Определение № 994 от 28.02.2026 г. на ВКС по гр. д. № 4369/2025 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба вх. № 6832/19.08.2025 г. на М. М. И., чрез адв. В. Л., срещу въззивно решение № 112/ 16.06.2025 г., постановено по възз. гр. д. № 208/2025 г. по описа на Апелативен съд – Пловдив, с което като е потвърдено решение № 52/ 20.02.2025 г. по гр. д. № 873/2023 г. на Окръжен съд – Хасково, е уважен предявеният иск по чл. 87, ал. 3 ЗЗД за разваляне на договор за прехвърляне на недвижим имот срещу задължение за издръжка и гледане, обективиран в нотариален акт № .../22.06.2016 г., т. III, нот. дело № 331/2016 г. В касационната жалба са изложени доводи за неправилност на въззивното решение, поради допуснати нарушения на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. В изложението си касаторът поддържа, че на основание чл. 280, ал. 1, т.1 и т. 3 ГПК касационният контрол следва да се допусне по въпросите: 1) дали следва откритото заседание по делото да бъде отложено по реда на чл.142, ал. 2 ГПК, когато страната по делото, която не се представлява от адвокат, не може да се яви поради заболяване и е представила е болничен лист; 2) следва ли да се приеме, че страната има упълномощен адвокат, когато в пълномощното изрично е посочено, че упълномощаването на адвоката е само за изготвяне и депозиране на жалба срещу решение по гр. д. № 873/2023 г. на ОС – Хасково; 3) длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите си всички допустими и относими към предмета на спора доводи, твърдения и възражения на страните, както и всички събрани по делото доказателства; 4) длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички събрани по делото доказателства в тяхната съвкупност; 5) следва ли преценката, кои свидетелски показания да бъдат кредитирани и кои не, да бъде съобразена с останалите доказателства по делото; следва ли съдът да направи преценка на всички доказателства по делото и да мотивира преценката си, защо кредитира показанията на едни свидетели, а други – не; може ли съдът да основе решението си само на избрани от него доказателства, без да обсъди останалите доказателства и без да изложи съображения защо ги отхвърля като недостоверни; липсата на мотиви на съда защо кредитира едни свидетелски показания, а други не, води ли до процесуално нарушение на нормата на чл.235, ал. 2 ГПК и чл. 12 ГПК. Поддържат се и основанията по чл. 280, ал. 2, пр. 2 и пр. 3 ГПК – вероятна недопустимост и очевидна неправилност на въззивното решение. Ответницата по жалбата - М. Д. В., чрез адв. В. П., в писмен отговор изразява становище за липса на основания за допускане на касационния контрол и за неоснователност на жалбата. Претендира разноски. Касационната жалба е допустима – подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна и срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, по предпоставките за допускане на касационно обжалване намира следното: По делото е установено, че с нотариален акт № .../22.06.2016 г., т. III рег. № 2569, дело № 311/2016 г., между ищцата М. В. и приобретателката М. И. е сключен договор за прехвърляне на 3/4 ид. ч. от недвижим имот, описан в нотариалния акт, срещу поето за в бъдеще задължение за издръжка и гледане на прехвърлителката чрез осигуряване на храна, отопление, грижи при немощ и болест, било лично или чрез трето лице, да й се обезпечи сносен и спокоен живот, какъвто е живяла досега, докато е жива, и доколкото нейните собствени средства не са достатъчни за това. С влязло в сила решение № 175/28.10.2022 г. по в. гр. д. № 333/2022 г. на Апелативен съд – Пловдив, с което е потвърдено решение № 153/17.05.2022 г. по гр. д. № 693/2021 г. на Окръжен съд – Хасково, е отхвърлен предявеният от М. В. срещу М. И., починала и заместена в хода на исковото производство от сина й М. М. И., иск за разваляне на процесния договор, като в решаващите си мотиви съдът е акцентирал върху липса на отправено искане от страна на прехвърлителката към приобретателя за даване на издръжка, респ. грижи, както и на това, че не е доказано, че М. В. има нужда от такава издръжка и/или грижи. Междувременно с нотариална покана, връчена лично на М. И. на 21.11.2022 г., ищцата е отправила писмено изявление до ответника (като правоприемник на приобретателката), с което заявила, че предвид напредналата й възраст, влошено здравословно състояние, ограничени собствени средства и имущество, се нуждае от допълнителна издръжка, а именно - по 350 лв. ежемесечно за разходите за храна и режийни разноски; еднократно сумата 800 лв. за закупуване на зимно облекло и обувки; и по 180 лв. през зимните месеци за покриване на разходи за отопление. Установено е, че В. получава пенсия и надбавки в общ размер на 706 лв., вдовица е, няма близки, които да й помагат, трудно се справя сама, има нужда и от финансова, и от фактическа помощ. Тя е с влошено здравословно състояние – страда от онкологично заболяване, за което се налагат допълнителни средства и грижа. За установяване на влошеното състояние на ищцата съдът е кредитирал показанията на свидетелките С. К. и И. С., като е посочил, че същите имат обективни и непосредствени възприятия предвид, че именно те са били лицата, подпомагали фактически ищцата в тежките периоди на заболяването й и полагали грижи за нея. За недоказано е прието твърдяното от ответника обстоятелство, че ищцата работела като полагала грижи за болен възрастен човек. Апелативният съд е посочил, че не кредитира показанията на свидетелката П. И., тъй като същата при двата си разпита изнася противоречива информация, а другата свидетелка - К. Г. няма непосредствени впечатления за това, че ищцата работела – гледала болен човек. Посочено е, че предвид възрастта на В. (на 78 години към момента завеждане на делото), тежкото здравословно състояние, в което се намира и задълбочаването му във времето, собствената й нужда от грижи и издръжка, житейски нелогично е твърдението, че тя може да полага труд за обгрижването на друг възрастен и болен човек. За затрудненото финансово положение на ищцата свидетелства и фактът, че по изп. дело № 515/2017 г. на ЧСИ Н. К., тя е длъжник за дълг от 10 260,99 лв., а взискател е ответникът. В заключение съдът е посочил, че приобретателката на имота и праводател на ответника, е поела задължение лично или чрез трето лице да полага грижи и да дава издръжка по края на живота на прехвърлителката. Задължението за фактическа грижа е безусловно, поето е в пълен обем – т.е. дължи се цялата необходима грижа, като само задължението за издръжка е поето под условие – ако собствените на ищцата средства не са достатъчни. Доколкото в случая по делото е установено, че ищцата има нужда не само от грижи, но и от издръжка, и е отправила покана до ответника, а той от своя страна не е престирал дължимото, предявеният иск за развалянето на договора поради неизпълнение от страна на длъжника е основателен. При тези решаващи изводи на въззивната инстанция, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение намира, че не са налице поддържаните от страната предпоставки за селектиране на жалбата. Допускането на касационното обжалване на въззивното решение, съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК, предпоставя произнасяне от въззивната инстанция по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1- 3 ГПК. В т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК, ВКС, е разяснено, че правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Този въпрос трябва да е от значение за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждането на събраните по делото доказателства. След измененията на ГПК (обн. ДВ, бр. 86/2017 г.) касационно обжалване може да бъде допуснато и на основание чл. 280, ал. 2 ГПК, независимо от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК, поради вероятност решението да е нищожно и недопустимо, или когато е очевидно неправилно. Не се констатира вероятност въззивното решение да е недопустимо. Най-общо, недопустимо е решението, което не отговаря на изискванията, при които делото може да се реши по същество, като например - липса на право на иск, което се свързва с липсата на абсолютните процесуални предпоставки или наличието на процесуални пречки за неговото предявяване и ненадлежното му упражняване. Съдебният акт е недопустим и когато съдът се е произнесъл извън пределите на диспозитивното начало и исканата защита, ако не е разгледал иска на предявеното основание, а е разгледал такъв, който не е предявен. В случая, с оглед посочените критерии, съдебният акт не може да бъде оценен като вероятно недопустим, тъй като съдът се е произнесъл в рамките на предмета на спора, с който е бил сезиран. Първите два въпроса, касаещи приложението на разпоредбата на чл.142, ал. 2 ГПК, не са правни въпроси с характеристиката по чл. 280, ал. 1 ГПК, а визират оплаквания за евентуално допуснати процесуални нарушения, относими към правилността на решението (по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК), която не е предмет на проверка в производството по чл. 288 ГПК. Извън това следва да се посочи, че въззивната жалба е подадена от адвокат М. Р. - пълномощник на М. И., която е редовно упълномощена с пълномощно, приложено по първоинстанционното дело, което е със срок на действие до приключване на делото във всички инстанции. Съгласно чл. 142, ал. 2 ГПК, съдът отлага делото, ако страната и пълномощникът й не могат да се явят поради препятствие, което не може да бъде отстранено от страната. В случая, ответникът М. И. е представил болничен лист за това, че е възпрепятстван да се яви по делото, но такива данни за пълномощника му – адв. Р., липсват, с оглед на което посочената разпоредба не намира приложение. По отношение на следващите три въпроса следва да се посочи, че трайно установена е практиката на ВКС (в т.ч. и цитираната от жалбоподателя), че въззивният съд прави своите фактически и правни изводи по съществото на спора след самостоятелна преценка на събрания пред него и пред първата инстанция фактически и доказателствен материал. Съдът е длъжен в мотивите на решението си да изложи фактическите си и правни изводи след анализ и обсъждане на всички доводи на страните, на правно релевантните за спора факти и на относимите за тях доказателства (вж. – решение № 92/6.11.2019 г. по т. д. № 2100/2018 г., І т. о. и цитираните в него; решение № 108/25.06.2020 г. по гр. д. № 1538/2019 г., ІV г. о. и др.). Когато правнорелевантни факти се установяват със свидетелски показания, съдът взема предвид начина, по който свидетелите са узнали тези факти (присъствали са при осъществяването им, имат впечатления от други факти, по които може да се съди за правнорелевантните, узнали са правнорелевантните факти от трети лица или от някоя от страните по делото и др. ), както и способността и желанието на свидетелите вярно да възприемат фактите и добросъвестно да ги възпроизведат в показанията си (вж. - решение № 527/15.03.2012 г. по гр. д. № 943/2010 г., IV г. о., решение № 177/ 25.10.2016 г. по гр. д. № 1263/2016 г. ІІІ г. о. и др.). Апелативният съд не се е отклонил от цитираните правни разрешения - в мотивите на решението са обсъдени доказателствата за правнорелевантните факти; посочено е кои факти и въз основа на кои доказателства съдът намира за установени, както и кои намира за недоказани и защо. Мотивите са ясни, съдържат анализ на доказателствата по делото, както и обсъждане на направените от страните доводи и възражения. Несъгласието на жалбоподателя с изводите на съда касае правилността на решението (по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК), която не се проверява във фазата по чл. 288 ГПК. Поддържаното основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение – също не се установява. Изложението не съдържа конкретна аргументация, а изразеното от касатора несъгласие с резултата по делото, не съставлява правен довод за евентуално наличие на такъв порок на въззивното решение. Очевидната неправилност, за разлика от неправилността по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК е много тежък порок на решението, съпоставим с нищожността и недопустимостта, която трябва да може да се възприеме пряко от прочита на съдебния акт. Като квалифицирана форма на неправилност, очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона (материален или процесуален) или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. В случая, доколкото пряко от съдържанието на решението не се констатира да е нарушена императивна материалноправна норма, основни съдопроизводствени правила, респ. - изводите на съда не са явно необосновани, то съдебният акт не може да се квалифицира като очевидно неправилен по смисъла на основанието за допускане на касационен контрол по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. Предвид изложеното, не са налице сочените от касатора основания за допускане на въззивното решение до касационен контрол. При този изход на спора, на ответната страна по жалбата следва да се присъдят направените за касационната инстанция разноски за адвокатско възнаграждение в размер на сумата 1 200 лв. Предвид промяната на националната валута, считано от 01.01.2026 г., тази сума следва да се превалутира (чл. 11 – чл. 13 ЗВЕРБ) и да се присъди сумата от 613,55 евро. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение