Определение № 265 от 02.06.2020 г. на ВКС по гр. д. № 4805/2019 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на адв. Г. У., като пълномощник на Й. Д. С., срещу въззивно решение № 146, постановено на 04.05.2019 г. по в. гр. д. № 170/2019 г. по описа на Кюстендилския окръжен съд, с което е потвърдено решение № 516 от 13.11.2018 г. по гр. д. № 310/2016 г. на Районен съд - Дупница, за отхвърляне на предявените от касатора срещу Е. А. Я., С. Е. Я. и П. Е. Я. за признаване за установено по исковете с правно основание чл.108 ЗС, че ищцата е собственик на следния недвижим имот: УПИ * в кв.84 по плана на [населено място], заедно с построената в него жилищна сграда, на основание придобивна давност чрез упражнявано владение в периода 28.06.2002 г. – 07.08.2012 г. и за осъждане на ответниците да й предадат владението върху гореописания имот. В изложението към подадената касационна жалба се поддържа, че са налице основания за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК по следните процесуалноправни въпроси: 1. длъжен ли е съдът да разгледа и обсъди всички относими към спора доказателства съгласно чл.236, ал.2 ГПК; 2. може ли съдът да приеме за доказан даден факт, без да изложи съображения защо не кредитира част от доказателствата по делото; 3. следва ли в мотивите на съдебното решение да се обсъдят всички доказателства по делото, като се посочи защо се кредитират само част от тях, а на други не се дава вяра. Не се цитира и представя съдебна практика, в противоречие с която е постановено обжалваното решение. Сочи се, че поставените въпроси са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Поддържа се и основанието за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.2, изр.3 ГПК – очевидна неправилност. Ответниците по касационна жалба са депозирали писмен отговор в срока по чл.287, ал.1 ГПК, в който изразяват становище, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване. Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл.283 ГПК. При проверка по допускането на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение, намира следното: Първоинстанционният съд е бил сезиран с предявени от Й. Д. С. срещу Е. А. Я., С. Е. Я. и П. Е. Я. искове за ревандикация на процесния имот. В исковата молба са изложени твърдения, че с договор за прехвърляне на собственост срещу дълг, сключен с нотариален акт № 147/28.06.2002 г., е прехвърлено правото на собственост върху процесния имот в полза на ответника Е. Я.. Предвид липсата на съгласие на ищцата договорът не е породил вещно-правно действие. Посочила е, че е изгубила владението върху имота на 06.12.2015 г. Исковата молба е предявена на 10.03.2016 г. Първоинстанционното решение е влязло в сила като необжалвано, в частта, с която са отхвърлени исковете на Й. Д. С. с правно основание чл.26 ЗЗД срещу ответниците по касация и ответниците Д. Б. В. и В. Б. К. за обявяване нищожността на договор за прехвърляне на право на собственост срещу дълг, сключен с нотариален акт № 147/28.06.2002 г., поради липса на съгласие. Ответниците са оспорили исковете с твърдението, че С. Я. притежава правото на собственост на основание договор за дарение, като дарителите са придобили собствеността въз основа на сключен договор за прехвърляне на собственост срещу дълг. В периода 2002 г. – 2012 г. фактическата власт е била упражнявана от Е. Я. и съпругата му. По силата на договор за наем от 2004 г. Б. В. е ползвал първия етаж от процесната сграда. По делото е установено, че с констативен нотариален акт № 264/28.11.2000 г. Р. Д., Й. С. и Б. В. са признати за собственици на основание давностно владение и наследствено правоприемство върху УПИ * в кв.84 по плана на [населено място] и построената в него двуетажна жилищна сграда, при квоти съответно: 4/6 ид. ч. за Р. Д. /майка на ищцата/ и по 1/6 ид. ч. за Й. С. и Б. В. /неин брат, починал през 2015 г./. С договор за прехвърляне на собственост срещу дълг, сключен на 28.06.2002 г. с нотариален акт № 147, Р. Д., Й. С. и Б. В. са прехвърлили притежаваните от тях идеални части от дворното място и сградата на Е. А. Я. срещу дълга на Б. В. към Е. Я. в размер на 82 500 лв. Прехвърлителите са запазили за себе си правото на ползване върху имота за срок от една година, като е предвидено, че ще дължат 10 % годишна лихва на приобретателя. Приобретателят по този договор Е. Я. и съпругата му И. Я. /починала през 2015 г./ са прехвърлили в полза на дъщеря си С. Я. правото на собственост върху процесния имот /договор за дарение, сключен с нотариален акт № 138 от 07.08.2012 г./. На 25.05.2004 г. между Е. Я., като наемодател, и Б. В., като наемател, е постигнато съгласие за възмездно ползване на първия етаж от процесната двуетажна жилищна сграда. Постигнато е съгласие майката Р. Д. да ползва паянтовата пристройка към жилищната сграда, като е уговорен срок на договора до нейната смърт. Наемателят се е задължил да освободи ползваните от него втори жилищен и тавански етаж, за да бъде извършен ремонт от собственика – наемодател. Ищцата е призната за собственик на основание давностно владение на находящите се в имота едноетажна жилищна сграда, с площ 30 кв. м., две паянтови сгради, гараж и навес /констативен нотариален акт № 126 от 31.03.2016 г./. В доклада на първоинстанционния съд по чл.146 ГПК е обявено за ненуждаещо се от доказване обстоятелството, че фактическата власт върху процесния имот към настоящия момент се упражнява от ответниците. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за установено, че ищцата не е установила при условията на пълно и главно доказване, че е упражнявала фактическа власт с намерение за своене, което да е демонстрирала по отношение на ответниците. Фактическа власт е била осъществявана от ответника Е. Я.. Анализирани са подробно и показанията на свидетелите Ш., П. и М., ангажирани от ищцата – касатор, за които във въззивната жалба е въведено твърдение, че не са били обсъдени. Включително и въз основа на тях /при разглеждането им в съвкупност с останалите показания/ е направено заключение, че ищцата не е упражнявала фактическа власт /такава е била упражнявана от ответника Я., който е настанил наематели в имота без нейното противопоставяне/. Съставът на Второ гражданско отделение на Върховния касационен съд намира, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Не е налице основание за допускане на касационно обжалване по поставените от касатора процесуалноправни въпроси. Първият от тях се свежда до задължението на въззивния съд за обсъждане на всички събрани по делото доказателства. Фактическите и правни изводи на съда са намерили израз в мотивите му /чл.236 ал.2 ГПК/, които не са декларативни, а са обосновани. Приемането за установени на обстоятелствата по делото е направено след обсъждане и анализиране на относимите към тях доказателства, както и твърденията, доводите, възраженията и оспорванията на страните. Обобщени, вторият и третият въпрос, са свързани с посочване въз основа на кои доказателства са обосновани изводите на съда и защо именно тези доказателства са кредитирани. Обжалваното решение съдържа преценка, основана на данните по делото, относно признаците на владението. Изводите на въззивния съд са основани на липсата на упражнявана от ищцата – касатор фактическа власт, годна да доведе до възникване на правните последици на придобивната давност. Същата не е имала качеството владелец. След сключването на договора от 2002 г. тя е била носител на право на ползване, в съдържанието на което се е включвала възможността за лично ползване на имота /неговото обитаване/. Тази фактическа власт обаче включва само правото да се ползва вещта лично или чрез отдаване под наем, като ползвателят не може да формира анимус за придобиване правото на собственост в това си качество. По изложените съображения, не са налице предпоставките на чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Не се установява и основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 ГПК – по поставените въпроси е налице трайна съдебна практика, която не се нуждае от осъвременяване. Касаторът дължи заплащане на направените разноски от ответниците по касация Е. А. Я. и П. Е. Я. в размер на 500 лв. за всеки от тях /за адвокатско възнаграждение/. Воден от горното, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение