Определение № 60656 от 30.11.2021 г. на ВКС по т. д. № 514/2021 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационната жалба с вх. № 30416 от 15.І.2021 г. на Д. В. А. от [населено място], [община], обл. М., подадена чрез неговия процесуален представител по пълномощие от САК против решение № 12424 на Софийския апелативен съд, ГК, 1-и с-в, от 3.ХІІ.2020 г., постановено по гр. дело № 1815/2020 г., с което е бил отхвърлен изцяло неговия пряк иск с правно основание по чл. 432, ал. 1 КЗ, воден срещу ответната застрахователна компания „Лев Инс“ АД-София /ЕИК[ЕИК]/ за присъждането на сума в размер на 26 000 лв., претендирана като обезщетение за понесени от него неимуществени вреди от процесното ПТП, настъпило на 29.І.2017 г. в очертанията на кръстовище в [населено място] при „самокатастрофирането“ на лек автомобил марка „Фолксваген“, модел „В.“, с ДК№ М 58-20 ВА и последвалите от това телесни увреждания за настоящия касатор: контузия на главата, на дясната раменна става, на гръдния кош, мозъчно сътресение, както и охлузни рани в областта на дясната ушна мида, на дясното бедро и на десния седалищен мускул. Оплакванията на касатора А. са за необоснованост и постановяване на атакуваното въззивно решение при допуснати от състава на САС съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Поради това той претендира отменяването му изяло и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на същия въззивен съд, вкл. с даването на „задължителни указания за провеждане на допълнителни съдопроизводствени действия“. В изложение по чл. 284, ал. 3 ГПК към касационната жалба подателят й Д. В. А. обосновава приложно поле на касационния контрол освен с твърдението си за очевидна неправилност на атакуваното въззивно решение ( основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3-то ГПК за директен достъп до касационно обжалване ), още и с едновременното наличие на допълнителните предпоставки по т. 1 и по т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК, изтъквайки, че с обжалвания негов акт по съществото на спора САС се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, обективирана както в задължителните постановки на ТР № 1 от 04.01.2001 г. на ОСГК по гр. дело № 1/2000 г. и тези на ТР № 1/17.VІІ.2000 г. на ОСГК по гр. д. № 1/2001 г., така и в 14 /четиринадесет/, постановени по реда на чл. 290 ГПК, решения на състави от неговите гражданска и търговска колегии, по следните пет материално- и процесуалноправни въпроса, явяващи се от значение не само за изхода на делото, но и за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото: 1./ „Следва ли съдебното решение да бъде постановено въз основа на всички събрани по делото доказателства и след тяхната съвкупна преценка, респ. – задължен ли е съдът да обсъди тези доказателства заедно и поотделно?“; 2./ „Следва ли въззивният съд да назначи служебно експертиза за установяване точни детайли около механизма на ПТП, които не са изяснени в процеса и имат значение за основателността/неоснователността на претенцията, в случаите, в които за тези факти са събрани противоречиви доказателства по делото?“; 3./ „Следва ли съдът да обсъди експертизата наред с всички доказателства по делото, излагайки мотиви защо възприема или не експертното становище, а – когато са нужни отговори на неизяснени въпроси, предполагащи наличие на специални знания – да допусне изслушване на повторна/допълнителна експертиза?“; 4./ „Следва ли съдът да кредитира показанията на свидетел, който е сред лицата, изрично изброени в чл. 172 ГПК, при положение, че същите не са подкрепени с други доказателства по делото?“; 5./ „Какво трябва да е съдържанието на доклада по чл. 146 ГПК, какви са последиците от недаване на указания за кои факти и обстоятелства страните не сочат доказателства – във вр. с чл. 266, ал. 1 ГПК, както и има ли преклузия да се сочат нови обстоятелства и се искат нови доказателства – извън хипотезите на чл. 147 ГПК и чл. 266, ал. 2 ГПК Ответната по касация застрахователна компания „Лев Инс“ АД-София /ЕИК[ЕИК]/ не е ангажирала становище на свой представител нито по допустимостта на касационното обжалване, нито по основателността на оплакванията за неправилност на атакуваното въззивно решение, с което предявеният срещу нея като частичен пряк иск по чл. 432, ал. 1 КЗ е бил отхвърлен изцяло /в предявения по делото негов размер от 26 000 лв./- като част от вземане общо в размер на 30 000 лева. Конституираният в процеса като трето лице-помагач на застрахователя С. Р. С., ЕГН [ЕГН], не е ангажирал свое становище нито по допустимостта на касационния контрол, нито по основателността на оплакванията в касационната жалба за неправилност на атакуваното въззивно решение. Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение, намира, че като постъпила в пределите на преклузивния срок по чл. 283 ГПК и подадена от надлежна страна във въззивното производство пред САС, настоящата касационна жалба на Д. В. А. от [населено място], [община], обл. М., ще следва да се преценява като процесуално допустима. Съображенията, че в случая не е налице приложно поле на касационното обжалване са следните: При потвърждаване на решението на първостепенния съд, с което прекия осъдителен иск на касатора срещу ответната застрахователна компания „Лев Инс“ АД е бил отхвърлен изяло, въззивната инстанция е идентифицирала като спорни по делото следните три правни въпроса: 1./ Налице ли е основание за ангажиране функционалната отговорност на този застраховател, т.е. има ли деликт, извършен от застрахован водач и претърпени от ищеца /касатора – бел. на ВКС/, като пътник в катастрофиралия лек автомобил, вреди?; 2./ Съществува ли причинна връзка между поведението на застрахования по задължителната застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите водач и вредите на пострадалото лице?; 3./ Допринесъл ли е ищецът за настъпване на вредите поради неизползване на обезопасителния колан и качването му в същия лек автомобил със знание, че неговият водач е неправоспособен? Същевременно съставът на САС е могъл да констатира, че във въззивната жалба на А. не са били навеждани оплаквания срещу изяснения от първата инстанция механизъм на пътния инцидент – „с изключение на спорния факт кой е управлявал превозното средство“. Въз основа на приетите две заключения на комплексната съдебно-медицинска и авто-техническа експертиза /КСМАТЕ/, а именно първоначално и повторно, които са били обсъдени в съвкупност с показанията на свидетелките П. Петрова и Галена Г., въззивната инстанция е изградила с категоричност решаващия си правен извод, че щом уврежданията, получени от А., не кореспондират с тежките деформации по купето на автомобила от неговата дясна страна, именно той е управлявал това МПС, а не конституираният в процеса като трето лице-помагач на застрахователя негов приятел С. Р. С., оказал се към същия релевантен момент на предната пътническа седалка. Предвид установения по несъмнен начин факт, че настоящият касатор не е имал качеството на трето лице – по смисъла на чл. 477, алинеи 3 и 1 КЗ, неговия пряк иск срещу застрахователя „Лев Инс“ АД-София е бил отхвърлен изцяло в предявения по делото негов размер от 26 000 лв. и ведно с обективно кумулативно съединената искова претенция за присъждане на законна лихва върху тази главница на търсеното обезщетение за неимуществени вреди, считано от датата 15.VІ.2017 г. Съгласно т. 1 от задължителните за съдилищата в Републиката постановки на ТР № 1/19.ІІ.2010 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. дело № 1/09 г., правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е този, който е бил включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по това дело. Последователно разграничено е в мотивите към тази точка на тълкувателното решение, че материалноправният и/или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода на делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на решението, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. На плоскостта на това разграничение в процесния случай по необходимост се налага извод, че и петте формулирани от касатора правни въпроса в изложението му по чл. 284, ал. 3 ГПК към жалбата се отнасят изцяло до правилността на атакуваното решение на САС, т.е. не са били част от предмета на спора и съответно не са елемент от произнасянето на въззивния съд с обжалвания негов акт по съществото на този спор. Ето защо, при така установената липса на главното основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за допустимост на касационния контрол, безпредметно се явява обсъждането налице ли е някоя от релевираните от касатора А. две допълнителни предпоставки за това – в случая тези по т. 1 и по т. 3 на същия законов текст. Въобще погрешното отъждествяване от този касатор на касационните отменителни основания по чл. 281, т. 3, предл. 2-ро и 3-то ГПК, от една страна, с основания за допустимост на касационния контрол - от друга, обективно не е годно да обоснове приложно поле на последния. Единствено за пълнота ще следва да се изтъкне, че наличието на константна практика на ВКС изключва a priori приложимостта на основанието по т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК за допустимост на касационното обжалване по същите правни въпроси. В заключение, атакуваното решение на САС не е и очевидно неправилно, тъй като то нито е явно необосновано (да е налице грубо нарушение на правилата на формалната логика) нито е било постановено contra legem (до степен, при която относимите към разрешаване на случая текстове на чл. 45 ЗЗД и чл. 432, ал. 1 КЗ-във вр. чл. 477, ал. 3 и ал. 1 КЗ да са били приложения в техния обратен, противоположен смисъл) или пък– extra legem (САС да е решил делото въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма). Мотивиран от горното Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение