Определение № 71 от 24.02.2021 г. на ВКС по гр. д. № 3777/2020 г.

Образувано е по касационна жалба, подадена от Т. С. М. против решение № 260 020 от 20.08.2020 г. по гр.д.№ 478/2020 г. на Плевенски окръжен съд, с което е потвърдено решение № 194 от 16.02.2020 г. на РС – Плевен, с което е отхвърлен предявеният от нея иск по чл. 30 ЗН против И. А. Н. за намаляване на дарението, извършено с н.а.№ .... г. на нотариус К. М., с което И. И. Д. е дарила на ответника собственият си апартамент с идентификатор .... и възстановяване запазената част на ищцата от наследството на нейната майка И. И. Д., починала на 16.02.2014 г. В касационната жалба се прави оплакване за неправилност на решението поради противоречие с материалния закон – чл. 49, ал.2 ЗН, защото не е съобразено, че ищцата е приела наследството чрез конкулдентни действия, за допуснати съществени процесуални нарушения, защото не са обсъдени доказателствата, установяващи приемане на наследството и не е определена стойността на наследството. В изложението по чл. 284, ал.3 т.1 ГПК се навеждат основанията по чл. 280, ал.1 т. 1 ГПК, защото съдът не е обсъдил задълбочено хипотезата на чл. 49, ал.1, абз.1 ЗН и доказателствата по делото. По тези въпроси се иска допускане до касация и на основание чл. 280 ал.1 т.3 ГПК. Ответникът по касация И. А. Н. не взема становище по жалбата. Касационната жалба е постъпила в срок, изхожда от процесуално легитимирана страна, против въззивно решение, което подлежи на обжалване е, поради което съдът я преценява като допустима. Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, като прецени наведеното основание за допускане до разглеждане на касационната жалба и доказателствата по делото, намира следното: По делото е безспорно установено, че ищцата е единствен наследник – дъщеря на И. И. Д., починала на 16.02.2014 г., която с н.а.№ .... г. на нотариус К. М., е дарила на ответника И. А. Н. – неин внук / син на ищцата/ собственият си апартамент с идентификатор .... По делото се установява, че в наследството е оставен още един имот, придобит от наследодателката на основание пар.4к, ал.7 ПЗР на ЗСПЗЗ – новообразуван имот извън строителните граници, определени с ПУП с № .... от кад. Район ...., м. „С.“ землище на [населено място] с площ 610 кв.м., ведно с построената в него сграда н един етаж с площ 30 кв.м. Ищцата представя доказателства за задължения в наследството към „Топлофикация-Плевен“ АД“. Ищцата изрично заявява, че не е приела наследството по опис, а чрез конкулдентни действия. Въззивният съд е възприел мотивите на РС, за да отхвърли иска. Съдилищата по същество са се позовали на ТР № 1/2005 г. на ОСГК на ВС, за да приемат, че ответникът е трето лице, а не призован към наследяване наследник. /Ищцата е негова майка, която претендира възстановяване на запазената си част от наследството, останало от майка й\, която е баба на ответника/. Съгласно чл. 30, ал.2 ЗН, когато преобразуващото право да се иска възстановяване на запазената част се упражнява по отношение на трето лице, а не призован към наследяване наследник, заявилият такава претенция наследник следва да е приел наследството по опис. Съдът е съобразил разясненията, дадени в т.4 от ТР № 3/2013 г. на ОСГК на ВКС, с което е прието, че изискването на чл. 30, ал.2 ЗН е материално правна предпоставка за реализиране правото да се иска възстановяване на запазена част от наследството спрямо заветник или надарен, който не е призован към наследяване. Поставените в изложението въпроси за обсъждане на доказателствата за приемане на наследството чрез конкулдентни действия и за стойността на наследството не определят изхода от спора по предавената претенция по чл. 30 ЗН предвид изричното изискване на ал.2 от същия текст, приемането на наследството да е по опис, когато правото да се иска възстановяване на запазената част е упражнява срещу непризовано към наследяване трето лице, какъвто е дарения ответник. По делото е безспорно, че ищцата е приела наследството чрез конкулдентни действия, но това приемане е без значение при упражняване на правото по чл. 30, ал.1 ЗН. Тъй като поставените въпроси не определят изхода от спора, не се допуска касационно обжалване. По тях е установена задължителна съдебна практика, с която съдът се е съобразил, поради което не е налице основанието по чл. 280, ал.1 т.1 ГПК, а наличието на такава практика е основание да не се допуска касационно обжалване и на основание чл. 280, ал.1 т.3 ГПК. По изложените съображения не се допуска касационно обжалване, поради което Върховния касационен съд, състав на първо гражданско отделение