Определение № 368 от 06.07.2018 г. на ВКС по гр. д. № 137/2018 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

С решение № 1152 от 22.05.2017 г. по в. гр. д. № 133/2017 г. на Софийския апелативен съд е потвърдено решението от 06.07.2016 г. по гр. д. № 4544/2015 г. на Софийски градски съд, I отделение, I състав, с което е отхвърлен предявеният от Б. Д. И. срещу В. Д. К. иск по чл.108 ЗС за установяване на собствеността и предаване владението на апартамент в [населено място], [улица], вх.А, ет.2, ап. 11.

Страните по делото са братя. Със съдебна спогодба от 06.08.1984 г. по гр. д. № 14 974/1984 г. процесният апартамент е поделен между тях и майка им С. И., като апартаментът е поставен в дял на майката, а братята са получили парични уравнения. През 1992 г. майката е продала апартамента на ищеца Б. И., като си е запазила пожизнено вещното право на ползване върху него. Починала е на 29.07.2012 г., като до смъртта си е живяла в апартамента заедно с другия си син – ответника В. К..

За да отхвърли предявения иск за собственост въззивният съд е приел за основателно направеното от ответника В. К. възражение за придобивна давност върху апартамента. Позовал се е на показанията на свидетеля П., че ответникът живее в апартамента от 1970 г. и никога не го е напускал; че е заплащал консумативните разходи, както и разноските за поддържане на общите части. През цялото време е бил възприеман от съседите като собственик. По делото няма данни след закупуване на апартамента с нотариалния акт от 1992г. ищецът Б. И. да е заявявал собственически права, нито да е уведомил брат си за продажбата. Няма данни за връчване на нотариално заверената от него декларация от 29.10.2003 г., с която е заявил съгласие брат му да живее временно в апартамента. След смъртта на майката през 2012 г. ответникът е декларирал апартамента на свое име, като се е позовал на наследство и придобивна давност.

При тези данни въззивният съд е направил извод, че ответникът е бил владелец на апартамента, а не негов държател, тъй като не са доказани договорни отношения между братята. Налице са всички елементи на владението – то е установено спокойно, упражнявано е явно, постоянно и непрекъснато; демонстрирано е владение на собственик. Не е оборена презумпцията на чл.69 ЗС. Налице е и позоваване от ответника на изтеклата придобивна давност, след като са минали повече от 20 години откакто ищецът е закупил апартамента.

Касационна жалба срещу въззивното решение е подадена от ищеца Б. И..

Жалбоподателят счита, че ответникът не е бил владелец на апартамента, а само ползвател – първоначално на част от него, а след смъртта на майка им – на целия. Ответникът е живял в апартамента като дете на собствениците, а след това – със съгласие на майка си и на жалбоподателя. Той е бил допуснат да живее в апартамента, но не е бил негов владелец, затова не би могъл да го придобие по давност.

В изложението към жалбата се поддържа основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК / редакция преди изменението с ДВ бр.86/2017 г./ по следните въпроси: 1. Може ли да придобие лице право на собственост по давност върху целия имот в хипотеза на ползване от негова страна на част от имота, като останалата част е обитавана от собственик /с признати от лицето права/, а по-късно в качеството на ползвател по силата на валиден договор;

2. Може ли да придобие право на собственост по давност лице, признало правата / първоначално на собственост, респ. на фактическа власт върху имота/ на друго, с което обитава имота, като е допуснат от това лице и срещу което не е противопоставил твърдяното право на собственост в периода на съвместно ползване на имота;

3.Промяната на държането във владение и демонстрирането на намерение за своене към собственика;

4. Следва ли съдът при постановяване на решението си да обсъди в съвкупност всички относими към спора доказателства, доводи и възражения на страните, съгласно изискванията на чл.236, ал.2 ГПК;

Ответникът В. Д. К. оспорва жалбата. Счита, че не са налице основания по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване, тъй като по исковете с правно основание чл.108 ЗС има богата практика на ВКС, от която въззивният съд не се е отклонил. По същество счита, че въззивното решение е правилно.

Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена в срок, от надлежна страна, срещу решение на въззивен съд по иск за собственост, за което не е въведена пречка за касационен контрол с оглед цената на иска.

Първите три от поставените въпроси по чл.280, ал.1 ГПК се състоят в това може ли едно лице да придобие по давност недвижим имот, който ползва със съгласие на собственика или носителя на вещно право на ползване, без да е демонстрирало пред него трансформиране на държането във владение. Този материалноправен въпрос, както и процесуалноправният въпрос за прилагането на чл.236 ГПК, са обуславящи по смисъла на т.1 на ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС с оглед данните по делото, че ответникът се е намирал в процесния апартамент по силата на обстоятелството, че е бил член на семейството на своите родители, а впоследствие е допуснат от майка си, която първоначално е станала изключителен собственик при делбата от 1984 г., а след продажбата от 1992 г. – носител на вещното право на ползване. Последното обстоятелство не е обсъдено от въззивния съд във връзка с направеното възражение за придобивна давност, което поставя и процесуалноправния въпрос за прилагането на чл.236 ГПК. По поставените въпроси въззивното решение противоречи на служебно известното на съда решение № 12 от 19.02.2014 г. по гр. д. №1840/2013г. на I ГО, в което се разискват и посочените от жалбоподателя решение № 291 от 09.08.2010 г. по гр. д. № 859/2009 г. на ВКС, II ГО и решение № 270 от 20.05.2010 г. по гр. д. № 1162/2009 г. на ВКС, II ГО. По процесуалноправния въпрос въззивното решение противоречи на решение № 3 от 25.01.2016 г. по гр. д. № 3973/2015 г. на ВКС, I ГО е решение № 140 от 23.03.2010 г. по гр. д. № 4755/2008 г. на ВКС, II ГО.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,