Определение № 176 от 17.01.2025 г. на ВКС по гр. д. № 2008/2024 г.

Производството е с правно основание чл.288 ГПК. Образувано е въз основа на подадената от С. Т. В. от [населено място], чрез процесуалния представител адвокат И. касационна жалба против въззивно решение № 40 от 21.02.2024г. по в.гр.д. № 513/2023г. на Окръжен съд Смолян, с което е потвърдено решение № 321 от 26.07.2023г. по гр.д.№ 364/2023г. на Районен съд Смолян като са отхвърлени исковете й против ОУ„Проф.д-р Асен Златаров“ [населено място] за заплащане на сумите от 7 435лв., представляваща обезщетение по чл.222 КТ за още четири месеца, и 1 226.78лв.,лихва за забава за периода 1.09.2021г.-17.04.2023г., ведно със законната лихва,считано от 18.05.2023г. и са присъдени разноски. Касационната жалба срещу въззивния акт е подадена в срок и е срещу подлежащото на касационно обжалване въззивно решение. За да се произнесе по допустимостта й, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение прецени следното: Въззивният съд е приел предявения иск за неоснователен поради неизпълнение на изискването на чл.222, ал.3 КТ– ищцата да има 10 годишен трудов стаж през последните 20 години при същия работодател или в същата група предприятия. Тя има стаж от 9 години, 7 месеца и 27 работни дни /от 10.05.2005г.до 1.12.2012г./,придобит на длъжност „старши учител“в „Професионална гимназия по туризъм“ [населено място] и 5 години, 6 месеца и 4дни, на същата длъжност в друго учебно заведение - ОУ„Проф.д-р Асен Златаров“ Смолян, поради което не покрива изискването изискуемият се 10 годишен стаж да е при един и същ работодател. Независимо, че се касае за полаган труд на една и съща длъжност /“старши учител“/, която е изпълнявана в идентично по своя характер място на работа - училище, въззивнят съд е приел, че не може да се счете, че за ищцата е налице и изискването на закона за наличие на 10 годишен трудов стаж през последните 20 години в същата група предприятия. Това е така, защото понятието „група предприятия“ е легално. Съгласно §1, т.2а от КТ /ДВ бр.107/2020г./ „група предприятия“ е понятие по смисъла на §1, т.5 от ДР на Закона за трудовата миграция и трудовата мобилност и означава: „Две или повече свързани предприятия, като: едното предприятие по отношение на другото предприятие пряко или непряко притежава преимуществен дял от записания капитал на второто предприятие, контролира по-голяма част от гласовете, свързани с емитирания от второто предприятие акционерен капитал, има право да назначава повече от половината членове на административния, управителния или надзорния орган на второто предприятие, или предприятията се намират под единното управление на предприятието майка“. В мотивите си, въззивният съд изрично е посочил, че стажът на ищцата не отговаря както на изискванията на ПМС № 31/94г. за увеличаване в някои случаи размера на обезщетенията по чл.222, ал.3 КТ, така и на чл.219, ал.6 от Закона за предучилищното и училищното образование /ЗПУО/, които изискват служителят „през последните 10 години от трудовия си стаж“ да е заемали „длъжност на педагогически специалист в държавна или общинска институция на бюджетна издръжка от системата на предучилищното и училищното образование“.Посочено, че е недопустимо съчетаването на предпоставките на по-либералния режим по ПМС № 31/94г. и чл.219, ал.6 ЗПУО с този по чл.222, ал.3 КТ. В представеното изложение касаторът се позова на три специални основания за допустимост: по чл.280, ал.2 ГПК- очевидна неправилност, по чл.280, ал.1, т.1 и по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. На основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК касаторът поставя три въпроси, свързани с приложението на нормите на чл.12 и чл.235 ГПК. Първият е относно задължението на въззивния съд да обсъди в мотивите си както всички относими към предмета на спора доводи и възражения на страните, така и събраните по делото доказателства, като конкретно и ясно посочи върху кои доказателства основава приетата за установена фактическа обстановка. Вторият: Действителната воля на съда обективирана ли е в мотивите и диспозитива на въззивния акт и съответства ли на събраните по делото доказателства? Третият, поставен от касатора въпрос е :Допустимо ли е съдът да основе решението си само на избрани от него доказателства, без анализ на съвкупния доказателствен материал и без да се изследва логическата връзка между обективираните в тях данни? На основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК поставя следните въпроси: 1. В случаите когато има специфична правна уредба и дефиниция на определено понятие, относима към конкретния казус в специален закон, приложима ли е друга дефиниция, дадена в друг закон, която е обща и очевидно касае само частноправни, а не и публичноправни субекти и допустимо ли на база на тази очевидно неотносима правна уредба и дефиниция да бъде поставен ищеца /който е лице, заемало длъжност в системата на училищното и предучилищното образование/ в по-лошо положение от лицата, заети в частния сектор? Приложима ли е за лице, заемащо длъжността „учител“ в държавни и общински училища, по смисъла на ЗПУО, вместо специфичната уредба на ЗПУО, нормата на §1, т.5 ДР на ЗТМТМ и налице ли и е дискриминация спрямо заетите в публичния сектор лица по ТПО, в частност учителите, заемащи тази длъжност в държавни и общински училища, с оглед препращането към дефиницията на понятието „група предприятия“ в §1, т.2 от ДР на КТ към §1, т.5 ДР на ЗТМТМ, при условие че ПМС № 31/94г. определя завишен размер на обезщетенията по чл.222, ал.3 КТ за някои групи лица, измежду които и педагогическите специалисти, заемащи тази длъжност в държавни и общински училища на бюджетна издръжка? 2. Кой е приложимият закон в случая, когато се касае за заплащане на обезщетение при пенсиониране на служител от системата на ПУО, заемал педагогическа длъжност в държавни и общински училища повече от 10 години през последните 20 години – ПМС № 31/94г. ,ЗПУО, КТ или друг акт – и следва ли такъв учител, заемал тази длъжност в различни финансирани от държавата държавни и общински училища да получи обезщетение по чл.222, ал.3 КТ в размер на шест заплати? Не се ли поставя такъв учител в неравностойно положение в сравнение с други учители, които имат по-малко стаж, но последните 10 години са работили при един и същ работодател? Срещу подадената касационна жалба е постъпил отговор от ОУ„Проф.д-р Асен Златаров“ [населено място], представлявано от директора К., чрез процесуалния представител адвокат Д.-Р., с който се оспорват нейната допустимост и основателност. Развива доводите си по съществото на спора. Претендира направените разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 1 200лв., реалното извършване на които установява с представен договор за правна защита и съдействие от 16.05.2024г., в който е посочено че договореното адвокатско възнаграждение е внесено и преводно нареждане от 16.05.2024г., доказващо плащането. Настоящият съдебен състав намира, че касационно обжалване следва да бъде допуснато по поставеният от касатора първи въпрос, свързан с приложението на нормите на чл.12 и чл.235 ГПК, доколкото същият е от значение за изхода на спора и е възможно да е разрешен от въззивния съд в противоречие с установената съдебна практика, т.е.налице е специалното основание за допустимост по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Съгласно същата /вж.напр.решения по гр.д. № 5258/2023г. на ІV г.о./- въззивният съд следва да обсъди и разгледа всички доводи и възражения на страните, които са относими към предмета на спора, да направи самостоятелен и цялостен анализ на събраните доказателства и въз основа на тях да направи своите фактически и правни изводи по съществото на спора. Без цялостна преценка на доказателствения материал и адекватното му съпоставяне с действащата правна уредба – не е възможно да се достигне до правилно разрешаване на правния спор. Съгласно приетото в т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по т. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС - предметът на делото и обемът на дължимата защита и съдействие се определят от страните, доколкото съгласно чл. 8, ал. 2 ГПК те посочват фактите, на които основават исканията си и представят доказателства за тях /вж.напр.решение по гр.д.№ 2634/2023г.на ІІІ г.о./ В случая – във въззивния акт липсва произнасяне по наведения във въззивната жалба довод за допуснато от първата инстанция дискриминационно тълкуване и приложение на закона, пред вид извода, че лице, което е работило 15 години от последните 20 години в системата на предучилищното и училищното образование не попада в приложното поле на чл.222, ал.3 КТ и няма право да получи обезщетение в размер на 6 брутни заплати, а лице, което е работило през последните 10 години /т.е. е с по-малко стаж в системата/, ще получи. Липсва произнасяне и по наведеният довод за допусната празнина в законовата уредба за случаи като процесния /касаещ лице, работило 15 години от последните 20 години в системата на предучилищното и училищното образование/, за която следва да се приложи по аналогия наличната правна уредба на чл.222, ал.3 КТ. Липсва съпоставяне на приложимата правна уредба, която е следната: До направените изменения с ДВ бр.107 от 2020г., нормата на чл.222, ал.3 КТ предвижда, че: „При прекратяване на трудовото правоотношение, след като работникът или служителят е придобил право на пенсия за осигурителен стаж и възраст, независимо от основанието за прекратяването, той има право на обезщетение от работодателя в размер на брутното му трудово възнаграждение за срок от 2 месеца, а ако работил при същия работодател през последните 10 години от трудовия му стаж – на обезщетение в размер на брутното му трудово възнаграждение за срок от 6 месеца“.Съгласно чл.219, ал.6 от Закона за предучилищното и училищното образование – специално за „педагогическите специалисти, които през последните 10 години от трудовия си стаж са заемали длъжност педагогически специалист в държавна или общинска институция на бюджетна издръжка от системата на предучилищното и училищното образование“, за тях - при прекратяване на трудовото им правоотношение, „се изплаща по-голям размер на обезщетение по чл.222,ал.3 КТ – в размер на 10 брутни работни заплати“. С ДВ бр.107 от 2020г., нормата на чл.222, ал.3 КТ е изменена по следния начин: „При прекратяване на трудовото правоотношение, след като работникът или служителят е придобил право на пенсия за осигурителен стаж и възраст, независимо от основанието за прекратяването, той има право на обезщетение от работодателя в размер на брутното му трудово възнаграждение за срок от 2 месеца, а ако е придобил при същия работодател или същата група предприятия 10 години трудов стаж през последните 20 години – на обезщетение в размер на брутното му трудово възнаграждение за срок от 6 месеца“. Законодателят изрично е определил /с изменение ДВ бр.107 от 2020г./ какво се разбира под „група предприятия“ в §1,т.2а от ДР на КТ, а определението за работодател е дадено в §1,т.1 от ДР на КТ. По изложените съображения, Върховният касационен съд