г., постановено по въззивно търговско дело №102/2024г. по описа на Апелативен съд – Бургас, е приела за разглеждане въззивна жалба срещу решение, с което е уважен иск по чл. 59 ЗЗД, трябваше ли да разреши спора или беше длъжна изрично да определи новата правна квалификация? От друга страна неправилната правна квалификация от въззивната инстанция не е ли основание за обезсилване на решението, тъй като тя не почива на посочените от страните обстоятелства?“;

3. „Длъжен ли е съдът да изследва всички правнорелевантни факти от значение за спорното право съгласно възприетата, макар и в самото решение нова правна квалификация на предявения иск? Когато поради неправилна квалификация на предмета на спора, първоинстанционният съд е отхвърлил иска по отношение на единия от евентуалните ответници и решението е влязло в сила в тази част, следва ли да се произнася по същество или следва да обезсили решението и да върне делото за ново разглеждане?“;

4. „Ако посочената от първоинстанционния съд правна квалификация е погрешна, съответно разгледаните от него факти са тези по квалификацията, и на това основание е отхвърлил иска по отношение на първия ответник ТП ДЛС / липса на материалноправна легитимация и липса на елементи от състава на неоснователното обогатяване/, то при промяна в правната квалификация от въззивния съд, следва ли да бъде обезсилено решението в тази му част, макар и след като е влязло в сила?“;

Касаторът поддържа, че по първите два въпроса въззивният съд е действал в противоречие със задължителната практика на ВКС – т. 2 от ТР № 1/09.12.2013г. по т.д. №1/2013г. на ОСГТК, решение № 54/25.03.2014г. по гр.д. № 3066/2013г. на ВКС, 4 г.о., решение №147/07.10.2024г. по т.д. № 2139/2023г., на ВКС, 2 т.о., решение № 171/15.11.2023г. по гр.д. № 4093/2022г. на ВКС, 2 г.о., а по последните два – в противоречие с решение № 60 по т.д. № 475/2012г., на ВКС, 2 т.о. и сочи основанието по чл. 280, ал.1, т. 3 ГПК.

Ответникът по касационната жалба – „Югоизточно държавно предприятие“ ДП, оспорва същата чрез процесуалния си представител – адв. М. П., по съображения, подробно изложени в писмения отговор от 18.02.2025г. Претендира да не бъде допускано касационно обжалване на въззивното решение и при условията на евентуалност, оставянето му в сила. Претендира разноски.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид доводите по чл. 280, ал. 1 ГПК и данните по делото, намира следното:

Касационната жалба е подадена от легитимирана страна, в предвидения по чл. 283 ГПК едномесечен преклузивен срок, срещу подлежащ на обжалване акт, изложени са основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, поради което е процесуално допустима.

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че по силата на договор от 12.10.2017 г., сключен на основание чл. 112, ал. 1 от ЗОП след проведена процедура по обществена поръчка, ТП Държавно ловно стопанство „Тополовград“ (поделение на въззивника - ответник ЮИДП с призната по силата на чл. 174 ал.1, т.5 вр. т.1 ЗГ специална правосубектност за встъпване в договорни правоотношения и защита по тях), възложило на ищеца „Б.“ ООД извършването на реконструкция по технически инвестиционен проект на сграда към „Ловен дом - м. О. Ямбол“. Счел е, че поради открити в хода на строителството проблеми с носещата конструкция се наложило изменение на работния проект, част от сградата трябвало да бъде съборена и вдигната отново, и било подписано допълнително споразумение от 04.10.2018 г., съгласно което първоначално уговорената цена е увеличена със 128 631,74 лева, без ДДС. Приел е, че предвидените допълнителни СМР били изпълнени, като на 01.10.2018г. и на 02.11.2018г. били съставени двустранни протоколи (обр. 19) за приемане на СМР и обектът е въведен в експлоатация на 17.09.2018г. съгласно удостоверение, издадено от Главния архитект на [община].

Апелативен съд – Бургас е приел, че извън гореописаните актове за възложени СМР изпълнителят „Б.“ ООД е съставил протокол от 29.11.2018 г. за други СМР на обща стойност 147 415,57 лева, без ДДС, описани като непредвидени, и за стойността им издал проформа фактура, която се претендира с иска. Въззивният съд е отчел, че съгласно издадения от областна администрация – Ямбол акт № 3889 от 29.07.2019 г. за частна държавна собственост сградата на ремонтирания ловен дом се стопанисва от ответника - ДП „Югоизточно държавно предприятие“.

Апелативен съд Бургас е приел, че не става въпрос за превишаване на обема на договореното, а за извършване на други видове СМР, които в преобладаващата си част имат луксозен характер, като те не са били част от ценовото предложение по ЗОП, като за тях не е имало единични разценки по КСС. Посочил е, че след въвеждането на обекта в експлоатация строителят е декларирал в чл. 2 от допълнителното споразумение от 04.10.2018 г., че няма да има други претенции, като тази клауза има спогодителен характер и следва да бъде зачетена. Приел е, че тези допълнителни СМР по стойност са над 15%, или 17%, което изключва възможността да се касае за дейности с обслужващо предназначение. С оглед горното е заключил, че присъждането на исканото обезщетение по реда на чл. 61, ал. 1 ЗЗД (след преквалификация на иска), или пък въз основа на сочения от ищеца субсидиарен състав на чл. 59 ЗЗД, би довело да заобикаляне на закона, тъй като би постигнало забранен резултат – разходване на обществен ресурс в разрез с императивните норми на закона - чл. 116 и сл. ЗОП. Отделно е посочил, че по чл. 61, ал. 1, респ. чл. 59 ЗЗД, подлежат на обезщетяване направените разходи, а ищецът не е ангажирал надлежни доказателства за техния размер. С тези мотиви е приел, че искът е неоснователен, отменил е решението на ОС и го е отхвърлил за уважения от първата инстанция размер.

Настоящият съдебен състав намира, че не са налице предпоставки за допускане на въззивното решение до касационно обжалване по следните съображения:

Не е налице вероятност обжалваното решение да е нищожно или недопустимо, поради което не следва да се допуска касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 2 ГПК. Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК. Съгласно даденото в т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС разрешение, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Както се приема в Тълкувателното решение, касаторът е длъжен да изложи точна и ясна формулировка на значимия правен въпрос, а не е задължение на съда да го изведе от изложението към касационната жалба. Върховният касационен съд може само да конкретизира, да уточни и да квалифицира правния въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, но с оглед принципа на диспозитивното начало в гражданския процес, съдът няма правомощията да извежда и формулира въпроси въз основа на твърденията в касационната жалба и изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК.

И четирите поставени от касатора въпроса са свързани с тезата му, че въззивният съд е дал различна правна квалификация на иска, с който е сезиран и е сторил това в нарушение на процесуалните си задължения. Те са взаимосвързани и следва да бъдат обсъдени общо. Видно от мотивите на въззивния акт, съдът е приел, че присъждането на исканото обезщетение независимо от това по коя правна квалификация би довело да заобикаляне на закона, тъй като би постигнало забранен резултат – разходване на обществен ресурс в разрез с императивните норми на закона - чл. 116 и сл. ЗОП. Апелативният съд е посочил като довод също и, че подлежат на обезщетяване направените разходи, а ищецът не е ангажирал надлежни доказателства за техния размер. Това са двата решаващи мотива за отхвърляне на иска от въззивния съд и те не са пряко свързани с правната квалификация, а с обосноваността на претенцията въз основа на ангажираните доказателства и с извод, че е налице противоречие със закона. Във връзка с тези изводи на апелативния съд касаторът не е поставил правни въпроси. Поставените от него касаят само тезата му за ненадлежна преквалификация на иска, но с оглед решаващите мотиви на въззивния съд не могат да се приемат за обуславящи и не съставляват общо основание по смисъла на чл. 280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. За пълнота следва да се отбележи, че по последните два въпроса, с които касаторът обосновава тезата си, че следвало въззивният съд, ако е приел друга квалификация, да обезсили първоинстанционното решение и в частта, в която е влязло в сила, т.е. в необжалваната му пред него част за отхвърляне на иска срещу първия ответник, не са налице и допълнителните селективни основания нито по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК, нито бланкетно посоченото по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК. Константна и непротиворечива е практиката на ВКС, че влязло в сила съдебно решение не може да бъде обезсилено като недопустимо и подлежи на инстанционен контрол само в обжалваната му част. Наред с това се приема, че и когато е дадена неправилна правна квалификация на иска от първоинстанционния съд, това не обуславя недопустимост на съдебния акт. Това нарушение следва да се квалифицира като нарушение на съдопроизводствените правила, което въззивната инстанция следва да отстрани и да разреши спора по същество. Апелативният съд не е действал противно на тази практика, като не е обезсилил първоинстанционното решение съобразно искането на касатора, в необжалваната пред него част, в която вече е влязло в сила.

Предвид гореизложените съображения съдът намира, че въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване.

С оглед изхода на спора, разноски не се следват на касатора. От ответната страна е заявено искане за присъждане на разноски и са представени доказателства за заплатено по банков път въз основа на представената фактура адвокатско възнаграждение в размер на 9 600 лв., с включен ДДС. Предвид горното, сумата следва да бъде присъдена като разноски на ответника.

Воден от горното Върховният касационен съд, Първо търговско отделение