Определение № 18 от 19.01.2021 г. на ВКС по т. д. № 560/2020 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по съвместна касационна жалба на „Нексте” ООД, [населено място] и Г. С. Г. от същия град против решение № 261 от 19.11.2019 г. по в. т. д. № 423/2019 г. на Варненски апелативен съд, с което е потвърдено постановеното от Варненски окръжен съд решение № 309 от 11.04.2019 г. по т. д. № 780/2018 г. С първоинстанционния акт са уважени предявените от Н. П. З. от [населено място] срещу двамата касатори искове с правно основание чл. 422 във връзка с чл. 415 ГПК за установяване съществуването на вземане в размер на сумата 45 555 евро по запис на заповед от 28.10.2016 г. с падеж 28.03.2017 г., дължима при условията на солидарност, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 01.11.2017 г. до окончателното й изплащане, за което вземане е издадена заповед за изпълнение на парично задължение № 378 от 18.01.2018 г. по ч. гр. д. № 767/2018 г. на Варненски районен съд. Касаторите поддържат, че обжалваното решение е неправилно поради съществено нарушение на материалния и процесуалния закон, както и поради необоснованост. Изразяват несъгласие с извода за дължимост на процесната сума, като считат, че същият е направен без да са обсъдени всички заявени от тях доводи и възражения и при съобразяване само на част от събраните по делото доказателства. Твърдят, че решаващият състав изобщо не е взел предвид разминаването в размера на сумата по договора за заем и този в анекса и записа на заповед; не е отчел извършеното плащане на част от сумата по заема в общ размер на 17 440 евро; неоснователно е преценил плащането на сумата 15 000 евро като погасяване на задължение по друго правоотношение между страните (договор за партньорство от 30.10.2015 г.); не е назначил експертиза за установяване размера на натрупаната лихва, поради което това задължение е останало недоказано; пренебрегнал е направеното от ищеца признание, че в изпълнение на процесния договор е получил плащане на няколко суми, възлизащо на 2 440 евро. Като обосноваващи допускане на касационното обжалване, с поддържане на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, касаторите поставят следните въпроси: „ 1. Следва ли мотивите на съдебното решение да съдържат изложение и обсъждане на всички доводи и възражения на страните и изрични и ясни мотиви защо съдът счита доводите и възраженията на страните за неоснователни; 2. Какъв е предметът на делото и как се разпределя доказателствената тежест при предявен установителен иск по чл. 422 ГПК в хипотезата на издаване на заповед за незабавно изпълнение въз основа на запис на заповед; 3. При изразената от страните непротиворечива процесуална позиция за гаранционно-обезпечителната връзка между записа на заповед и договора за заем, длъжен ли е съдът да разгледа основаните на каузалното правоотношение негови лични възражения за погасяване на вземането по записа на заповед чрез плащане на задължението по договора за заем, доказано с представени по делото писмени доказателства и за връзката между записа на заповед и каузалното правоотношение като причина за издаването му и свързания с това въпрос за доказателствената тежест за установяване на каузалното правоотношение; 4. Задължен ли е въззивният съд да формира решаващите си изводи след съвкупна преценка и взаимовръзка на всички доказателства и установени факти по делото и да изложи собствени мотиви; длъжен ли е да извърши преценка на признанието с оглед на всички обстоятелства по делото и да изложи конкретни мотиви защо основава или не правните си изводи на него“. Касаторите подържат, че поставените от тях въпроси са разрешени в противоречие със задължителната съдебна практика – Тълкувателно решение № 1 от 04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС и Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г. на ОСГТК на ВКС, както и с формираната по реда на чл. 290 ГПК практика на касационната инстанция. По отношение на последния въпрос се поддържа бланкетно основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Освен това, в касационната жалба е заявено и основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност на въззивния акт, която се поддържа за извода, че с платената от ответното дружество сума 15 000 евро не е погасена част от сумата по процесния заем. Ответникът по касация – Н. П. З. от [населено място] – моли за недопускане на касационното обжалване поради отсъствие на предвидените в чл. 280 ГПК предпоставки, респ. за оставяне на жалбата без уважение като неоснователна по съображения в писмен отговор от 11.03.2020 г. Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и заявените от страните становища, намира следното: Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в преклузивния едномесечен срок по чл. 283 ГПК, от надлежни страни в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване. За да потвърди първоинстанционното решение, с което са уважени предявените от Н. П. З. срещу „Нексте” ООД и Г. С. Г. искове с правно основание чл. 422 във връзка с чл. 415 ГПК за установяване съществуването на вземане в размер на сумата 45 555 евро по запис на заповед от 28.10.2016 г., въззивният съд е споделил изводите на първата инстанция за дължимост на същата солидарно от двамата ответници в качеството им съответно на издател (търговското дружество) и авалист (физическото лице) на менителничния ефект. При преценката си за основателността на предявените искове решаващият състав е съобразил въведеното от страна на ответниците (и признато от ищеца) твърдение, че процесният запис на заповед е издаден за обезпечаване задълженията на „Нексте” ООД по сключения с ищеца договор за револвиращ заем от 14.12.2015г. и анекса към него от 28.10.2016 г. Като неоснователно, с оглед показанията на разпитаните по делото свидетели, е преценил възражението за симулативност на процесния договор за заем, както и възражението за нищожност поради противоречие с добрите нрави на клаузата на чл. 2 от същия, с която е уговорено заплащането на възнаградителна лихва в размер на 0.133 % на ден. Поради това е направил извод, че договорът за заем е валиден и че с предоставянето на процесната сума на два транша ищецът е изпълнил задълженията си по него, като за заемателя е възникнало съответно задължение за връщане на сумата в размера по анекса от 28.10.2016 г., с който договорът за заем е бил прекратен. Въззивната инстанция е счела за недоказано и твърдението на ответниците, че с платената от дружеството сума 15 000 евро е погасена част от сумата по договора за заем. Този извод е аргументиран с обстоятелството, че преводът на сумата е извършен на 06.07.2016 г., т. е. че плащането предхожда по време анекса от 28.10.2016 г. към процесния договор за заем, в който изрично е признато задължение за заплащане именно на сумата 45 555 евро. Освен това, неотносимостта на посоченото плащане към процесния договор за заем е обоснована и с факта, че сумата не е изплатена по вътрешен превод в „АБА Маркетинг“, каквато е била уговорката за погасяване на задълженията по този договор. На последно място, решаващият състав е преценил за неоснователни и доводите за неяснота относно формиране на сумата по анекса и по записа на заповед, съобразявайки твърдението на самия ответник „Нексте” ООД, че е подписал ценната книга при сключване на анекса към договора за револвиращ заем, с който е поел задължението за връщане на сумата от 45 555 евро в срок до 28.03.2017г., която сума и който падеж са идентични на посочените в записа на заповед. Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато. Поставените от касаторите въпроси не отговарят на общото изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК да са обуславящи изхода на конкретното дело съгласно разясненията по т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Този извод следва, от една страна, от обстоятелството, че въпросите са поставени общо теоретично, а от друга – че са относими изцяло към правилността на съдебния акт, доколкото решаването им е предпоставено от фактите и доказателствата по делото и от обсъждането им от въззивния съд като инстанция по съществото на спора. Освен това, несъответстващо на мотивите на обжалваното решение е съдържащото се във въпрос № 3 твърдение на касаторите, че съдът не е разгледал релевираните от тях възражения за погасяване на сумата по записа на заповед чрез плащане. Напротив, решаващият състав се е произнесъл по това възражение, но е счел същото за недоказано. В действителност, начинът, по който са формулирани, сочи, че въпросите обективират несъгласието на касаторите с правния резултат, т. е. по своята същност те представляват оплаквания за неправилност на обжалвания акт, които обаче са основания за самия касационен контрол (чл. 281, т. 3 ГПК), а не основания за допускането му (чл. 280, ал. 1 ГПК). Независимо от това, дори поставените въпроси да бъдат преценени като значими за изхода на конкретното дело, по отношение на тях не са осъществени поддържаните основания. Нито въпросите, свързани със задълженията на въззивната инстанция да обсъди всички доводи и възражения на страните и да изложи собствени мотиви, нито въпросите, касаещи предмета на делото при предявен иск по чл. 422 ГПК и разпределението на доказателствената тежест между страните в това производство, са разрешени в противоречие с цитираната от касаторите практика на ВКС. Що се отнася до основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, поддържано по отношение на въпрос № 4, същото не подлежи на обсъждане предвид обстоятелството, че е заявено бланкетно – с посочване на законовата норма, без да е аргументирано наличието на формиращите го две кумулативни предпоставки „значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото“, в какъвто смисъл са указанията в т. 4 от цитираното по-горе тълкувателно решение. Касационното обжалване не може да бъде допуснато и на основанието по чл. 282, ал. 2, предложение последно ГПК. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт, необходимо е неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда без необходимост от анализ и излагане на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. За разлика от неправилността на съдебния акт като общо основание по чл. 281, т. 3 ГПК, очевидната неправилност е налице при видимо тежко нарушение на материалния или процесуалния закон или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен съдебен акт. Очевидно неправилен е съдебният акт, който е постановен contra legem до такава степен, при която законът е приложен в неговия противоположен смисъл; когато е постановен extra legem, т. е. съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или отменена правна норма; както и когато въззивният акт е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. В случая тези предпоставки не са налице. Основанието „очевидна неправилност“ е аргументирано с доводи, повтарящи развитите в касационната жалба оплаквания за неправилност на въззивния акт по въпроса, дали с плащането на сумата 15 000 евро е погасена част от задължението по процесния договор за заем, които обаче не могат да обосноват извод за наличие на това основание. Поради изложените съображения касационното обжалване не следва да бъде допуснато. Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК