Определение № 269 от 26.04.2021 г. на ВКС по т. д. № 1768/2020 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационната жалба (с вх. № 70028 от 3.VІІ.2020 г.) на И. А. Г., ЕГН [ЕГН], подадена чрез нейния процесуален представител по пълномощие от САК против решение № 1022 на Софийския апелативен съд, ГК, 1-и с-в, от 20.V.2020 г., постановено по гр. дело № 48/2019 г., с което е било изцяло потвърдено първоинстанционното решение № 4687/12.VІІ.2018 г. на СГС, ГК, с-в І-10, по гр. дело № 6839/2011 г.: за осъждането на настоящата касаторка – на основание чл. 535 ТЗ, във вр. чл. 463, ал. 1 ТЗ – да заплати на ищеца А. И. Ш. от София сума в размер на 146 535 лв. (сто четиридесет и шест хиляди, петстотин тридесет и пет лева), представляваща част от задължение по запис на заповед, издаден от нея на 23.ХІІ.2008 г. за обща сума в размер на 293 070 лв., ведно със законната лихва върху присъдената главница, считано от завеждане на делото (27.V.2011 г.) и до окончателното й изплащане, както и разноски в размер на 6 011.40 лв. Оплакванията на касаторката И. Ал. Г. са както за недопустимост, така и за неправилност на атакуваното въззивно решение: предвид неговата необоснованост и постановяването му в нарушение на материалния закон, а също и при допуснати от състава на САС съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Поради това тя претендира отменяването му - било като процесуално недопустимо, било като неправилно, както и постановяване на съдебен акт по съществото на спора от настоящата инстанция, с който осъдителния иск на А. Ив. Ш. с правно основание по чл. 535 ТЗ, във вр. чл. 463, ал. 1 ТЗ да бъдел отхвърлен в пълния предявен по делото негов размер или, алтернативно, делото да бъдело върнато за ново разглеждане от друг състав на САС: „с указания по приложението на материалния и процесуалния закон, за отмяна на Решение от 12.07.2018 г. на СГС, ГО, І-10 състав по гр. дело № 6839/2011 г. и за прекратяване на производството“. Инвокиран е довод, че: „Наистина, ищецът не е бил длъжен да въвежда твърдение за наличието на каузално правоотношение между него и И. Г., но след като го е направил, съдът е имал задължението да се съобрази с това, а не да се ограничава до констатирането на формалната редовност на записа на заповед“. В изложение по чл. 284, ал. 3 ГПК към жалбата подателката й обосновава приложно поле на касационното обжалване освен с твърдението си за вероятна недопустимост на атакуваното въззивно решение ( основание по чл. 280, ал. 2, предл. 2-ро ГПК за директен достъп до касационен контрол ), още и с едновременното наличие на допълнителните предпоставки по т. 1 и по т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК, изтъквайки, че с този свой акт по съществото на спора САС се е произнесъл неправилно по следните пет процесуално- и материалноправни въпроса: 1./ „Следва ли и има ли право съдът да дава многократни указания на ищеца за отстраняване на една и съща нередовност на исковата молба и да му предоставя многократно срок за това, или производството следва да бъде прекратено при неизпълнение на дадените указания в първоначално определения срок за това?”; 2./ „При преминаване от пълен иск към частичен в хода на производството, следва ли съдът за изясни дали това се извършва чрез частично оттегляне или чрез частичен отказ от иска и ако е налице първата хипотеза /на оттегляне на иска/, може ли да прекрати производството по оттеглената част без съгласието на ответницата?”; 3./ „В случай, че ищецът, претендиращ изпълнение по запис на заповед, е заявил наличието на каузално правоотношение между страните по спора, във връзка с което е бил издаден менителничния ефект, трябва ли съдът за изследва наличието на такова каузално правоотношение?; 4./ „В случай, че ищецът, претендиращ изпълнение по запис на заповед, е заявил наличието на каузално правоотношение между страните по спора, във връзка с което е бил издаден менителничния ефект, следва ли този ищец да докаже обстоятелствата, от които черпи права?; 5./ „В случай, че ищецът, претендиращ изпълнение по запис на заповед, е заявил наличието на каузално правоотношение между страните по спора, във връзка с което е бил издаден менителничния ефект, следва ли съдът да вземе предвид осъщественото от ответника доказване, оборващо наличието на такова правоотношение?“ По реда на чл. 287, ал. 1 ГПК ответникът по касация А. И. Ш. от София писмено е възразил чрез своя процесуален представител по пълномощие от АК-В. както по допустимостта на касационното обжалване, така и по основателността на оплакванията за неправилност на атакуваното въззивно решение, претендирайки за потвърждаването му, както и за присъждане на разноски, съгласно чл. 78, ал. 3 ГПК, във вр. чл. 81 ГПК, в размер на сумата от 3 345 лв. (три хиляди, триста четиридесет и пет лева)у, представляваща изплатен адвокатски хонорар съгласно приложените пълномощно и договор за правна защита и съдействие. Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение, намира, че като постъпила в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и подадена от надлежна страна във въззивното производство пред САС, касационната жалба на И. Ал. Г. ще следва да се преценява като процесуално допустима. Съображенията, че в случая не е налице приложно поле на касационното обжалване са следните: Относно твърдението на касаторката И. Ал. Г. за наличие на основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 2-ро ГПК за директен достъп до касационен контрол: Предмет на касационното обжалване са само въззивни решения, не и тези на първостепенните съдилища. В процесния случай тезата на касаторката е, че вместо да обезсили недопустимото осъдително решение на първоинстанционния съд /СГС/, въззивната инстанция го е оставила в сила, възпроизвеждайки по този начин неговия изначален порок. Ноторно е, че въззивният съд има задължението да следи по свой почин, служебно, както за валидността, така и за допустимостта на обжалваното пред него първоинстанционно решение, вкл. и когато то е било атакувано в неговата цялост, както това е в процесния случай. В тази връзка в настоящето касационно производство по чл. 288 ГПК не се констатира вероятност обжалваното решение на САС да е процесуално недопустим съдебен акт, тъй като то е било постановено по надлежно предявен осъдителен иск за присъждането на главница в размер на 146 535 лв. /половината от вземането по процесния менителничен ефект от 23.ХІІ.2008 г., с падеж на 1.ХІ.2009 г./, за воденето на който е била внесена дължимата в процентно отношение върху неговата цена държавна такса по с/ка на СГС, а именно 2 930.70 лв. (две хиляди, деветстотин и тридесет лева и седемдесет стотинки). Тази констатация се подкрепя и от съпоставка между различните темпорални изисквания по чл. 232, изр. 1-во ГПК и по чл. 214, ал. 1, изр. 3-то ГПК: ако оттеглянето на иска без съгласието на ответника е процесуално възможно „до приключване на първото заседание по делото“, преминаването от установителен иск към осъдителен и намаляването на размера на този иск е могло да се извърши „до приключване на съдебното дирене в първата инстанция“. По твърдението за едновременно наличие на допълнителните предпоставки по т. 1 и по т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК за допустимост на касационния контрол: При потвърждаването изцяло на осъдителното решение на първостепенния съд, въззивната инстанция е приела, че събраните по делото многобройни писмени и гласни доказателства опровергават абсолютното менителнично възражение на настоящата касаторка /въззивницата/ за нередовност – от външна страна - на процесния запис на заповед, а предвид направеното от нея „общо оспорване на вземането в първоинстанционното производство“, съставът на САС е изградил решаващия си правен извод, че: „въззиваемият-ищец не е длъжен да доказване възникване и съществуване на вземането по каузално правоотношение между него и насрещната страна“. Съгласно т. 1 от задължителните за съдилищата в Републиката постановки на ТР № 1/19.ІІ.2010 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. дело № 1/09 г., правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е този, който е бил включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по това дело. Последователно разграничено е в мотивите към тази точка на тълкувателното решение, че материалноправният и/или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода на делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. На плоскостта на това разграничение в процесния случай по необходимост се налага извод, че нито един от 5-те правни въпроса, формулирани от касаторката И. Ал. Г. в изложението й по чл. 284, ал. 3 ГПК към жалбата, няма естеството на такъв, който да е обусловил решаващите правни изводи на състава на САС при постановяване на атакуваното осъдително решение. Този извод всъщност следва от квалифицирането на произнасянето му по всички тях като „неправилно“, но погрешното отъждествяване от касаторката на касационните отменителни основания по чл. 281, т.т.2 и 3 ГПК, от една страна, с основания за допустимост на касационния контрол– от друга, обективно не е годно да обоснове приложно поле на последния. При така установената липса на главното основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за допустимост на касационното обжалване, безпредметно се явява обсъждането налице ли е някоя от релевираните от касаторката две допълнителни предпоставки за това /в случая по т.т. 1 и 3 на същия законов текст/. При този изход на делото в настоящето касационно производството по чл. 288 ГПК и предвид изрично направеното от ответника по касация А. Ив. Ш. искане с правно основание по чл. 78, ал. 3 ГПК /във вр. чл. 81 ГПК/, касаторката И. Ал. Г. ще следва да бъде осъдена да му заплати сума в размер на 3 345 лв. (три хиляди, триста четиридесет и пет лева), представляваща изплатен хонорар за един негов адвокат от АК-В.: съгласно приложението към писмения договор по чл. 287, ал. 1 ГПК пълномощно и договор за правна защита и съдействие. Мотивиран от горното Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение