Определение № 2799 от 29.10.2024 г. на ВКС по т. д. № 867/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по подадената чрез адв.Л. К. от АК - Пазарджик съвместна касационна жалба на ответниците Б. Н. Б. и К. Р. Б. срещу решение № 230/21.12.2023г. по възз.гр.д.№ 622/2022г. на Апелативен съд - Пловдив - в частите, с които е потвърдено решение № 304/04.10.2022г. на Окръжен съд - Пазарджик за признаване за установено, че дължат солидарно на „ОББ“ АД, [населено място], оспореното от тях вземане, произтичащо от сключения с „ОББ“ АД договор за ипотечен кредит от 23.01.2018г., за което е издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д.№ 1971/2021г. на Районен съд - Пазарджик, за главница в размер на 106 990.78лв., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от подаване на заявлението на 09.06.2021г. до окончателното изплащане.

В касационната жалба са релевирани касационните основания по т.3 на чл.281 ГПК – материална и процесуална незаконосъобразност и необоснованост. Касаторите оспорват изводите, че е настъпила предсрочната изискуемост на кредита на 13.05.2021г., тъй като не се е сбъднало прекратителното условие, поставено в отправените от банката уведомления-покани, а именно за заплащане на всички просрочени и междувременно падежирали вноски по процесния договор за ипотечен кредит в предоставения от банката 14-дневен срок за доброволно изпълнение, изтичащ на 27.05.2021г. В тази връзка поддържат, че по делото е установено от заключението на допуснатата пред въззивния съд ССЕ, че към 27.05.2021г. са заплатени всички просрочени и междувременно падежирали вноски по процесния договор. Касаторите намират за неправилен извода на въззивния съд, че плащанията в полза на банката, извършени от трети лица с вносни бележки от 20.05. и 22.04.2021г., не следва да се отнесат към задълженията по процесния договор за ипотечен кредит, предвид посоченото основание в тях, че плащанията са по договорите за потребителски кредит. В тази връзка поддържат, че основанието за плащане не е определено от вносителя, а от служител на банката, както и, че третите лица са нямали право на избор да заявят кои задължения на длъжника погасяват. Материалната незаконосъобразност е обоснована с доводи за неправилно приложение на разпоредбата на чл.76, ал.1 ЗЗД. Според касаторите поредността в чл.76, ал.1, изр.2 ЗЗД е създадена единствено в полза на длъжника и неговият избор кое от няколкото еднородни задължения погасява обвързва кредитора. Поддържат, че в процесния договор няма изрични уговорки кое по ред задължение ще се погасява, длъжникът, в полза на когото законът е създал облага, не е заявил воля кое от задълженията му ще се погасява, но интересът му е погашенията да се отнасят към задълженията по ипотечния кредит, а третото лице действа в негов интерес, при липса на изрично предварително упълномощаване от длъжника или договорка с кредитора да избере поредността на погашенията. По всички тези съображения касаторите намират, че изпълнението на третите лица следва да отнесе за погасяване на най-обременителното задължение. На следващо място касаторите поддържат, че въззивният съд е дал неправилен отговор при изследването на размера на дълга към приключване на съдебното дирене. В тази връзка поддържат, че делото е останало неизяснено от фактическа страна, тъй като е допуснато процесуално нарушение, изразяващо се в това, че при оспорване на заключението на ССЕ пред въззивния съд не е допусната допълнителна ССЕ по въпроса какъв е общо размерът на всички погасителни вноски, без значение как са отнесени от банката. Въведени са твърдения, че в заключението на ССЕ пред въззивния съд са изследвани само тези погасителни вноски, които банката е отнасяла по процесния договор, като вещото лице не е изпълнило поставената задача да изследва всички погасителни вноски, както и, че не е отразило плащанията, извършени с приложените към въззивната жалба вносни бележки от 21.03., 21.04., 20.06., 21.07. и 19.09.2022г., всяка за сумата 540лв., както и - всички плащания от 2023г. Релевирани са и оплаквания, че въззивният съд не е положил усилия да установи въз основа на основното заключение на ССЕ на какво се дължи непогасената падежирала главница – на неплащане или на отнасяне на извършените погасителни вноски към другите договори за потребителски кредит. Искането е за отмяна на решението в обжалваните части и за отхвърляне на иска, както за присъждане на направените разноски пред всички съдебни инстанции.

В приложеното към касационната жалба изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК са релевирани едновременно основанията по т.1 и т.3 на чл.280, ал.1 ГПК по следните въпроси:

1. Допустимо ли е поредността на погасяване на задълженията по чл.76, ал.1 ЗЗД и по чл.76, ал.2 ЗЗД да се прилага, ако плащанията се извършват от трети лица?

2. Допустимо ли е поредността на погасяване на задълженията по чл.76, ал.1 и 2 ЗЗД да се променя по договорка с трети лица, в хипотезите, когато трети лица извършват погашенията на задълженията на длъжника?

3. В хипотезата на чл.76, ал.1 ЗЗД законът дава ли правото на третото лице да прави избор кое задължение на длъжника към кредитора изпълнява, когато изпълнението е недостатъчно за погасяване на всички задължения, или такъв избор законът предвижда само за длъжника? При липса на законова възможност за избор, кредиторът длъжен ли е да отнесе погасяванията от третите лица към най-обременителното?

По въпроси № 2 и № 3 касаторите се позовават на т.2 от ТР № 3/2019г. по тълк.д.№ 3/2017г. на ОСГТК на ВКС. и на решение № 148/25.02.2020г. по т.д.№ 219/2018г., II т.о.

4. Длъжен ли е съдът да обсъди всички възражения, оплаквания и доводи на страните и събраните в тяхна подкрепа доказателства и да изложи становищата си по тях в мотивите към съдебния акт? Според касаторите даденото разрешение е в противоречие с решение № 57/ 02.03.2011г. по гр.д.№ 1416/2010г., III г.о., решение № 536/19.12.2012г. по гр.д.№ 89/2012г., IV г.о.

5. Към кой момент съдът е длъжен да установи размера на дълга при искове по чл.422, респективно чл.415, ал.1 ГПК? По него касаторите се позовават на т.9 от ТР № 4/2013г. по тълк.д.№ 4/2013г. на ОСГТК на ВКС.

Въведено е и основанието за директен достъп до касационен контрол по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК – очевидна неправилност, обосновано с доводи за неправилно логическо съобразяване на момента, към който следва да се изследват извършените плащания и тяхната поредност.

С подадения чрез юрисконсулт В. Т.-М. писмен отговор насрещната страна „Обединена Българска банка“ АД, [населено място], оспорва искането за допускане на касационно обжалване и основателността на касационната жалба. Претендира за присъждане на разноски за юрисконсултско възнаграждение, на осн. чл.78, ал.8 ГПК, за подаване на отговора на касационната жалба.

Съставът на I т.о., въз основа на доводите на страните и данните по делото, приема следното:

Въззивният съд е сезиран с въззивна жалба на ответниците Б. Б. и К. Б. срещу първоинстанционното решение в частите, с които, по предявения против тях по реда на чл.422 ГПК установителен иск на „ОББ“ АД, [населено място], се признава за установено оспореното вземане в заповедното производство за главница в размер на 108 610.78лв., за договорна лихва за периода 20.06.2020г.-13.05.2021г. в размер на 9.08лв., за неустойка за забава за периода 20.06.2020г.-13.05.2021г. върху неплатените на падеж вноски за главница в размер на 1.61лв. и за неустойка за забава върху предсрочно изискуемата главница за 1 ден - 07.06.2021г., в размер на 24.53лв.

Като необжалвано, първоинстанционното решение е влязло в сила в частите за отхвърляне на предявения против касаторите по реда на чл.422 ГПК установителен иск на „ОББ“ АД, [населено място], за оспореното вземане в заповедното производство за главница за размера над 108 610.78лв. до 111 131.42лв.; за договорна лихва за размера над 9.08лв. до 3 353.21лв. за периода 20.06.2020г.- 06.06.2021г., за неустойка за забава за периода 20.06.2020г.-13.05.2021г. върху неплатените на падеж вноски за главница за размера над 1.61лв.до 105.63лв. и за неустойка за забава върху предсрочно изискуемата главница за 1 ден - 07.06.2021г., за размера над 24.53лв. до 25.13лв. Видно от мотивите на първоинстанционното решение, внесената в полза на банката сума в общ размер 7474лв., представляваща сбор на направените от трети лица ( родители на ответника) погасителни вноски с четири вносни бележки: от 31.03.2021г. за сумата 4600лв., от 05.04.2021г. за сумата 1800лв., от 22.04.2021г. за сумата 537лв. и от 20.05.2021г. за 537лв., е отнесена за погасяване на задълженията по процесния договор за ипотечен кредит.

Във въззивната жалба на ответниците са релевирани оплаквания за съществени процесуални нарушения, изразяващи се в необсъждане на представените по делото в ОСЗ на 16.09.2022г. две вносни бележки от 21.04.2022 и от 21.05.2020г. и на възражението за условност на отправеното от банката волеизявление за предсрочна изискуемост. Ответниците са поддържали във въззивната жалба, че е правилен изводът на първоинстанционния съд за приложимост на разпоредбата на чл.76, ал.1 ЗЗД и по отношение на тези две плащания, но грешката е, че не ги е отнесъл към задълженията по процесния договор.

Въззивният съд е възприел следните неоспорени фактически констатации: По силата на сключения между страните по делото договор за ипотечен кредит от 23.01.2018г. банката е предоставила на ответника Б. Б., като кредитополучател, сумата 118 000лв., а ответницата К. Б. се е задължила да отговаря солидарно с него. Същевременно, между ответника Б.Б. и банката имасключени и два договора за потребителски кредит, а трите договора за банков кредит между страните са обслужвани посредством една обща банкова сметка. След изплащане на първите 20 погасителни вноски, считано от 21-ва вноска задълженията по процесния договор за ипотечен кредит са погасявани със значително просрочие, като последно платената вноска е 28-та с падеж на 20.05.2020г., а след това обслужването на кредита е преустановено. На 08.04.2021г. банката е обявила кредита за предсрочно изискуем и е изпратила уведомления-покани, получени от ответниците на 13.05.2021г., с които ги уведомява за обявяване на кредита за предсрочно изискуем, кани ги в 14-дневен срок да изпълнят просрочените задължения за главница в размер на 3286.15лв., лихва в размер на 3 521.98лв., обезщетение за забава в размер на 119.03лв. и на междувременно падежиралите вноски, начислените лихви и др. задължения, както и ги уведомява, че, ако посочените задължения бъдат погасени в предоставения срок, решението за предсрочната изискуемост няма да породи действие. Въззивният състав е споделил извода, че в уведомленията-покани се съдържа прекратително условие за настъпване на предсрочната изискуемост. Възприел е и извода, че сума в общ размер 7 474лв., внесена от трети лица (майката и бащата на ответника) в полза на банката, следва да се отнесе за погасяване на задълженията по процесния договор за ипотечен кредит. Въз основа на допълнителното заключение на ССЕ съставът на апелативния съд е приел за установено, че със сумата 7 474лв. са погасени просрочените задължения и наказателната лихва, но остава дължима част от падежиралите вноски към 20.05.2021г. в размер на 806.02лв. и разноските за връчване на поканата за доброволно изпълнение или остава непогасено задължение по договора за ипотечен кредит в общ размер 854.02лв., следователно в предоставения 14-дневен срок задълженията на ответниците не са заплатени и посоченото прекратително условие не се е сбъднало. Съобразил е, че към 08.04.2021г., когато банката е обявила предсрочната изискуемост на кредита, е налице просрочие за заплащане на погасителните вноски за главница и лихви, а на 13.05.2021г. длъжниците са получили изявлението на банката за обявяване на предсрочната изискуемост. По тези съображения въззивният състав е споделил извода за настъпване на предсрочната изискуемост на кредита на 13.05.2021г. По отношение на двете плащания, извършени от трети лица – родители на длъжника, на сума в общ размер от 1200лв. с вносни бележки от 22.04.2021г. и на 20.05.2021г. с посочени основания „погасяване на потребителски кредит“, съставът на апелативния съд не е споделил извода на първия съд, съответно е намерил за неоснователно поддържаното от ответниците, че тази сума следва да бъде отнесена за погасяване на задълженията по процесния договор за ипотечен кредит, като най-обременителни. Приел е, че третите лица, които са имали право да погасят чуждото задължение, са имали и право на избор кое от няколкото еднородни задължения на длъжника погасяват, съгласно чл.76, ал.1 ЗЗД. Предвид посочването от третите лица, че вноските са за погасяване на задълженията по договорите за потребителски кредит, съставът на апелативния съд е намерил, че изборът на третите лица е обвързващ за кредитора. Накрая, въз основа на заключението на допуснатата пред въззивната инстанция допълнителна ССЕ възивният съд е установил извършените след приключване на съдебното дирене пред първоинстанционния съд плащания за погасяване на задълженията по процесния договор за ипотечен кредит в общ размер на 1620лв. Като е приложил разпоредбата на чл.76, ал.2 ЗЗД, е приел, че с тези плащания се погасява част от оспореното вземане, за която, след частична отмяна на първоинстанционното решение, искът по чл.422 ГПК е отхвърлен с въззивното решение в необжалваната част.

Първите четири въпроса са значими за крайния изход по конкретното дело, доколкото изводът за настъпване на предсрочната изискуемост на кредита е обусловен от приложението на разпоредбата на чл.76, ал.1, изр.2 и 3 ЗЗД по отношение на двете извършени от трети лица плащания с вносни бележки от 22.04.2021г. и от 20.05.2021г. на сума в общ размер 1200лв., доколкото тази сума би била достатъчна да погаси останалото неплатено към изтичане на срока за доброволно изпълнение /27.05.2021г./задължение за главница и възнаградителна лихва в общ размер от 854.02лв. Неоснователността на искането за допускане на обжалване по тях произтича от липсата на въведените допълнителни предпоставки. По обобщения въпрос има ли право третото лице на избор да заяви кое задължение на длъжника погасява, когато изпълнението не е достатъчно да погаси всички еднородни задължения, не е налице въведеното основание по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК. Не се констатира даденото от въззивния съд разрешение да е в противоречие с посочените от касаторите ТР № 3/2019г. по тълк.д.№ 3/2017г. на ОСГТК на ВКС и решение № 148/25.02.2020г. по т.д.№ 219/2018г., II т.о., които не са постановени в хипотези на плащане, извършено от трети лица. По тези въпроси е необосновано от касаторите въведеното допълнително основание по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК в смисъла, изяснен в т.4 на ТР № 1/20010г. по тълк.д.№ 1/2009г. на ОСГТК на ВКС. В разглеждания случай касаторите не се обосновават нито една от посочените форми на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Не твърдят по поставените въпроси да е налице неправилна (създадена поради неточно тълкуване) съдебна практика, която следва да бъде изоставена. Не поддържат да са настъпили изменения в правната уредба или обществените условия, които да налагат осъвременяване на съществуващата съдебна практика. Не твърдят да липсва съдебна практика (което се свързва с третата форма на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК ), нито обосновават наличие и на останалите кумулативни предпоставки– да е налице непълнота, неяснота или противоречивост на правната уредба, която именно да налага създаването на съдебна практика. Вместо това касаторите единствено поддържат, че разпоредбата на чл.76, ал.1, изр.2 ЗЗД се нуждае от тълкуване, което не е достатъчно да обоснове приложното поле на въведеното допълнително основание по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК.

Процесуалноправният въпрос № 4 е значим за всяко въззивно производство. Правомощията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на делото са подробно разяснени в т.1, т.2 и т.3 от ТР № 1 от 09.12.2013г. по т.д.№ 1/2013г. на ОСГТК на ВКС, в които се приема, че непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материално-правния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материално-правна норма. По тези въпроси е формирана и постоянна съдебна практика на ВКС, обективирана в редица решения на ВКС, постановени по реда на чл.290 от ГПК (решение № 212/01.02.2012г. по т.д. № 1106/2010г. на ВКС, ТК, II отделение, решение № 202/21.12.2013г. по т.д. № 866/2012г. на ВКС, ТК, I отделение, решение № 76/12.06.2012г. по т.д. № 377/2011г. на ВКС, ТК, II отделение, решение № 581/30.09.2010г. по гр.д. № 1019/2009г. на ВКС, ГК, III отделение и др.). Даденият правораздавателен отговор е, че задължение на въззивния съд е да се произнесе по спорния предмет на делото, след като прецени всички относими доказателства и обсъди въведените от страните доводи и възражения, което произтича от характера на въззивното производство, а фактическите и правни изводи на въззивния съд трябва да намерят отражение в мотивите към решението, като изпълнението на посочените задължения - за обсъждане на доказателствата и защитните позиции на страните и за излагане на мотиви, е гаранция за правилността на въззивния съдебен акт и за правото на защита на страните в процеса. В случая, видно от мотивите на въззивното решение, правомощията на въззивния състав са изпълнени. Обсъдени са доводите на касаторите във връзка с извършените плащания по процесния договор за ипотечен кредит и събраните по делото доказателства, конкретно представените с въззивната жалба и в ОСЗ на 16.09.2022г. вносни бележки и заключенията на ССЕ, приети пред първата и въззивната инстанции. Правилността на направените в тази връзка изводи е изключена от предмета на селективната фаза на касационното производство и не може да обоснове допускането на обжалване.

Въпрос № 5 е значим за крайния изход на спора, доколкото размерът на оспореното вземане в заповедното производство подлежи на установяване в производството по чл.422 ГПК към момента на приключване на съдебното дирене пред въззивната инстанция. Даденото по него разрешение не е в противоречие с посочената от касатора съдебна практика. За извършените плащания и за размера на задълженията по процесния договор за ипотечен кредит в първоинстанционното производство са допуснати и приети заключения на основна и две допълнителни ССЕ, които не са оспорени от никоя от страните. Допусната е ССЕ и във въззивното производство със задача да установи актуалния размер на оспореното вземане, при отчитане на всички извършени плащания. Въз основа на заключението на ССЕ, в таблица към което са посочени извършените плащания, вкл. за периода март - септември 2022г. и за периода януари-август 2023г., всяко от по 536.99лв., като заключението е извготвено на база неоспорените заключения на ССЕ в първоинстанционното производство, въззивният съд е установил извършените плащания след приключване на съдебното дирене пред първоинстанционния съд и ги е съобразил при определяне на размера на дълга към момента на приключване на съдебното дирене във въззивното производство.

Не е обосновано от касаторите и приложното поле на въведеното основание „очевидна неправилност“. Въведените доводи са идентични с поддържаните в касационната жалба, касаещи неправилността, произтичаща от предвидените в чл. 281, т. 3 ГПК основания за касационно обжалване. Не се поддържа обжалвано въззивно решение да е постановено в явно нарушение на закона (contra legem), извън закона (extra legem) или явно необосновано с оглед правилата на формалната логика.

Поради изложеното, въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване.

С оглед на този изход на делото на касаторите не се присъждат разноски.

На ответника по касационната жалба са дължими, на осн. чл.78, ал.8 ГПК, разноски за юрисконсултско възнаграждение за подаване на отговора на касационната жалба, които се определят в размер на 100лв.

Мотивиран от горното, съставът на I т.о.: