Определение № 221 от 21.05.2021 г. на ВКС по гр. д. № 4094/2020 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

С решение № 11553 от 15.07.2020 г. по в. гр. д. № 3390/2019 г. на Софийския апелативен съд е потвърдено решение № 1649 от 07.03.2019 г. по гр. д. № 6337/2017 г. на Софийски градски съд, I-во г.о., 15 с-в, с което е бил уважен предявеният от А. С. Г. и С. А. Г. срещу И. Г. И. и Ф. П. И. иск по чл.108 ЗС - признато е за установено по отношение на ответниците, че ищците са собственици на основание договор за покупко-продажба на недвижим имот, обективиран в нотариален акт № ..., т....., рег. ....., дело ..../2008 г. на нотариус Д. Т., и наследствено правоприемство, на апартамент № 20, находящ се на 5 етаж в сградата, построена в УПИ ..........., кв..... по плана на [населено място], м.“В.-ВЕЦ С.“, като ответниците са осъдени да предадат на ищците владението на имота. Със същото решение е бил уважен и предявеният от А. С. Г. и С. А. Г. срещу „Графит 04“ ЕООД отрицателен установителен иск по чл.124, ал.1 ГПК, че ответникът не е собственик на същия апартамент.

Въззивният съд е приел, че наследодателят на ищците е закупил процесния апартамент с нотариален акт № 88 от 11.12.2008 г. от „К. 94“ ЕООД, което е било носител на правото на строеж за изграждане на цялата жилищна сграда, в която се намира апартаментът. При продажбата дружеството е било представлявано от управителя М. Г. М.. С решение от 24.01.2014 г. по гр. д. № 1881/2013 г. на СГС, влязло в сила на 25.03.2014 г., е било признато за установено в отношенията между собствениците на земята – М. Г. М. и Й. В. Г. от една страна, и носителя на правото на строеж „К. 94“ ЕООД, представлявано от М. М., че правото на строеж се е погасило поради неупражняването му в законния петгодишен срок по чл.67 ЗС. На 09.01.2013г. собствениците на земята М. М. и Й. Г. са апортирали в новообразуваното дружество „М.И.П.“ ООД недвижимия имот, заедно със самостоятелни обекти в сградата, без процесния апартамент. Към момента на апорта съдружници и управители на „М.И.П.“ ООД са били М. М. и Й. Г.. С договор от 01.08.2014 г. посоченото дружество е апортирало земята в капитала на ответника „Графит 04“ ЕООД. С нотариален акт ...../17.10.2016 г. ответникът „Графит 04“ ЕООД е продал имота на другите ответници И. Г. И. и Ф. П. И..

За да уважи предявените искове въззивният съд е приел следното:

На първо място - влязлото в сила решение, с което е било признато за установено, че правото на строеж на „К. 94“ ЕООД е погасено поради неупражняването му в петгодишния срок по чл.67 ЗС, не обвързва със сила на пресъдено нещо ищците по настоящото дело А. С. Г. и С. А. Г., тъй като нито те, нито техният наследодател са били страни в приключилото производство, а правоприемството между наследодателя им и страната по това дело „К. 94“ ЕООД, е настъпило преди завеждане на делото. Затова влязлото в сила решение е непротивопоставимо на ищците и тяхното придобивно основание следва да се установи в настоящия процес.

След анализ на доказателствата по делото съдът е приел, че наследодателят на ищците е придобил собствеността върху процесния апартамент чрез трансформация на валидно учредено в полза на „К. 94“ ЕООД право на строеж, което е упражнено в срока по чл.67, ал.1 ЗС, съгласно тълкуването, дадено в ТР № 1/04.05.2012 г. по тълк. д. № 12011 г. на ОСГК на ВКС. Давностният срок е започнал да тече на 07.11.2007 г. и е изтекъл на 07.11.2012 г., а сградата е била завършена в груб строеж преди това – на 10.11.2008 г. Към момента на завършване на сградата – 10.11.2008 г., е възникнал обектът на суперфициарна собственост и е налице годен обект на вещни права, който може да бъде предмет на разпоредителна сделка. Наследодателят на ищците е придобил собствеността на спорния апартамент по силата на разпоредителната сделка от 11.12.2008 г. Тъй като сградата е била завършена на етап груб строеж преди апортната вноска в капитала на „М.И.П.“ ООД, принципът на приращението не се прилага към процесния апартамент, за който договорът за продажба е породил вещен транслативен ефект. Затова „М.И.П.“ ООД не е станало собственик по приращение на апартамента и не е могло да го прехвърли чрез апорт в капитала на „Графит 04“ ЕООД. Ответниците Ф. П. И. и И. Г. И., които черпят права от продажбата по нотариален акт № ........../07.10.2016 г., по която продавач е „Графит 04“ ЕООД, не са станали собственици и нямат правно основание да владеят апартамента.

За да достигне до извода, че сградата е била завършена в груб вид към момента на придобивната сделка, от която черпят права ищците - 11.12.2008 г., както и че към този момент правото на строеж за сградата е било упражнено, съдът е обсъдил противоречивите доказателства по този въпрос и е направил собствени фактически изводи.

Прието е, че построяването на сградата на етап „груб строеж“ може да се установи единствено с официален документ, издаден от общинската администрация съгласно чл.181, ал.2 ЗУТ. По отношение на удостоверяването на това обстоятелство съдът следва да съобрази компетентността на общинската администрация и нейните органи по действащите подзаконови нормативни актове, понастоящем Наредба № 3/31.07.2003 г. за съставяне на актове и протоколи по време на строителството, която съдържа регламентация на условията и реда за констатиране етапите на строителството и приемане на завършените видове СМР при изпълнението на строежите. Единствено актът на общинската администрация, с който се дава преценка на степента на завършеност на сградата, е меродавен и даващ отговор на въпроса доколко правото на строеж е реализирано в обект, годен предмет на прехвърлителна сделка, съгласно чл.181, ал.1 ЗУТ.

Прието е, че в конкретния случай ищците се позовават на констативен протокол № АБ 94 М/151/10.11.2008 г. на СО Л., издаден по реда на чл.181, ал.2 ЗУТ, според който на 10.10.2008 г. е извършена проверка на място и по документи на процесната жилищна сграда и е констатирано, че тя е изпълнена в „груб строеж“. Ищците са приложили и останалите документи, изискуеми по Наредба № 3/2003 г. – акт от 18.12.2008 г. за проверка на ниво корниз /стреха/, кота /коти/ КК= +14,55/611,35 м/ и акт образец № 14 от 01.03.2009 г. за приемане на конструкцията на сградата.

Прието е, че по повод оспорването на констативния протокол № АБ.... М/..../10.11.2008 г. по делото е представено удостоверение по чл.181, ал.2 ЗУТ от 10.09.2014 г. и констативен протокол № КП-...../02.09.2014 г., с които се поддържа, че строителството на сградата е реализирано на ниво груб строеж на 10.09.2014 г. Налице са два протокола по чл.181, ал.2 ЗУТ, които са с различно съдържание. В закона обаче не е предвидено правомощие на общинската администрация да ревизира свой акт при упражнена компетентност по чл.181, ал.2 ЗУТ. Освен това в случая не е опровергана материалната доказателствена сила на първия протокол, от който се установява, че грубият строеж на сградата е завършен през 2008 г. Вторият протокол никъде не отразява, че достигането на етап „груб строеж“ е станало едва през 2014 г., нито е посочено, че този етап не е бил налице в предходния момент към 2008 г. Материалната доказателствена сила на първия протокол не се опровергава и от събраните по искане на ответниците гласни доказателства чрез разпита на свидетеля П. П.. Съдът не кредитира показанията му по две причини – защото свидетелят по възлагане от ответника „Графит 04“ ЕООД с управител М. Г. е извършвал строителните работи, както и защото показанията му не съответстват на останалите доказателства по делото и по-конкретно - на констативен акт за установяване годността на приемане на строежа от 05.01.2015 г., от който е видно, че са били налице 2 акта обр.14 за приемане на конструкцията - от 01.03.2009 г. и от 30.08.2014 г., съответно без и с хидроизолационни работи, което означава, че покрив е имало и към 01.03.2009 г., а също и дружественият договор, с който в капитала на „М.И.П.“ООД са апортирани на 09.01.2013 г. самостоятелни обекти от процесната сграда, като изрично е посочено, че те са завършени на етап „груб строеж“. В цитираните в договора документи е и първият протокол № АБ........М/151/10.11.2008 г. И на последно място е прието, че другите писмени доказателства – писмо на кмета на [община] и заповед № 1/05.03.2012 г., изготвена от „С. Д.-СД“ ЕООД, не са от категорията актове, които са предвидени да удостоверяват определено фактическо състояние, затова не могат да опровергаят констатациите на първия протокол от 10.11.2008 г. Съдът не е кредитирал и заключението на вещото лице, тъй като то не е извършило съпоставка на двата констативни протокола и не е обяснило защо дава заключение, че първият протокол е некоректен.

Срещу въззивното решение са подадени две касационни жалби – от Ф. и И. И. и от „Графит 04“ ЕООД.

В първата жалба е изложено несъгласие с изводите на съда, че влязлото в сила решение, с което е признато за установено погасяването на правото на строеж, не обвързва ищците по настоящото дело, както и че в настоящия процес е установено завършването на процесната сграда в груб вид към 10.11.2008 г. Изложени са подробни доводи в подкрепа на виждането на жалбоподателите, че ищците не са придобили реално право на собственост върху апартамента поради погасяване на правото на строеж на техния праводател „К. 94“ ЕООД, съответно – че праводателят на жалбоподателите „Графит 04“ ЕООД е станал собственик на апартамента след довършване на сградата и валидно им е прехвърлил собствеността, като сделката има вещен ефект.

В изложението към жалбата се поставят следните въпроси, които жалбоподателите свързват с основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК: 1. Правото на строеж единно право ли е; погасява ли се правото на строеж за всички обекти при позоваване на давността от собственика на земята или същото може да бъде упражнено частично;

По този въпрос се поддържа противоречие с ТР № 1/04.05.2012 г. по тълк. д. № 1/2011 г. на ОСГК на ВКС и решение № 203 от 19.07.2012 г. по гр. д. № 41/2010 г. на ВКС, II-ро г.о.

2. Следва ли собствениците на терена да предявят иск срещу всяко едно от лицата, в полза на които се е разпоредил впоследствие суперфициарят-приобретател, при положение, че в тяхна полза е постановено влязло в сила съдебно решение, с което се погасява правото на строеж на основание чл.67, ал.1 ЗС по иск, предявен срещу суперфициаря, на когото са отстъпили правото на строеж;

По този въпрос се поддържа противоречие с ТР № 1/04.05.2012 г. по тълк. д. № 1/2011 г. на ОСГК на ВКС и решение № 203 от 19.07.2012 г. по гр. д. № 41/2010 г. на ВКС, II-ро г.о.

3.Процесуално допустимо ли е последващо изследване на въпроса погасено ли е правото на строеж за отделен обект, при наличието на влязло в сила решение, е което е установено погасяване правото на строеж за цялата сграда;

По този въпрос се поддържа противоречие с решение № 137 от 12.10.2015 г. по т. д. 2618/2014 г. на ВКС, I-во т.о.

4. Задължен ли е въззивният съд при произнасянето си по спорния предмет на делото да прецени всички относими доказателства и да обсъди всички въведени от страните в процеса доводи и възражения, както и да изложи мотиви по тях;

По този въпрос се поддържа противоречие с решение № 59 от 14.04.2015 г. по гр. д. № 4190/2014 г. на ВКС, IV-то г.о. и определение № 136 от 2.03.2016 г. на ВКС по гр. д. № 558/2016 г., I г. о.

5. Длъжен ли е съдът да приложи последиците на недоказването съгласно общото правило за разпределение на доказателствената тежест;

По този въпрос се поддържа противоречие с решение № 269 от 19.12.2013 г. по гр. д. № 654/2012 г. на ВКС, I-во г.о и решение № 80 от 03.05.2018 г. по гр. д. № 2560/2017 г. на ВКС, IV-то г.о.

6. Следва ли при преценката си за наличие на предпоставките на ревандикационния иск по чл.108 ЗС и установителния иск по чл.124 ГПК въззивният съд да съобразява логическите правила;

По този въпрос се поддържа противоречие с т.12 на ТР № 1/17.07.2001 г. по гр. д. № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС.

Отделно от това се поддържа основанието по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК „очевидна неправилност“ по съображенията, изложени в касационната жалба и в изложението.

Касационната жалба на „Графит 04“ ЕООД има идентично съдържание с първата касационна жалба.

Изложението към касационната жалба на „Графит 04“ ЕООД повтаря първите шест въпроса от жалбата на Ф. и И. И., както и оплакването, че е налице очевидна неправилност на въззивното решение. Поставени са и следните допълнителни въпроси по чл.280, ал.1, т.1 ГПК:

7. Представлява ли приключило възмездно правоотношение основание за приложение на чл.172 ГПК; може ли съдът да игнорира допустимите и относими към факти от спорното право показания на свидетел, очевидец, по тази причина /приключило възмездно правоотношение/, или е задължен да прецени достоверността им чрез цялостна съпоставка на всички доказателства по делото, като изложи мотиви за това;

По този въпрос се поддържа противоречие с решение № 159/22.02.2016 г. по т.д. № 1871/2014 г. на ВКС, II-ро т.о. 8. Има ли установена форма от закона за признание на релевантен за спора факт; допустимо ли е признание в процеса на релевантен за спора факт да бъде безпричинно игнорирано;

По този въпрос се поддържа противоречие с решение № 181/23.11.2016 г. по гр. д. № 338/2016 г. на ВКС, III-то г.о. и решение № 110/17.07.2018 г. по гр. д. № 3763/2017 г. на ВКС, III-то г.о./.

9. Необходимо ли е винаги, когато съдията няма необходимите специални знания, поради което не би могъл сам да даде отговор по съответните въпроси, за които няма нужната квалификация и образование, да ползва експертно становище на специалист в съответната област; следва ли, в случай, че съдът констатира непълнота, неяснота или необоснованост на представеното първоначално заключение служебно да назначи повторно или допълнително заключение, при липса на оспорване на приетото заключение на страните.

По този въпрос се поддържа противоречие с решение № 24 от 23.04.2020 г. по т.д. № 437/2019 г. на ВКС, I-во т.о., решение № 542/07.02.2012 г. по гр. д. № 1083/2010 г. на ВКС и определение № 195/28.03.2016 г. по гр. д. № 127/2016 г. на ВКС, I-во т.о.

Ответниците в производството А. С. Г. и С. А. Г. не вземат становище по жалбата.

Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, приема следното:

Касационните жалби са процесуално допустими, тъй като са подадени в срок, от надлежни страни, срещу решение на въззивен съд, по иск за собственост, което не е изключено от касационен контрол с оглед цената на иска – чл.280, ал.3, т.1 ГПК.

Не са налице обаче поддържаните основания по чл.280, ал.1, т.1 и ал.2, предл.3 ГПК за допускане на касационно обжалване.

Въпрос № 1 има своя отговор в ТР № 1/04.05.2012 г. по тълк. д. № 1/2011 г. на ОСГК на ВКС. В него е прието, че правото на строеж е единно право, когато неговият носител е един, независимо от това, че сградата, за която е учредено, включва в себе си множество самостоятелни обекти. В този случай правото на строеж е упражнено не когато са построени отделните обекти - гаражи, магазини, апартаменти, офиси и др., а при завършването на цялата сграда в груб строеж, като в този момент се придобива и собствеността върху отделните обекти. Изключение от това правило е допустимо само в хипотезата на чл. 152, ал. 2 ЗУТ - когато разрешението за строеж е издадено за отделни етапи /части/ на строежите, които могат да се изпълняват и ползват самостоятелно, а за жилищните сгради и за отделни етажи от сградата - при условие, че се завърши архитектурно-пространственото и фасадното оформяне на всеки етап от строителството.

Въззивното решение не противоречи, а напълно съответства на това тълкувателно решение на ВКС. Когато е преценявал в кой момент е упражнено правото на строеж в конкретния случай, въззивният съд е изхождал от момента, в който е завършена в груб строеж цялата сграда, а не процесният апартамент. Констативният протокол № АБ .... М/........./10.11.2008 г., издаден на основание чл.181, ал.2 ЗУТ, на който се е позовал въззивният съд и който е послужил като основание за извършване на продажбата по нотариалния акт № .... от 11.12.2008 г., от който черпят права ищците, има за предмет цялата сграда, в която се намира процесният апартамент. Този протокол, издаден от общинската администрация, удостоверява по официален начин, че цялата сграда е била завършена в груб строеж, т.е. че е било упражнено правото на строеж за сградата, което е основание за прехвърлителни сделки с отделните обекти в нея. Никъде във въззивното решение съдът не свързва упражняването на правото на строеж с факта на завършване в груб вид на процесния апартамент, което би било в нарушение на тълкувателното решение на ВКС.

Неотносимо към спора по настоящото дело е решение № 203 от 19.07.2012 г. по гр. д. № 41/2010 г. на ВКС, II-ро г.о., което дава разрешение на съвсем различен правен въпрос, който не се поставя по настоящото дело – за началния момент, от който е налице фактическата възможност за осъществяване на правото на строеж в сграда, в която, правото на строеж за различните обекти принадлежи на различни лица. Това решение на тричленен състав на ВКС изцяло се основава на ТР № 1/04.05.2012 г. по тълк. д. № 1/2011 г. на ОСГК на ВКС. Обжалваното в настоящото производство решение на възизвния съд не влиза в никакво противоречие с това решение на ВКС, както и с тълкувателното решение.

Въпрос № 2 съдържа в по-общ вид проблема за субективните предели на силата на пресъдено нещо на влязлото в сила решение, с което е уважен иск по чл.67, ал.1 ЗС. Посоченото от жалбоподателя ТР № 1/04.05.2012 г. по тълк. д. № 1/2011 г. на ОСГК на ВКС не дава отговор на този въпрос и затова не е налице противоречие по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 ГПК, което да обуслови допускане на касационно обжалване. Същевременно в практиката на ВКС се приема безпротиворечиво, че влязлото в сила решение има сила на пресъдено нещо не само между страните по делото и техните наследници, но и по отношение на частните правоприемници, когато правоприемството е настъпило в хода на висящия процес /чл.226, ал.3 ГПК/ или след влизане в сила на съдебното решение - решение № 60 от 14.07.2020 г. на ВКС по гр. д. № 2565/2019 г., I г. о. Ако правоприемството е настъпило преди завеждане на делото, влязлото в сила решение няма сила на пресъдено нещо по отношение на правоприемника на страната - решение № 120 от 17.11.2017 г. на ВКС по гр. д. № 376/2017 г., II г. о., решение № 207 от 19.12.2017 г. на ВКС по гр. д. № 3179/2017 г., I г. о., решение № 7 от 10.05.2012 г. на ВКС по т. д. № 301/2011 г., II т. о., определение № 88 от 30.04.2019 г. на ВКС по ч. гр. д. № 1341/2019 г., II г. о. В пълно съответствие с тази принципна практика на ВКС е изводът на въззивния съд, че влязлото в сила решение, с което е било признато за установено, че правото на строеж на „К. 94“ ЕООД е погасено поради неупражняването му в петгодишния срок по чл.67 ЗС, не обвързва със сила на пресъдено нещо ищците по настоящото дело, тъй като нито те, нито техният наследодател са били страни в приключилото производство, а правоприемството между наследодателя им и страната по това дело „К. 94“ ЕООД е настъпило преди завеждане на делото и затова влязлото в сила решение е непротивопоставимо на ищците. С други думи – когато собствениците на земята предявяват иск по чл.67, ал.1 ЗС срещу носителя на правото на строеж за сграда с множество обекти в нея, за да обвържат със сила на пресъдено нещо всички частни правоприемници на ответника, когато частното правоприемство е настъпило преди завеждане на делото, те трябва да предявят иска по чл.67, ал.1 ЗС и срещу тях. Само ако частното правоприемство между ответника и трети лица настъпи в хода на висящия процес или след влизане в сила на позитивното съдебно решение, собствениците на земята нямат интерес да водят отделни дела срещу правоприемниците и такива искове ще бъдат недопустими, тъй като правоприемниците са обвързани от силата на пресъдено нещо и трябва да ѝ се подчинят. Настоящият случай обаче не е такъв, тъй като правоприемството между наследодателя на ищците и първоначалния носител на правото на строеж „К. 94“ ЕООД е настъпило преди завеждане на иска по чл.67, ал.1 ЗС. И на последно място – решение № 203 от 19.07.2012 г. по гр. д. № 41/2010 г. на ВКС, II-ро г.о., в частта по чл.280, ал.1 ГПК, не съдържа разсъждения за субективните предели на силата на пресъдено нещо на решението по чл.67, ал.1 ЗС, затова също не може да обуслови допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. При разглеждане на конкретния правен спор съставът на ВКС е приел, че собствениците на терена, в чиято полза е признато с влязло в сила решение за погасено единното право на строеж на основание чл. 67, ал. 1 ЗС, нямат интерес да водят иск по чл.67, ал.1 ЗС и срещу носителите на право на строеж за отделни обекти в сградата. Тези разсъждения обаче са изложени по повод конкретното дело. От решението не става ясно дали в този случай правоприемството е настъпило преди, по време или след приключване на спора по чл.67, ал.1 ЗС, затова даденото от ВКС разрешение по този конкретен случай не може да се отнесе към настоящото дело и да обуслови допускане на касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК.

Въпрос № 3 поставя същия проблем за субективните предели на силата на пресъдено нещо на решението по чл.67, ал.1 ЗС и по-конкретно – в кои случаи ще е допустимо повторно да се изследва въпросът дали правото на строеж е погасено при условията на чл.67, ал.1 ЗС, след като този въпрос е разрешен с влязло в сила решение по иск между собственика на земята и носителя на правото на строеж за сграда с множество обекти в нея. Решение № 137 от 12.10.2015 г. по т. д. 2618/2014 г. на ВКС, I-во т.о., на което се позовава жалбоподателят, не дава отговор на този въпрос и не разкрива противоречие по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 ГПК, което да обоснове допускане на касационно обжалване. В него се съдържат разсъждения за преклудиращото действие на силата на пресъдено нещо – че то се отнася до фактите, които са релевантни за съществуването, изискуемостта, принадлежността или размера на съдебно признатото вземане, независимо дали те са били известни на страната, в полза на която пораждат изгодни правни последици; че всеки факт, от който може да се изведе искане за установяване, че към деня на приключване на устните състезания съдебно признатото право не е съществувало в полза на носителя му съгласно съдебното решение, се преклудира; че в последващ процес по предявен иск на различно основание или за различно искане, но произтичащ от материално правоотношение, чието съществуване е установено с влязло в сила съдебно решение, от съдебната проверка са изключени фактите, обхванати от преклудиращото действие на силата на пресъдено нещо; че преклудирани са фактите, представляващи основания за нищожност на правните сделки, за погасяване на вземанията или пораждащи права за унищожаване или разваляне на сделки, на които се основава съдебно признатото право. Тези разсъждения обаче са направени в контекста на различна хипотеза – при две поредни дела между едни и същи страни, по първото от които предмет на делото е частичен иск за неустойка, а по второто – иск за останалата част от неустойката. Настоящият случай е друг – тук страните по двата иска, в които се разглежда спорът по чл.67, ал.1 ЗС, са различни, а не едни и същи, затова няма как да се приеме, че фактът на установения по първото дело момент на изграждане на сградата в груб вид е преклудиран от силата на пресъдено нещо на влязлото в сила решение и не може да се поставя на ново изследване по второто дело. Както бе посочено по-горе, влязлото в сила решение по чл.67, ал.1 ЗС не обвързва ищците по настоящото дело, затова фактът кога е изградена в груб вид сградата, в която се намира процесният апартамент, не е преклудиран и може да бъде предмет на ново установяване по настоящото дело.

Въпрос № 4 е обоснован с твърдението, че апелативният съд не е обсъдил в решението си изложените оплаквания и доводи във въззивната жалба: че според ТР № 1/04.05.2012 г. по тълк. д. № 1/2011 г. на ОСГК на ВКС при уважаването на иск за собственост, предявен срещу суперфициаря, правото на строеж като погасено по давност ще се върне в патримониума на собственика на земята и той ще придобие и подобренията върху нея - изградените обекти или етажи, защото правото на строеж, сключено по единен договор със собственика на земята, не може да бъде упражнено частично; че ако в петгодишния срок сградата не е завършена до покрив, правото на строеж ще се погаси по давност изцяло, а не само за незавършените обекти; че собственикът на земята предявява иск срещу суперфициаря, на когото той е отстъпил правото на строеж; че правото на строеж е единно право и то се погасява за всички обекти при позоваване на давността от собственика на земята. Жалбоподателите считат, че като не е обсъдил всички тези доводи, въззивният съд е действал в противоречие с практиката на ВКС по прилагането на чл.235, ал.2 и чл.236, ал.2 ГПК.

В действителност обаче противоречие няма. Наистина, във въззивната жалба на „Графит 04“ ЕООД има позоваване на посочените части от тълкувателното решение, които касаят общата хипотеза на надлежните страни по иска с правно основание чл.67, ал.1 ЗС, когато се иска установяване на погасяването на правото на строеж, учредено за сграда с множество обекти и за последиците на съдебното решение, с което този иск се уважава. Целта на това позоваване е била съдът по настоящото дело да зачете последиците на влязлото в сила съдебно решение, с което искът по чл.67, ал.1 ЗС е бил уважен. Въззивният съд е изложил съображения защо няма основание да стори това, съответно – защо няма основание да приеме, че правото на строеж за всички обекти в сградата се е върнало в патримониума на собствениците на земята след уважаването на иска по чл.67, ал.1 ЗС. Тези последици на влязлото в сила решението щяха да бъдат зачетени по настоящото дело, но само ако решението обвързваше със сила на пресъдено нещо сегашните ищци, а тази предпоставка в случая не е налице и това подробно е разяснено от въззивния съд. Затова не може да се приеме, че е налице противоречие между въззивното решение и посочената практика на ВКС по чл.235, ал.2 и чл.236, ал.2 ГПК.

Въпрос № 5 е свързан с виждането на жалбоподателите, че ищците не са доказали факта на завършване в груб вид на сградата, в която се намира процесният апартамент, към момента на закупуване на апартамента от техния наследодател с нотариалния акт № .... от 11.12.2008 г. Доказателствената тежест за този факт била тяхна. Напротив, жалбоподателите доказали при условията на насрещно доказване, че действителният момент на завършване на сградата в груб вид следва момента на тази прехвърлителна сделка и момента на влизане в сила на решението по чл.67, ал.1 ЗС.

Въпросът не се свързва с данните по делото. Въззивният съд е обсъдил подробно всички противоречиви доказателства по въпроса кога процесната сграда е завършена в груб вид и е изложил подробни съображения защо приема за доказан именно моментът, установен с констативния протокол № АБ ...... М/........../10.11.2008 г. на СО Л.. Съдът е приел, че са налице доказателства, които са в подкрепа на тезата на ищците, че сградата е била завършена в груб вид към 10.11.2008 г., т.е. преди ищците да закупят спорния апартамент и преди да бъде заведено делото по чл.67, ал.1 ЗС. При това положение съдът няма как да приложи последиците на недоказването съгласно общото правило за разпределение на доказателствената тежест, тъй като според него няма недоказване. Затова няма противоречие между въззивното решение и посочената практика на ВКС по въпроса за несправянето с доказателствената тежест. Следва да се има предвид и това, че когато едно и също обстоятелство е удостоверено по различен начин с два различни официални удостоверителни документа, съдът трябва да прецени кой от тях е истински, без да изхожда от формалното съображение, че само първият от тях е оспорен и при оспорването е представен вторият, който е с друго съдържание. Поради тяхното противоречие, истинността и на двата документа е поставена под съмнение и съдът е длъжен да ги обсъди заедно с всички останали доказателства по делото, за да прецени кой от тях е истински. Точно такава дейност е извършена от съда в настоящия случай.

По въпрос № 6 е налице вътрешно противоречие – самият въпрос е свързан със задължението на съда да спазва логическите правила при постановяване на решението си, а обосновката на въпроса почива на твърдения за допуснати процесуални нарушения при обсъждане на доказателствата по делото: че в конкретния случай съдът извършил избирателен прочит на определени документи; не се съобразил с обвързващата доказателствена сила на втория по време протокол по чл.181, ЗУТ, която не била опровергана; че не се съобразил с изявлението на процесуалния представител на ищците, че „има данни сградата да е била завършена в груб строеж през пролетта на 2013 г., а не през 2008 г., както се твърди в исковата молба“. Тези оплаквания не биха могли да бъдат обсъждани в производството по чл.288 ГПК.

В мотивите на посочената от жалбоподателите т.12 на ТР № 1/17.07.2001 г. по гр. д. № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС се съдържат разяснения за необосноваността като порок на съдебното решение. Прието е, че касационният съд, като съд по правото, а не по фактите, не навлиза в съдържателната страна на вътрешното убеждение на решаващия съд; че касационният съд контролира спазването на логическите, опитни и научни правила при формиране на вътрешното убеждение на решаващия съд; че в понятието необоснованост се включват грешките във фактическите констатации на съда, когато са в резултат на неправилната субсумация на фактите към норми от неюридически характер - на логиката, практиката и науката.

Тълкувателното решение е прието преди новия ГПК, действащ от 2008 г. Неговите разяснения касаят проверката на въззивното решение, когато касационната жалба се разглежда по същество. Тези разяснения не са пряко относими към първата фаза на касационното производство при действието на новия ГПК. За да се даде отговор на въпроса дали въззивното решение е обосновано по смисъла на т.12 на тълкувателното решение, следва да се навлезе в съществото на правния спор, което не би могло да стане в производството по чл.288 ГПК. В това производство може да се отчете единствено явната необоснованост, която е част от предвиденото в чл.280, ал.2, предл. 3 ГПК основание за допускане на касационно обжалване „очевидна неправилност“. В настоящия случай не е налице такава явна необоснованост, тъй като при общ прочит на въззивното решение, без навлизане в обсъждане на доказателствения материал, не се констатира грубо нарушаване на логическите правила при мотивиране на решението. Въпрос № 7 е свързан с мотива на въззивния съд, че не се доверява на показанията на свидетеля П. П., защото той по възлагане от ответника „Графит 04“ ЕООД с управител М. Г. е извършвал строителните работи на процесната сграда. Този мотив обаче не е единствен. Съдът е изложил и друго съображение – че показанията на свидетеля не съответстват на останалите доказателства по делото, като е изложил и подробни съображения в какво се състои несъответствието. По този начин въззивният съд е действал в пълно съответствие с посоченото от жалбоподателя решение № 159/22.02.2016 г. по т.д. № 1871/2014 г. на ВКС, II-ро т.о. – съдът не е игнорирал показанията на свидетеля предвид неговата евентуална заинтересованост да свидетелства в полза на едната страна, а е преценил достоверността на тези показания чрез цялостна съпоставка на всички доказателства по делото. Затова по този въпрос също не е налице поддържаното основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване.

8. Въпрос № 8 е свързан с изявление на пълномощника на ищците адв.Т., направено в първото съдебно заседание, което гласи: „Аз имам последно данни, че сградата е била завършена в груб строеж през пролетта на 2013 г. и са били извършени ел.инсталации, ВиК, монтиран асансьор с решение за експлоатация, както и други довършителни работи“. Това изявление е направено непосредствено след заявеното от процесуалния представител на ответника „Графит 04“ ЕООД, че сградата е завършена в груб строеж през 2014 г. Изявлението на адв.Т. не може да се приеме като признание на факта, че процесната сграда е била завършена в груб строеж едва през 2013 г., а не през 2008 г., както се твърди в исковата молба. Макар формално да говори за груб строеж, завършен през 2013 г., реално изявлението на адв.Т. касае пълното довършване на сградата, която според нея през 2013 г. е включвало ел.инсталации, ВиК, асансьор, решение за експлоатация, както и други довършителни работи, т.е. тя свързва 2013 г. с момента, в който са приключили довършителните работи в сградата, а не грубият строеж. Затова в случая не е налице признание на факт по смисъла на чл.175 ГПК, съответно въпрос № 8 не е обуславящ по смисъла т.1 на ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС и по него не може да се допусне касационно обжалване. Въпрос № 9 се поставя поради това, че въззивният съд не е възприел заключението на експертизата, допусната от първата инстанция, а след извършена преценка на противоречивите доказателства по делото е направил собствен извод за момента, в който процесната сграда е била завършена в груб вид, като е мотивирал обстойно това свое заключение. Съдът е добавил и това, че вещото лице не е извършило съпоставка на двата противоречиви констативни протокола и не е обяснило защо счита, че първият от тях е некоректен.

Разпоредбата на чл.202 ГПК гласи, че съдът не е длъжен да възприема заключението на вещото лице, а го обсъжда заедно с другите доказателства по делото. В настоящия случай въззивният съд е обяснил защо не възприема заключението на вещото лице, като преди това подробно е обсъдил всички писмени доказателства по спорния въпрос, включително двата противоречиви протокола по чл.181 ЗУТ и е изложил съображения защо възприема за достоверен първия от тях, който сочи, че към 10.11.2008 г. сградата е била изградена в груб вид. По този начин съдът е действал в съответствие с посочената от жалбоподателите практика на ВКС, като е мотивирал оценката си за заключението на вещото лице и след преценка на доказателствата по делото сам е формирал други крайни изводи, като е изложил подробно, ясно и разбираемо начина, по който е достигнал до съответните резултати. Не е налице противоречие между въззивното решение и посочената практика на ВКС, което да обуслови допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Следва да се има предвид и това, че не във всички случаи, когато съдът откаже да възприеме заключение на вещо лице, трябва да допусне служебно нова експертиза. Това не е необходимо в случай като настоящия, при който както съдът, така и вещото лице, изграждат изводите си на база на оценката в тяхната взаимна връзка на едни и същи документи и административни актове, в които общинската администрация е направила взаимно изключващи се констатации относно определен факт, който е в нейната удостоверителна компетентност и който е в основата на издадените противоречиви документи и административни актове. Съдът е длъжен да прецени комплексно доказателствата по делото и да направи собствени фактически изводи по тях, а когато тези изводи не съвпаднат с оценката на същите доказателства от страна на вещото лице, съдът не е длъжен да възприеме неговото заключение.

И на последно място – не е налице и поддържаното основание по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК – очевидна неправилност. Очевидната неправилност е квалифицирана неправилност на съдебното решение, която се установява при пръв прочит, без да е необходимо да се навлиза в преценка на доказателствата по делото. Касае се за грубо нарушение на закона, когато решението е основано на несъществуваща или отменена правна норма или когато законът е приложен в неговия противоположен смисъл, а също и когато изводите са явно необосновани, при грубо нарушаване на правилата на формалната логика. Такива нарушения в случая не са налице.

В обобщение – не са налице поддържаните основания за допускане на касационно обжалване.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,