Определение № 1276 от 20.03.2024 г. на ВКС по гр. д. № 2957/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на М. Д. Н. от [населено място] срещу въззивно решение № 154 от 10.02.2023 г. по в. гр. д. № 2154/2022 г. на Варненския окръжен съд в с оплаквания за неправилност поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Касаторът обжалва решението в частта, с която въззивният съд е потвърдил решение № 2078 от 27.06.2022 г. по гр. д. № 11571/2020 г. на Варненския районен съд, с което същият е осъден на основание чл. 45, ал.1 ЗЗД да заплати на А. Т., гражданин на Република Италия, сумата 12 600 лв., представляваща причинена имуществена вреда, изразяваща се в пропусната полза от отдаване под наем на собствения на ищеца имот – ателие № 2, разположен на първи етаж в сграда, находяща се в [населено място], [улица], които вреди са настъпили на 21.07.2015 г. в резултат на спукване на гъвкава връзка на арматурата на биде на комбинирания капак на конзолата на седалката в банята в собствения на ответника недвижим имот – апартамент № 3, находящ се на ет. 2 в същата сграда, ведно със законната лихва върху горепосочената сума, считано от 02.08.2018 г. до окончателното й изплащане. Посоченото въззивно решение не е предмет на касационно обжалване и е влязло в сила в частта, с която касаторът е осъден на основание чл. 109 ЗС да извърши ремонт на ВиК системата в тоалетния възел на собствения му недвижим имот, както и да заплати на ответника на основание чл. 45 ЗЗД сумата 2000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, изразяващи се в нервно психически дискомфорт, настъпил в резултат на противоправно бездействие на ответника – непредприемане на стъпки по извършване на основен ремонт на ВиК системата в санитарното помещение на собствения му апартамент; да му заплати сумата 916,50 лв., представляваща причинена имуществена вреда, изразяваща се в увреждане на движими вещи, както и сумата 760 лв. - причинени имуществени вреди в имота на ответника, ведно със законната лихва върху сумите, считано от 17.09.2017 г. По делото е установено, че ищецът в първоинстанционното производство А. Т. е собственик на описаното по-горе ателие № 2 (нот. акт № 143/2005 г.), а ответникът М. Д. Н. притежава посочения апартамент № 3 (нот. акт № 71/2004 г.), намиращ се непосредствено над ателието. На 21.07.2015 г. е имало силен теч от имота на ответника, довел до наводнение в имота на ищеца, както и на общите части на сградата – стълбище и избен етаж, причината за който е спукване на гъвкава връзка на арматурата за биде на комбинирания капак на конзолната тоалетна седалка в банята/тоалетна. Освен това наводнение, до 2019 г. ателието на ищеца е било подложено на периодични течове с различен интензитет, които са поддържали непрекъсната влага и следващ се от тях мухъл и миризма. ВиК инсталацията в тоалетното помещение е изградена в нарушение на техническите правила и норми, което е причина за периодичното проникване на вода от имота на ответника в имота на ищеца. Във връзка с претенцията си за пропуснати в резултат на наводнението ползи, ищецът се е позовал и е представил като доказателство договор за наем, с предмет процесното ателие № 2, сключен с наемател на 01.07.2015 г. за срок от 3 години, считано от 01.08.2015 г., при договорен наем в размер на 350 лв. месечно. Достоверността на датата на договора, в качеството му на частен диспозитивен документ, е оспорена от ответника с твърдения, че същият е съставен за нуждите на процеса, като установяването на достоверността му е възложена в тежест на ищеца. По делото са разпитани като свидетели наемателят по договора Р. В. и И. А., която живее с ищеца. Въззивният съд е кредитирал показанията на свидетеля като произхождащи от незаинтересовано от изхода на спора лице и въз основа на тях е приел, че същият действително е сключил с ищеца договор за наем на ателието през м. юли, но след наводнението през 2015 г. договорът бил развален, тъй като то не е било годно за ползване и следвало да се извърши голям ремонт. Посочено е, че тези показания се потвърждават напълно и от показанията на свидетелката, която живее с ищеца и има преки впечатления от имота и правоотношенията, в които той е встъпвал по отношение на него. Въз основа на така събраните доказателства въззивният съд е приел, че действително позитивният интерес за ищеца да увеличи имуществото си с наемните вноски за имота за период от три години е бил накърнен с факта, че вследствие единствено и само на увреждащите последици на наводнението, договорът за наем от 01.07.2015 г. е бил развален. С оглед на това е уважил претенцията за пълния заявен размер от 12 600 лв., формиран от месечната наемна цена /36 месеца по 350 лв./. Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът сочи, че въззивният съд се е произнесъл при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните въпроси: 1. „Длъжен ли е съдът при преценка на свидетелските показания да съобрази на първо място тяхната допустимост и ако установи допустимостта им, да съобрази възможната заинтересованост на свидетеля/свидетелите с оглед на данните по делото и да изложи мотиви защо кредитира изцяло техните показания, както и да изгради фактически и правни изводи по съществото на спора, като обсъди в мотивите към решението си всички допустими и относими доказателства в тяхната взаимна връзка, установените факти и обстоятелства, както и въведените от страните доводи и възражения“; 2. „Допустими ли са свидетелски показания за установяване съществуването на писмен договор за наем и за неговото прекратяване/разваляне, страна по който договор е искащата събирането на гласни доказателства страна в процеса“, и 3. „Следва ли съдът да приеме за доказани причинените от деликт пропуснати ползи, ако те не са доказани със сигурност“. Релевира се и основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение, обосновано с довода за несъобразяване с императивна правна норма /чл. 164, ал. 2, вр. с чл. 164, ал. 1, т. 5 ГПК/. Ответникът по жалбата е подал писмен отговор, в който е изразил становище, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, респ. за неоснователност на жалбата. Претендира разноски. Върховният касационен съд, състав на І г. о., намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на посоченото въззивно решение, тъй като не са налице поддържаните предпоставки по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК. Допустимостта на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставена от разрешаването на правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение /чл. 280, ал. 2 ГПК/. Съгласно диспозитивното начало в гражданския процес посоченият от касатора правен въпрос определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането на въззивното решение до касационен контрол. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства /ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1/. Така предвидените в процесуалния закон изисквания за допускане на касационната жалба до разглеждане в случая не са налице. По отношение на първия поставен въпрос следва да се отбележи, че в разглежданата хипотеза ответникът по иска е оспорил сключен между ищеца и трето лице договор за наем, като е поддържал, че същият е без достоверна дата, съставен за целите на процеса и не установява имуществена вреда, изразяваща се в пропусната полза от отдаване под наем на собствения на ищеца имот. С оглед на това възражение в първата инстанция е допуснат като свидетел наемателят, който е дал показания за сключения договор, както и относно причините за неговото прекратяване. За да обоснове извода си за достоверността на дадените показания, съдът е изходил от констатацията, че същите се припокриват напълно с тези, дадени от св. И. А. – в качеството й на лице, съжителстващо с ищеца, което има лични, преки и непосредствени впечатления, като е отчел и липсата на доказателства, които да ги опровергават. При това съдържание на мотивите задължението за обосноваване преценката на съда е изпълнено съобразно възприетите разрешения в посочената от касатора практика на ВКС - решение № 159 от 22.02.2016 г. по т. д. № 1871/2014 г., II т. о., решение № 65 от 16.07.2010 г. по гр. д. № 4216/2008 г., IV г. о., решение № 50036 от 27.03.2023 г. по гр. д. № 2590/2022 г., I г. о. и др. В тях е прието, че съдът следва да обсъди на първо място установява ли се противоречие в показанията, съпоставяйки данните за осъществяването на релевантните за спора факти, съдържащи се в показанията на всеки един свидетел, а оттам да прецени казаното от кои свидетели следва да приеме за достоверно и по какви съображения, като основе тази своя преценка на установените по категоричен начин от останалите доказателства факти и обстоятелства. При извършването на тази преценка съдът следва да изложи съображения налице ли са основания да не бъде дадена вяра на показанията на част от свидетелите и защо. И само ако приеме, че свидетелските показания са достоверни и са основани на лични, преки и непосредствени впечатления, определени факти могат да се приемат за доказани. В случая касаторът не се позовава на конкретни факти и обстоятелства, констатирани противоречия в събрания доказателствен материал, които да не са обсъдени, а единствено изразява позиция за неправилна интерпретация на фактите и несъгласие с констатацията на съда за незаинтересованост на изслушания свидетел - наемател по договора от 2015 г. Изложените оплаквания по съществото си представляват доводи за неправилност на решението по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК и не обосновават наличие на релевираното основание за допускане на касационно обжалване по формулирания първи въпрос относно приложението на чл. 172 ГПК. Вторият въпрос е поставен във връзка с направено в касационната жалба оплакване, че въззивният съд е приел за установено наличието на сключен между ищеца и трето лице договор за наем, който е бил развален след наводнението през 2015 г., тъй като след това ателието е било негодно за ползване и е имало нужда от ремонт, позовавайки се на недопустими свидетелки показания с оглед цената на наемния договор. В случая обаче гласните доказателствени средства са допуснати от районния съд за установяване причините, довели до прекратяване на представения по делото договор за наем на ателието, за което касаторът не е имал възражения, като въз основа на показанията на свидетелите съдът е приел тези обстоятелства за установени по делото. Във въззивната жалба оплаквания за допуснати от първоинстанционния съд в тази насока процесуални нарушения не са направени, а съгласно установената практика на ВКС, вкл. задължителна – ТР № 1/2013 г. на ОСГТК, за тях въззивният съд не следи служебно. Ето защо този въпрос не може да предпостави допустимостта на касационното обжалване. За пълнота на изложението във връзка с него следва да се отбележи, че не е налице противоречие на въззивното решение с посочената от касатора практика на ВКС - решение № 198 от 17.01.2012 г. по т. д. № 814/2010 г., II т. о. и решение № 155 от 13.10.2010 г. по т. д. № 1113/2009 г., II т. о., отнасяща се до различни от настоящата хипотези, а освен това в случая показанията на двамата свидетели всъщност са кредитирани в частта им относно причините и инициативата за прекратяване на наемния договор, които обстоятелства според приетото и тези решения не попадат в посочените в чл. 164, ал. 1, т. 5 ГПК ограничения и могат да бъдат установявани със свидетелски показания. Третият от поставените въпроси също не обоснова основание за допускане на обжалваното решение до касационен контрол, тъй като не е налице изведената в него хипотеза, а именно присъждане на обезщетение за пропуснати ползи, без същите да са доказани със сигурност. Формулировката на въпроса е изведена съобразно твърденията на касатора за фактическите положения, които следва да се приемат за установени и не кореспондира на възприетите в обжалваното решение констатации. За да удовлетворява очертаните изисквания към общата предпоставка за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК, поставеният правен въпрос следва да почива на приетите за установени от въззивния съд факти и обстоятелства - т. 1 от ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Правни въпроси, мотивирани с фактически твърдения каквито не са възприети във въззивното решение, нямат обуславящо изхода на спора значение и са неотносими към делото. Те представляват доводи за неправилност на въззивното решение по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК, което не е предмет на проверка в настоящото производство по селектиране на касационната жалба. Обжалваното решение е валидно и допустимо, като то не е и очевидно неправилно. Като предпоставка за допускане на касационното обжалване, очевидната неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК предполага такъв порок на обжалваното решение, който да е установим от неговото съдържание, без да са необходими допълнителен анализ и нова преценка на събраните по делото доказателства за приетите като установени факти. Във фазата по селектиране на жалбата Върховният касационен съд, без да проверява действително съществуващите пороци на въззивния съдебен акт, може да направи извод за възможната му очевидна неправилност само въз основа на достатъчна аргументираност на изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. В случая изложените от жалбоподателя аргументи не сочат за наличие на такъв тежък порок на решението, който да може да се установи от съдържанието на самото решение, а по формулираните в изложението въпроси обжалваният акт не може да бъде оценен като очевидно неправилен, след като при постановяването му е съобразен точният смисъл на приложимия закон и относимата съдебна практика на ВКС. Съгласно изложените по-горе съображения във връзка с втория поставен въпрос оплакването за допуснато от въззивния съд нарушение на правилата на чл. 164 ГПК не обосновава порок от посочената категория. С оглед изложеното касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. При този изход на делото и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК касаторът следва да заплати на ответника сумата 1600 лв., представляваща разноски за адвокатско възнаграждение в настоящото производство. По изложените съображения Върховният касационен съд, І г. о.,