Определение № 1161 от 29.11.2023 г. на ВКС по т. д. № 2194/2022 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Л. И. Р., Л. В. Р., Анасони В. Р., К. В. Рачалова и Д. В. Рачалова, действаща със съгласието на своята майка и законен представител А. С. Г., всички от [населено място], срещу решение № 80/31.05.2022 г. по в.т.д. № 22/2022 г. на Великотърновски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 260093/30.11.2021 г. по т.д. № 102/2020 г. на Плевенски окръжен съд, с което са отхвърлени предявените от настоящите касатори против ЗД „Евроинс“ АД искове с правно основание чл.226, ал.1 КЗ /отм./ за заплащане на сумите от по 100 000 лв. на всеки един от ищците, представляващи обезщетение за неимуществени вреди, причинени от смъртта на В. Л. Р., настъпила вследствие ПТП от 18.06.2015 г., ведно със законната лихва върху главниците, считано от 18.06.2017 г. до окончателното изплащане на сумите. Касаторите поддържат, че въззивното решение е неправилно, а допускането на касационно обжалване основават на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 и ал.2, пр.3 ГПК. Ответникът ЗД „Евроинс“ АД, [населено място] оспорва касационната жалба. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК, констатира следното: Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е възприел изцяло мотивите на първоинстанционния съд за неоснователност на предявените искове по чл.226, ал.1 КЗ /отм./, препращайки към тях на основание чл.272 ГПК. Приел е, че на 18.06.2015 г. около 17ч. на кръстовището между [населено място] – [населено място] и [населено място] - [населено място] е настъпило ПТП между застрахования при ответника автомобил „Опел З.“ и лек автомобил „Рено М. Сценик“, вследствие на което е загинал водачът на автомобил „Рено“ - В. Л. Р.. Намерил е, че В. Л. Р. се е движел по второстепенен път, като излизайки на главния път [населено място] – [населено място] не е спазил знак Б2 „Стоп! Пропусни преминаващите по главния път“. Констатирал е, че ищците са наследници на починалия водач, като Л. И. Р. е негов баща, а останалите – негови деца. Отчел е, че воденото наказателно производство е приключило с влязло в сила прекратително прокурорско постановление, тъй като е прието, че единствено виновен за произшествието и трагичния резултат е загиналият водач, който се е блъснал в движещия се по главния път лек автомобил „Опел“. С оглед на това и при съобразяване на събраните по делото доказателства, включително и на заключението на автотехническата експертиза, въззивният съд е споделил основния правен извод на първоинстанционния съд за недължимост на обезщетение за неимуществени вреди, тъй като единствена вина за вредоносния резултат има загиналият. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторите поставят следните въпроси: 1. „Когато потвърждава решение на първоинстанционен съд, следва ли въззивната инстанция в решението си да направи самостоятелен анализ на събраните по делото доказателства или може директно да препрати към мотивите на първоинстанционното решение?“; 2. „При определяне на момента на възникване на опасността за движението и оттам предотвратимостта или не на ПТП, какъв подход следва да избере съда: формален критерий, свързан с определена част от пътя, като знак „Стоп“, стоп – линия, ляв/ десен край на пътното платно; обективен критерий, въз основа на всички събрани за конкретното събитие доказателства, като начален момент на взаимна видимост, скорост на движение, предприети действия и други?“; 3. „При определяне на степента и размера на съпричиняването при настъпило ПТП от значение ли са видът и характерът на нарушенията на всеки един от участниците в движението?“; 4. „При определяне на степента и размера на съпричиняването при настъпване на ПТП, формалното нарушение на ЗДвП основание ли е да се приеме съпричиняване от страна на осъществилия го участник в ПТП?“. Твърдят, че по първия въпрос е налице допълнителното основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. По останалите въпроси въвеждат допълнителното основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, като по втори въпрос се позовават на т.6 на Тълкувателно решение № 28/28.11.1984 г. по н.д. № 10/1984 г. на ОС на ВС, а по трети и четвърти въпроси – на решение № 78/10.07.2014 г. по т.д. № 1982/2013 г. на ВКС, I т.о., решение № 169/28.02.2012 г. по т.д. № 762/2010 г. на ВКС, II т.о. и решение № 117/08.07.2014 г. по т.д. № 3540/2013 г. на ВКС, I т.о. Позовават се и на основанието по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК, поради очевидна неправилност на въззивното решение. Общата предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК е осъществена единствено по отношение на първия въпрос, доколкото същият е релевантен за изхода на спора. Не е налице обаче поддържаното допълнително основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. По приложението на разпоредбата на чл.235, ал.2 и ал.4 и чл.272 ГПК е формирана постоянна практика на ВКС, обективирана в решение № 237/24.06.2010 г. по гр.д. № 826/2009 г. на ВКС, IV г.о., решение № 484/09.06.2010 г. по гр.д. № 1438/2009 г. на ВКС, I г.о., решение № 324/22.04.2010 г. по гр.д. № 1413/2009 г. на ВКС, IV г.о. и други, съгласно която когато потвърждава първоинстанционното решение, въззивният съд основава решението си върху установените по делото обстоятелства и върху закона, излага собствени мотиви по съществото на спора и може да препрати към мотивите на първоинстанционния съд, като тази възможност може да се използва при съвпадение на фактическите и правните изводи, а не само на крайния резултат от решаващата дейност, т.е. когато тя е еднаква по обем при двете инстанции, тъй като не са посочени нови факти и не са представени нови доказателства пред въззивния съд. В този случай въззивният съд мотивира решението си, като може да изложи собствени мотиви, а може да направи свои мотивите на първоинстанционния съд, с които да обоснове изводите си по съществото на спора. Щом въззивният съд споделя изцяло фактическите и правни изводи на първоинстанционния съд, не е необходимо да повтаря обсъждането на всички доказателства, доводи и възражения. В случая, като е съобразил наличието на приключило наказателно производство с влязло в сила прекратително прокурорско постановление, съответствието на правните изводи на първоинстанционния съд с приетата фактическа обстановка и неоснователността на доводите на ищците за наличието на пороци в обжалваното решение, въззивният съд е изложил достатъчни по съдържание мотиви за неоснователността на предявените искове по чл.226, ал.1 КЗ /отм./. Поради това въззивният съд не е процедирал в нарушение на константната практика на ВКС. Останалите въпроси не могат да обосноват допускане на касационен контрол. Вторият въпрос е поставен абстрактно, без да е свързан с конкретния случай. По своята същност същият изразява несъгласието на касаторите с решаващия извод на въззивния съд за неоснователност на исковете и представлява оплакване за неправилност на обжалваното решение, която е предмет на самия касационен контрол, но не и на производството по допускането му. Що се касае до третия и четвъртия въпроси, същите не съответстват на данните по делото и на мотивите на въззивния съд, а са поставени във връзка с твърдението на касаторите, че вредоносният резултат е следствие и от виновното и неправомерно поведение на водача на застрахования при ответника лек автомобил. Неоснователен е и доводът за допускане на касационно обжалване на основание чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. В хипотезата на очевидна неправилност въззивното решение трябва да страда от особено тежки пороци, водещи до неправилност на съдебния акт. Същите пороци следва да могат да се констатират от касационната инстанция без извършване на същинска касационна проверка по същество на обжалвания съдебен акт. Съдебната практика приема, че това са случаи на: прилагане на несъществуваща или отменена правна норма, прилагане на закона в неговия обратен противоположен смисъл, явна необоснованост на фактическите констатации на въззивния съд поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, нарушения на основополагащи принципи на съдопроизводството. В настоящия случай въззивното решение не е очевидно неправилно, тъй като не разкрива никой от горепосочените особено тежки пороци. Касаторите не обосновават и нарушение на закона, което да насочва към уредената в чл.280, ал.2, пр.3 ГПК квалифицирана форма на неправилност. Аргументът, че изводът на съда относно момента на възникване на опасността, респ. на възможността за предотвратяване на ПТП, е погрешен, по своята същност представлява оплакване за неправилност на обжалваното решение по смисъла на чл.281, т.3 ГПК, която подлежи на преценка само по реда на чл.290 ГПК след допуснато касационно обжалване. Основанието по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК не е тъждествено на касационните основания по чл.281, т.3 ГПК и неговото приложно поле следва да бъде ясно обосновано. По изложените съображения въззивното решение не се допуска до касационно обжалване. По разноските. На ответното дружество следва да бъде присъдено юрисконсултско възнаграждение, определено от съда по реда на чл.78, ал.8 ГПК, в размер на 100 лв. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд