Определение № 60599 от 26.07.2021 г. на ВКС по гр. д. № 671/2021 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано е по подадена касационна жалба от ответника „Стефансон ММ” ООД, чрез адв. В. П. срещу решение № 12343/18.11.2020 г. по гр.дело № 5403/2019 г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 5999/12.08.2019 г. по гр. дело № 13054/2018 г. на Софийски градски съд, с което е признато за установено по предявения от И. Н. Г. против „Стефансон ММ” ООД [населено място] иск с правно основание чл.422, вр.чл.55,ал.1,пр.3 ЗЗД, вр.чл.92 ЗЗД, че „Стефансон ММ” ООД дължи на И. Н. Г. сумата от 39 800 евро, невъзстановена сума по развален предварителен договор за покупко-продажба на МПС от 14.02.2017 г. – лек автомобил марка „М.”, модел ГЛ ***, Б. ..., с рег. [рег.номер на МПС], на отпаднало основание и сумата от 11 940 евро неустойка по т.6 от предварителния договор, ведно със законната лихва върху сумите, считано от 21.02.2018 г. до окончателното им изплащане, за които суми е издадена заповед за изпълнение по чл.417 ГПК от 16.03.2018 г. по ч.гр.дело № 12142/2018 г. на Софийски районен съд. В жалбата се поддържа недопустимост на въззивното решение, тъй като съдът се е произнесъл по непредявен иск и е разгледал недопустими искове. Мотивират се доводи за неправилност на решението, поради нарушение на материалния закон и съществени нарушения на процесуалните правила. Искането е да се допусне касационно обжалване по поставените въпроси в изложението, да се отмени въззивното решение и вместо него се постанови друго, с което предявеният иск се отхвърли. В изложението са поставени правните въпроси: 1.Какви са задълженията на въззивния съд при оплакване във връзка с доклада? Въпросът е разрешен в противоречие със задължителната практика на ВКС и с практиката на ВКС. 2. За предмета на делото при иск по чл.422 ГПК в хипотезата на издадена заповед по чл.417,т.3 ГПК, решен в противоречие със задължителната практика на ВКС. В изложението се поддържа очевидна неправилност на решението. Ответникът по касационната жалба И. Н. Г., чрез адв. Г. Г. в писмен отговор е изразил мотивирано становище за липса на сочените основания за допускане на касационно обжалване по поставените въпроси в изложението и за неоснователност на касационната жалба по същество. Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение като извърши проверка на обжалваното решение намира, че касационната жалба е подадена в срока, предвиден в чл. 283 от ГПК от легитимирана страна срещу въззивно решение, подлежащо на касационно обжалване и е процесуално допустима. Въззивният съд се е произнесъл по предявен иск установителен иск по реда на чл.422 ГПК. Прието е, че не е спорна възприетата от първоинстанционния съд фактическа обстановка, че се оспорват направените правни изводи. Приел е за безспорно, че ищецът И. Г. е пожелал да закупи от ответника „Стефансон ММ” ООД автомобил, придобит от продавача на основание лизингов договор. Посочено е, че инкирпорирана от договорните клаузи е декларация на продавача, че е единствен собственик на МПС. Прието е от съда, че според чл. 3 окончателен договор следвало да се подпише до 14.02.18 г. Посочено е за безспорно между страните, че договор с изискуемата се от закона форма не бил подписан, а процесният автомобил с протокол от 11.01.18 г. бил иззет от органите на МВР. Прието е, че поред чл. 6 от договора „ако окончателен договор не бъде подписан във визирания от договора срок по вина на продавача, той дължи на купувача връщане на продажната цена и неустойка в размер на 30 % от продажната цена“. Прието е още, че в т. 2 от договора се съдържа удостоверителното изявление на продавача, че преди подписване на договора е получил изцяло от купувача продажната цена от 39 800 евро (заплатена по банков път – с посочена банкова сметка на платеца). С оглед на това е преценено за неоснователно твърдението на ответника, че с договора не са били поети парични задължения, които могат да са предмет на заповедно производство. Съдът е приел, че уговорена на база договорната свобода между страните е предпоставка за прекратяване на действието на договора, със задължение на продавача (по-точно обещателя) да върне паричната престация, изпълнена от купувача и да заплати компенсаторна неустойка. Приел е още, че няма спор относно размера на неустойката. Прието е, че възпроизведеното договорно съдържание обосновава правилен извод за дължимост на сумите с естество на платена продажна цена и неустойка. Посочил е, че законовата лихва следва от установяването на отрицателното твърдение на ищеца, че ответникът не е заплатил уговорените парични задължения. Поради това той е в забава и дължи обезщетение, равняващо се (при липса на други доказателства) на размера на законната лихва от датата на сезиране на СРС със заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК. Възприето е становището на ответника, че първоинстанционният съд не е следвало да обсъжда наличието на предпоставки за уважаване на осъдителни искове с правно основание чл. 55 ЗЗД и чл. 92 ЗЗД. Приел е, че последните са самостоятелен способ за защита, различен от визирания в чл. 422 ГПК. Според съда с издаването на заповедта за изпълнение е създадено изпълнително основание и подаденото възражение срещу заповедта предвижда провеждане на установителен иск, който да санира изпълнителното основание. Приел е, че крайният извод на съда, създаващ ефекта на сила на пресъдено нещо в отношенията между страните, е правилен и следва да се потвърди. По правните въпроси: Неоснователни са доводите на жалбоподателя за недопустимост на обжалваното решение. Последното е постановено по предявен положителен установителен иск по реда на чл.422 ГПК. В това исково производство специфичните предпоставки за допустимост на иска по чл.422 са: подадено в срок възражение от длъжника срещу заповедта за изпълнение/незабавно изпълнение, предявен в срок установителен иск от заявителя-кредитор за вземането, съответствие между заявеното и признато в заповедното производство вземане и предмета на делото, очертан с обстоятелствената част и петитума на исковата молба, както и идентичност на страните/надлежно възразилите ответници и легитимираните правоприемници/. В случая тези специфични предпоставки за допустимост на установителния иск са налице. В исковото производство по предявен установителен иск за съществуване на вземането по реда на чл. 422 ГПК важат и общите правила за допустимост на исковия процес. Обжалваното решение не е недопустимо, тъй като въззивният съд не е разгледал спор, който е неподведомствен на съдилищата или не е подсъден на съответния съд, не е разгледал непредявен иск, не се е произнесъл при липса на право на иск или при ненадлежно упражнено право на иск – по нередовна искова молба, при липса на положителна процесуална предпоставка или при наличие на отрицателна процесуална предпоставка за възникването и надлежното му упражняване. Не се установява основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.2,пр.3 ГПК. Очевидна неправилност е въведено с новата разпоредба на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК основание за допускане на касационен контрол, без допускането на такъв да е обусловено от обосноваване на общата и допълнителните предпоставки на чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК. За разлика от неправилността на съдебния акт като общо касационно основание по чл. 281, т. 3 ГПК, очевидна неправилност е налице, когато е налице видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен съдебен акт. Очевидно неправилен е съдебен акт, който е постановен "contra legem" до такава степен, при която законът е приложен в неговия противоположен смисъл или който е постановен "extra legem", т. е. когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или отменена правна норма. Очевидна неправилност е налице и когато въззивният акт е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Не е налице очевидна неправилност, когато въззивния акт е незаконосъобразен поради неточно прилагане и тълкуване на закона, при противоречие с практиката на ВКС, с актове на Конституционния съд или с актове на Съда на Европейския съюз, когато е налице неправилно решаване на спорни въпроси относно приложимия закон или относно действието на правните норми във времето, както и когато необосноваността на въззивния акт произтича от неправилно възприемане на фактическата обстановка, от необсъждането на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа връзка, в които случаи допускането на касационно обжалване е обусловено от предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК. В настоящият случай не е налице очевидна неправилност на въззивното решение на Софийски апелативен съд, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано. Не следва да се допусне касационно обжалване по правния въпрос какви са задълженията на въззивния съд при оплакване във връзка с доклада. Въпросът е формулиран общо, без да са конкретизирани какви нарушения на разпоредбите на чл.146 ГПК е допуснал първоинстанционния съд, съответно кои от тези нарушения, касаещи доклада по делото са въведени с въззивната жалба и не са отстранени от въззивния съд. Независимо от обстоятелството, че въпросът е формулиран общо и схематично същият е разрешен в съответствие със задължителната практика на ВКС и с практиката на ВКС. Жалбоподателят е мотивирал допълнителното основание за допускане на касационно обжалване, като е цитирал т.2 от т.решение № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС и решение № 91/04.04.2019 г. по гр.дело № 3595/2018 г. на ВКС, постановено по чл.290 ГПК. С т.2 от т.решение № 1/09.12.2013 г. по т.дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС е прието, че въззивният съд не следи служебно за допуснати от първата инстанция процесуални нарушения при докладване на делото. В случай, че въззивната жалба съдържа обосновано оплакване за допуснати от първоинстанционния съд нарушения на съдопроизводствените правила във връзка с доклада, въззивният съд дължи даване на указания до страните относно възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания. С решение № 91/04.04.2019 г. по гр.дело № 3595/2018 г. на ВКС, IV г.о. по чл.290 ГПК е прието, че задълженията на първоинстанционния и въззивния съд във връзка с доклада по делото следва да бъдат разбирани във връзка с основните начала на гражданския процес и по-специално с уреденото в чл. 7, ал. 1 изр. 2 ГПК основно тяхно задължение да съдействат на страните за изясняване на делото от фактическа и правна страна. Съдебният състав е приел, че в доклада по делото първоинстанционният съд трябва да посочи съгласно чл. 146, ал. 1, т. 1 ГПК обстоятелствата, от които произтичат претендираните права и направените възражения (реплики, дуплики и т.н.) от страните – т.нар. списък на правно релевантните факти. Това не е списък на фактите и обстоятелствата, които се твърдят в основанието на исковата молба, тъй като тя може да съдържа и твърдения за осъществяването или неосъществяването на правно ирелевантни факти. Задължение на първоинстанционния съд е да изключи от предмета на доказване право ирелевантните факти. Задълженията на първоинстанционния съд обаче не се ограничават до посочването в доклада на тази част от правно релевантните факти, твърдения за които има в основанието на исковата молба и в обстоятелствената част на отговора, тъй като те може да са непълни. Законът задължава съда да посочи всички правно релевантни факти, от които произтичат претендираните права и направените възражения, тъй като страната може да не осъзнава, че определени факти, по които тя не е взела становище, са правно релевантни. Когато запозналият се с тази част от доклада ищец не допълни исковата молба съгласно чл. 143, ал. 2 ГПК и съдът констатира, че някое от претендираните права или някое от направените възражения (реплики или дуплики) произтича от факт, който не се твърди в исковата молба или отговора, той е длъжен съгласно чл. 145, ал. 1 ГПК да постави на заинтересованата страна въпрос по този факт, като укаже значението му за претендираното право или направеното възражение. Заинтересована е страната, която черпи изгодни за себе си правни последици от този факт и чиято е тежестта да го докаже или опровергае. Когато заинтересованата страна заяви становището си по факта (осъществил се е или не се е осъществил), съдът записва нейното изявление в протокола и дава съгласно чл. 146, ал. 2 ГПК указания според доказателствената тежест на заинтересованата страна, че не сочи доказателства за установяването или опровергаването на факта. Ако съдът е включил определен факт в списъка по чл. 146, ал. 1, т.1, това означава, че този факт е правно релевантен, подлежи на доказване и съответната страна ще черпи правните последици от неговото осъществяване или неосъществяване. Страната не е длъжна да знае правното значение на този факт, тъй като не е длъжна да квалифицира исковете и възраженията си. Дори страната да е посочила някаква правна квалификация на иска или възражението си, служебно задължение на съда съгласно чл. 146, т. 2 ТПК е да посочи в доклада правната квалификация на всички претендирани от страните права и на всички направени възражения, реплики, дуплики и т.н. След като посочи кои права и кои обстоятелства се признават и кои обстоятелства не се нуждаят от доказване, съдът посочва съгласно чл. 146, ал. 1, т. 5 ГПК кои от посочените в т. 1 от доклада правнорелевантни факти подлежат на доказване или опровергаване от ищеца и кои от тях подлежат на доказване или опровергаване от ответника и им указва съгласно чл. 146, ал. 2 ГПК за кои от твърдените или отричани от тях факти не сочат доказателства. Едва след това страните са длъжни да изчерпят доказателствените си искания във връзка с поставените въпроси, указанията и доклада. Посочването в доклада на правно релевантните факти (чл. 146, ал. 1, т. 1 ГПК) и разпределянето на доказателствената тежест (чл. 146, ал. 1, т. 5 ГПК) са задължения на първоинстанционния съд по доклада. С това обаче не се изчерпват служебните му задължения, законът изрично задължава първоинстанционния съд, преди да направи доклада да изясни със страните делото от фактическа и правна страна, а след като направи доклада по делото да укаже на всяка от страните (чл. 146, ал. 2 ГПК) за кои факти, които са в нейна тежест да докаже или опровергае, не са посочени и представени доказателства. Неизясняването на делото от фактическа и правна страна, неизготвянето на доклад от първоинстанционния съд и недаването на указания, както и непълнотите и грешките в тях имат значение за правилността на първоинстанционното решение. Погрешната правна квалификация е нарушение на материалния закон, а всички останали пропуски и грешки във връзка с доклада и указанията са съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Въззивният съд не прави доклад по делото. Съгласно чл. 268, ал. 1 ГПК той докладва жалбите и отговорите: в коя част е обжалвано решението, кои правни въпроси във връзка с неговата валидност и допустимост се поставят (за това той следи служебно), какви оплаквания за неправилност са направени и какви пороци на извършените процесуални действия е поискано да бъдат отстранени, съответно – кои процесуални действия следва да бъдат извършени във въззивното производство. Въззивният съд дава указания на страните във връзка с проверката на валидността и правилността на обжалваното решение, но не дава указания във връзка с проверката на правилността му и поправянето на допуснати нарушения. Той не може да приеме за установено нещо различно по фактите нито да констатира нарушение на съдопроизводствените правила, без съответно оплакване в жалбите или отговорите. Служебно въззивният съд може да промени правната квалификация като приложи императивна разпоредба на закона. В този случай той дава указания на страната за доказателствената тежест (доколкото променената правна квалификация променя и нея), както и указания, че с въззивната жалба страната не сочи или не представя доказателствата, които счита, че неправилно не са допуснати или е била лишена от възможност да посочи и представи поради съществени нарушения на съдопроизводствените правила в първоинстнционното производство. Съдебният състав е приел, че с въззивната жалба може да бъдат представени и да бъде поискано събирането на доказателства за правно релевантни факти и обстоятелства: 1) които не са включени в доклада по чл. 145, ал. 1, т 1 ГПК, без значение кой ги твърди и кого ползват, 2) за които в доклада не са дадени указания по чл. 145, ал. 1, т. 5 ГПК в чия тежест е да бъдат доказани, указанията са погрешни или са дадени и на двете страни, без значение дали съдът е включил фактите в списъка на правнорелевантните факти по т. 1, или е пропуснал да ги включи и 3) за които не са дадени указания по чл. 146, ал. 2 ГПК, че страната не сочи нито представа доказателства за тях. Тези нови доказателства са допустими, доколкото имат значение за установяване на правно релевантни факти по делото според преценката на въззивния съд. Приетият доклад по делото обвързва първоинстанциянния съд, тъй като той определя еднозначно рамката на съдебното решение. Първоинстанционно решение, което не изпълва или излиза вън от рамката на доклада е неправилно. Ако в хода на делото първоинстанционният съд установи, че в него има пропуски или грешки, той може да направи нов доклад, да го съобщи на страните, да вземе становището им, да им даде нови указания и им предостави възможност да ги изпълнят. Едва след това новият доклад става задължителен за първоинстанционния съд. Съставът на ВКС е приел, че въззивният съд проверява служебно единствено правната квалификация на претендираните от страните права и на направените възражения, реплики и дуплики, като определя действителната правна квалификаця според приложимата императивна правна норма. За други пропуски и грешки в доклада той следи по оплакване във въззивната жалба (освен ако следи служебно за интереса на някоя от страните или на трети лица, които не участват производството). Когато във въззивната жалба се съдържа оплакване, че за включени в доклада факти и обстоятелства не са допуснати доказателства, събраните не са обсъдени или в решението е прието, че тези факти и обстоятелства нямат значение за основателността на предявения иск или направеното възражение – правно ирелевантни са; това е оплакване за противоречие в съдържанието на доклада по чл. 146, т. 1 и 2 ГПК. Съдебният състав е приел, че такова противоречие, ако е налице, опорочава първоинстанционното решение и задължава въззивния съд да поправи нарушението. Той може, като вземе предвид друга правна квалификация и приложи законовата норма, която урежда правните последици от осъществяването или неосъществяването на посочените факти: 1) да обсъди доказателствата, ако те са събрани; 2) да допусне несъбраните доказателства; 3) ако такива не са поискани и не са събрани поради липса или ненадлежни указания от първоинстанционния съд – да укаже на страната, която носи доказателствената тежест, че не сочи доказателства за тези факти съгласно т. 2 ТР № 1/2013 от 09.12.2013 г. ВКС, ОСГТК. Ако въззивният съд прецени, че правната квалификация на предявения иск не може да бъде променена, тъй като твърденията в основанието на исковата молба и формулирания петитум са неясни, непълни или противоречиви, той е длъжен да остави исковата молба без движение, като укаже на страната в какво се състои неяснотата, непълнотата или противоречието и й предостави възможност да ги отстрани т. 4 ТР № 1/2000 от 17.07.2001 г. ВКС, ОСГК. Ако нередовностите бъдат отстранени съдът разглежда делото според поправената искова молба, а ако нередовностите не бъдат отстранени, той обезсилва първоинстанционното решение и прекратява производството по иска съгласно т. 7 ТР № 2/2004, ВКС, ОСГТК. Правният въпрос въззивният съдът не е разрешил в отклонение от задължителната практика на ВКС и цитираната практика на ВКС. Първоинстанционния съд е изготвил доклад по делото в съответствие с изискванията на чл.146,ал.1 ГПК – посочени са обстоятелствата, от които произтичат претендираните вземания на ищеца, правната квалификация на вземанията, съответно е разпределена доказателствената тежест за подлежащите на доказване факти. В хода на първоинстанционното производство ответникът е възразил относно правната квалификация на предявения иск. Съгласно трайната практика на ВКС и цитираното по-горе решение на състав на ВКС по чл.290 ГПК погрешната правна квалификация е нарушение на материалния закон, а всички останали пропуски и грешки във връзка с доклада са съществени нарушения на съдопроизводствените правила. С първоинстанционното решение е уважен предявен установителен иск по реда на чл.422 ГПК от И. Г. срещу „Стефансон ММ” ООД,вр.чл.55,ал.1,пр.3 ЗЗД, вр.чл.92 ЗЗД, като е признато за установено, че ответникът дължи на ищеца сумата от 39 800 евро невъзстановена сума по развален предварителен договор за покупко-продажба на МПС от 14.02.2017 г. на отпаднало основание и сумата от 11 940 евро неустойка по т.6 от предварителния договор, ведно със законната лихва върху сумите, считано от 21.02.2018 г. до окончателното изплащане, за които суми е издадена заповед за изпълнение по чл.417 ГПК от 16.02.2018 г. по ч.гр.дело № 12142/2018 г. на СРС. С въззивната жалба, подадена от ответника не са изложени конкретни и обосновани нарушения във връзка с доклада от първоинстанционния съд. В същата не се съдържат и конкретни оплаквания по съдържанието на доклада по чл.146,т.1 и т.2 ГПК - за включени в доклада факти и обстоятелства не са допуснати доказателства, съответно, че събраните не са обсъдени или, че в решението е прието, че тези факти и обстоятелства нямат значение за основателността на предявения иск или по направено възражение, че са правно ирелевантни. Само при наличие на такова противоречие, каквото в случая не е установено въззивният съд е длъжен да поправи нарушението. С оглед на посоченото съдът приема, че не е налице разрешаване на правния въпрос в противоречие със задължителната практика на ВКС и с практиката на ВКС. Не се установява основание за допускане на касационно обжалване почл.280,ал.1,т.1 ГПК по правния въпрос за предмета на делото при иск по чл.422 ГПК в хипотезата на издадена заповед по чл.417,т.3 ГПК. В подкрепа на доводите за наличие на соченото допълнително основание за допускане на касационно обжалване е цитирана т.4а и т.11б от т.решение № 4/18.06.2014 г. по т.дело № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Според жалбоподателя след като вземания, основани на упражнено право на разваляне на договор не могат да бъдат основание за издаване на заповед за незабавно изпълнение, то те не могат да бъдат и основание на иска по чл.422 ГПК при оспорване на вземането, тъй като основанието за издаване на заповедта и основанието на иска по чл.422 ГПК трябва да съвпадат. Съгласно т.4а от цитираното тълкувателно решение налице са основанията за издаване на заповед за незабавно изпълнение по чл. 417 ГПК и за акцесорни вземания за обезщетение на вредите от неизпълнение на главното вземане, когато същите са определени по основание и определени или определяеми по размер в самия документ по чл. 417 ГПК. Не може да бъде издадена заповед за незабавно изпълнение за законната лихва върху вземането за периода от датата на падежа до подаване на заявлението. Не са налице основанията за издаване на заповед за изпълнение по чл. 417, т. 2 и 3 ГПК за вземания, основани на упражнено право на разваляне на договор. Налице са основанията за издаване на заповед за незабавно изпълнение по чл. 417 ГПК за поисканата от заявителя законна лихва върху вземането за периода след подаване на заявлението за издаване на заповед за незабавно изпълнение. Според т.11б от т.решение № 4/18.06.2014 г. по т.дело № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС в производството по иска, предявен по реда на чл. 422, респ. чл. 415, ал. 1 ГПК, е допустимо да се приемат за съвместно разглеждане друг иск на ищеца - чл. 210, ал. 1 ГПК, насрещен иск - чл. 211 ГПК, инцидентен установителен иск - чл. 212 ГПК, ако са налице условията за приемането им за съвместно разглеждане с иска по чл. 422, респ. чл. 415, ал. 1 ГПК. В мотивите към тази точка от тълкувателното решение е прието, че в производството по иска, предявен по реда на чл. 422, респ. чл. 415, ал. 1 ГПК, не намират приложение правилата за изменение на иска по чл. 214 ГПК - за изменение на основанието чрез заменяне или добавяне на друго основание, от което произтича вземането по издадената заповед за изпълнение, както и за увеличение на размера на иска. Въвеждането на друго основание, от което произтича вземането, различно от това въз основа на което е издадена заповедта за изпълнение, може да се заяви чрез предявяване на осъдителен иск при условията на евентуалност. За разликата между размера на вземането, предмет на издадената заповед за изпълнение и пълния размер на вземането, при условията на чл. 210, ал. 1 ГПК може да се предяви осъдителен иск в това производство. Съдът намира, че по поставения правен въпрос не се установява отклонение от тази практика на ВКС. Съгласно разясненията, дадени в т.10 в от т.решение № 4/18.06.2014 г. по т.дело № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС предмет на делото по установителния иск е съществуването на вземането по заповедта за изпълнение. Това разрешение е застъпено в трайната практика на ВКС, изразена в множество решения, постановени по чл.290 ГПК, според която предмет на делото по предявения положителен установителен иск по реда на чл.422 ГПК е съществуването на оспореното вземане, предмет на издадената заповед за изпълнение. В настоящият случай предмет на делото по предявения установителен иск по реда на чл.422 ГПК е съществуване на оспорените от ответника „Стефансон ММ” ООД вземания на ищеца в размер на сумата и сумата 39 800 евро невъзстановена сума по развален предварителен договор за покупко-продажба на МПС от 14.02.2017 г.- на отпаднало основание и сумата 11 940 лв. неустойка по т.6 от същия предварителен договор. Основанието и размера на всяко от вземанията на ищеца И. Г., чието съществуване се установява с иска по реда на чл.422 ГПК са идентични със заявеното пред съда по заповедното производство по ч.гр.дело № 12142/2018 г. на Софийски районен съд. Този извод не се променя от обстоятелството, че с определение № 20350/01.10.2018 г., постановено по ч.гр.дело № 11454/2018 г. на Софийски градски съд е отменено разпореждане от 16.03.2018 г. по ч.гр.дело № 12142/2018 г. на СРС, съдържащо се в издадената в полза на И. Н. Г. заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 ГПК, но само в частта, с която е допуснато незабавно изпълнение и е издаден изпълнителен лист срещу длъжника „Стефансон ММ” ООД за сумата от 101 194.63 лв., представляваща левовата равностойност на 39800 евро главница и 11 940 евро неустойка, ведно със законната лихва от 21.02.2018 г. и е обезсилен издадения срещу „Стефансон ММ” ООД изпълнителен лист за посочените суми. Липсата на предпоставката на по чл.417,т.3 ГПК, въпреки която е издадена заповедта за изпълнение в случая и водеща до отмяна на разпореждането за незабавно изпълнение и обезсилване на издадения изпълнителен лист не води до недопустимост на исковия процес по чл.422 ГПК, предявен в срок от кредитора-заявител. В исковото производство специфичните предпоставки за допустимост на иска по чл.422 ГПК се състоят в съответствието между заявеното и признато в заповедното производство вземане и предмета на делото, очертан с обстоятелствената част и петитума на исковата молба, както и в идентичността на страните, каквото в случая съответствие е налице. Важат и общите правила за допустимост на исковия процес. Като взема предвид изложеното съдът приема, че не се установява основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по втория правен въпрос. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение