Определение № 101 от 24.03.2021 г. на ВКС по гр. д. № 830/2021 г.

Производство по чл.278, вр. с чл.274, ал.3 ГПК. Образувано по частна касационна жалба на „Варбел“ ЕООД, [населено място], чрез адвокат Б. Ж. от АК-В., срещу определение № 11703 от 22.07.2020 г. по ч.гр.д.№ 3784/2020 г. на Софийски градски съд, с което се оставя без уважение частната му жалба срещу разпореждане от 27.01.2020 г. по гр.д.№ 33144/2019 г. на Софийски районен съд за прекратяване на делото поради недопустимост на предявения иск по чл.124, ал.5 ГПК за установяване на престъпни обстоятелства. В частната касационна жалба се твърди, че обжалваното определение е неправилно поради противоречие с разпоредбата на чл.124, ал.5 ГПК, а в изложението към нея се поддържа, че следва да бъде допуснато касационно обжалване в хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 ГПК по уточнените при условията на т.1 от ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк.дело № 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК, въпроси, които се свеждат до допустимостта на иск по чл.124, ал.5 ГПК за установяване на престъпно обстоятелство, във връзка с неистински документ, когато правният интерес се извежда с възможността за отмяна по чл.303, ал.1, т.2 ГПК на влязло в сила решение по дело, по което документът е представен, както и длъжен ли е въззивният съд да даде отговор на доводите в частната жалба на основание чл.269 ГПК във връзка с чл.278, ал.4 ГПК, както и да се произнесе по наведените в исковата молба обстоятелства? Според касатора първият въпрос е разрешен в противоречие с ТР № 5/2012 г. на ОСГТК на ВКС, както и на практиката на ВКС, обективирана в решение № 52/02.06.2017 г. по гр.д.№ 4901/2016 г. на IV г.о. и решение № 226/28.11.2016 г. по т.д. 477/2015 г. на I т.о., а вторият в противоречие с решение № 19/30.05.2011 г. по гр.д.№ 262/2010 г. на II г.о. От „Васкони–Нинови“ ООД, [населено място] е подаден писмен отговор, с който оспорва доводите в частната касационна жалба и твърди, че липсват предпоставките за допускане на касационно обжалване. От И. В. Ц. също е постъпил писмен отговор, в който са изложени съображения, че не са налице основания по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Върховния касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, намира, че частната касационна жалба е подадена срещу определение, с което се оставя без уважение частна жалба, преграждаща по-нататъшното развитие на производството, поради което е редовна и процесуално допустима. За да постанови определението, въззивният съд е констатирал, че са предявени искове за установяване на престъпни обстоятелства, на основание чл.124, ал.5 ГПК, във връзка с документи, които са били представени като доказателства по гр.д.№ 1118/2011г. на Варненски окръжен съд, приключило с влязло в сила решение. Правният интерес от иска се обосновава с възможността за иницииране на производство по чл.303, ал.1, т.2 ГПК, за отмяна на неблагоприятно за ищеца влязло в сила решение. В мотивите на определението е посочено, че ищецът по настоящото дело е участвал като страна и в исковия процес, по което са представени документите, но той е пропуснал да ги оспори в предвидения срок по чл.193, ал.1 ГПК, с оглед на което е недопустимо установяване неистинност на документи, които вече са били представени и не са оспорени в приключилото дело. При тези мотиви на съда, повдигнатите въпроси не обуславят допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Първият въпрос обуславя изхода на конкретното дело, но не е разрешен от съда в противоречие, а в съответствие с практиката на Върховния касационен съд. С разясненията в ТР № 5/14.11.2012 г. по тълк.дело № 5/2012 г. на ВКС, ОСГТК, се приема, че изгубвайки правото да оспори истинността на документа в рамките на висящия процес, страната губи и правото по исков ред да установи неговата неистинност, когато правният интерес от иска по чл.124, ал.4 ГПК, се извежда от възможността да се ползва съдебното решение по установителния иск като основание за отмяна по чл.303, ал.1, т.2 ГПК на влязлото в сила решение по делото, по което документът е бил представен, но ищецът е пропуснал срока за оспорването му по чл.193, ал.1 ГПК. Ако се приеме обратното становище, то се обезсмисля и ефектът на предвидената процесуална преклузия в чл.193 ГПК, както и тази в чл.133 ГПК. Процесуалните преклузии имат и извънпроцесуален ефект, който касае стабилитета на съдебното решение и правните му последици. Процесуалният способ за установяване на престъпление е влязла в сила присъда, респ. споразумение по НПК, или установителен иск по чл.124, ал.5 ГПК, в случаите, в които наказателно преследване е изключено, поради някоя от предвидените в НПК причини. В мотивите на цитираното тълкувателно решение е посочено, че систематичното тълкуване на чл.303, ал.1, т.2 ГПК, разпоредбата на чл.133 ГПК и чл.193, ал.1 ГПК сочи, че законодателят не е имал предвид неистинността на документа да бъде установявана по гражданскоправен ред, извън случаите на чл.124, ал.5 ГПК и след като страната по висящ исков процес е пропуснала срока по чл.193, ал.1 ГПК да оспори противопоставен ѝ документ, тази възможност е преклудирана. В съдебната практика на ВКС се приема последователно, че разрешението по т.3 на ТР № 5/2012 г. на ОСГТК следва да намери приложение и когато престъпното обстоятелство, чието установяване се иска по реда на чл.124, ал.5 ГПК, се състои в установяване неистинност на документи, които вече са били представени по приключилото с влязло в сила решение дело, но не са оспорени от страните в исковия процес / решение № 164 от 01.07.2013 г. по гр.д. № 1238/2012 г. на III г.о. и решение № 234 от 19.10.2016 г. по гр.д. № 735/2016 г. на IV г.о../ В тази връзка, цитираните от касатора решение № 52/02.06.2017 г. на ВКС по гр.д. № 4901/2016 г., IV г.о. и решение № 226/28.11.2016 г. на ВКС по т.д. № 477/2015 г., I т.о., не могат да обосноват приложното поле на чл.280, ал.1, т.1 ГПК, тъй като са постановени по реда на чл.303 и сл. ГПК, т.е. с тях не се разрешава въпросът за предпоставките за допустимост на иск по чл.124, ал.5 ГПК, а налице ли е основанието за отмяна по чл.303, ал.1, т.2 ГПК. Липсва противоречие и с решение № 19/30.05.2011 г. на ВКС по гр.д. № 262/2010 г., II г.о., по въпроса относно задължението на въззивния съд да даде отговор на доводите в частната жалба на основание чл.269 ГПК във връзка с чл.278, ал.4 ГПК, както и да се произнесе по точно наведените в исковата молба обстоятелства. Съгласно дадените указания в ТР № 6/15.01.2019 г. по тълк.дело № 6/2017 г. на ВКС, ОСГТК, ограниченията относно обхвата на дейността на въззивния съд, предвидени в чл. 269, изр. второ ГПК, не се прилагат в производството по частна жалба. Инстанцията, осъществяваща контрол за законосъобразността на актовете, подлежащи на обжалване с частна жалба, винаги е разполагала с правомощието самостоятелно да установява фактите, относими към приложимата процесуалноправна норма, да вземе собствено становище по предмета на производството и да се произнесе по неговото същество, без да е обвързана от изложените в частната жалба оплаквания. По този начин съдът изпълнява своето задължение да осигури прилагането на процесуалния закон, която дейност не е обусловена от волята на страните, обективирана посредством оплакванията за незаконосъобразност. В случая, преценката за недопустимост на предявения иск се обосновава с постановките по тълк.дело № 5/2012 г. на ВКС, ОСГТК, включително при предявен иск по чл.124, ал.5 ГПК, доколкото при твърдения за неистински документи, предмет на установяване са същите фактически обстоятелства, по които съдът вече се е произнесъл и е признал за истински. В този смисъл, въззивният съд е съобразил съществуващата съдебна практика на ВКС и не е налице хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение,