Определение № 3900 от 16.07.2026 г. на ВКС по гр. д. № 3788/2025 г.

Образувано е по касационна жалба, подадена от [община], ЕИК[ЕИК] против решение № 150 от 29.05.2025 г., постановено по гр.д.№ 105/2025 г. на Хасковски окръжен съд, с което е отменено решение №181/21.10.2024г., постановено по гр.д. №1152/2022г. на Районен съд Харманли и вместо това е признато за установено по отношение на нея, че ищците С. Л. С. с ЕГН [ЕГН], Ф. Х. С. с ЕГН [ЕГН], Т. О. С. с ЕГН [ЕГН], С. Д. Д. с ЕГН [ЕГН], Н. Р. Д. с ЕГН [ЕГН], Ю. А. П. с ЕГН [ЕГН] и В. А. П. с ЕГН [ЕГН] са собственици на недвижим имот с площ от 1120 кв.м., придобит по наследство, представляващ имот с пл. № 1960 от кв. 27 и 28 по плана на [населено място] от 1958г., който имот по действащата КККР на [населено място] е реална част от поземлен имот с идентификатор [№] по КККР на [населено място], одобрен със Заповед № РД-18- 9/23.03.06г. на изп. директор на АК, целият с обща площ от 5059 кв.м. с описани граници, която реална част е защрихована в зелено на приложената на л.138 от гр. дело № 1152 / 2022г. на РС – Харманли комбинирана скица Приложение №4 към заключението на вещото лице инж. Д. К., която да се счита неразделна част от решението и [община] е осъдена да предаде владението на същата реална част на ищците. В касационната жалба се навеждат оплаквания за неправилност на решението поради нарушение на материалния закон, защото не е доказано възстановяването на сумата, получена при отчуждаването след отмяната му, необоснованост на извода, че сумата е платена, въпреки, че касовите ордери следва да се пазят до срока за съхраняване на акта, чието изпълнение установяват, съдът е установил, че ищците не действат добросъвестно, защото знаят, че не са платили. Общината твърди, че съдът не е обсъдил всички нейни доводи и възражения и конкретно това, че при изменение на плана през 1995 г. имота не е третиран като частна собственост и възражението й за придобивна давност, това, че през 2008 г. е отказано нанасяне на имота в КК, а до предявяване на иска не са предявили иск за собственост. В изложението по чл. 284, ал.3 т.1 ГПК са наведени основанията по чл. 280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. Не са формулирани въпроси в изложението, а са направени твърдения за противоречие на решението с правилата на формалната логика относно това дали е върната получената при обезщетението сума, че съдът не се е произнесъл по всички възражения и доводи на общината, за нарушение правилата на доказателствената тежест, защото е прието за доказано обстоятелство, което не е доказано от страната, върху която лежи доказателствената тежест. Твърди, че не е обсъдено възражението, че имота, за който е отменено отчуждаването и сега е предмет на спора не е самостоятелен обособен имот, а представяла реална част от други имоти. Не било съобразено и че ищеца не твърди общината да е отнела владението на ищците, като се поставял въпроса как общината владее имота. Наведено е и основанието по чл. 280, ал.2, пр.3 ГПК, защото въззивният съд е приел за установена изцяло нелогична фактическа обстановка относно това дали е върната получената в обезщетение сума, за да се породи реституционния ефект. Ответниците по касация оспорват касационната жалба и допускането до касационно обжалване, защото не са формулирани въпроси и не е доказано противоречие на обжалваното решение със съдебната практика не е обосновано и наведеното основание по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК. Касационната жалба е постъпила в срок, изхожда от процесуално легитимирана страна, подадена е против въззивно решение, което подлежи на касационно обжалване, поради което съдът я преценява за допустима. По делото е установено следното: Ищците са наследници на общия наследодател С. Д. К.. Той е купил от А. С. А. нива от 1111 кв.м., находяща се в землището на [населено място], местността „При гарата" с нот. акт №91, том 1, рег. №90, дело № 705 от 25.10.1933г. на Харманлийски мирови съдия. По плана на [населено място] от 1958г. купената нива представлява имот с пл. № 1960 от кв. 27 и 28 с площ от 1120 кв.м. Имотът е отчужден за обществен център, оценен с Протокол от 04.07.1962г. на комисията по пар. 85 от ППЗПИНМ срещу парично обезщетение в размер на 1111 лева. Тъй като мероприятието, за което е отчужден имота не е осъществено, наследниците на С. Д. К. направили искане за възстановяване собствеността на отчуждения недвижим имот. С Решение № 94-К-27/04.09.92г. на Кмета на [община] е отказана отмяната на отчуждаването на имота. Отказът е отменен с Решение от 28.01.93г. по адм.д. № 1452/92г. на ХОС, отменено е отчуждаването на имот пл. № 1960 от кв. 27 и 28 по плана на [населено място] от 1958г. и е възстановена собствеността на наследниците на С. Д. К.: К. С. Д., Д. С. Д. и Д. С. Д. върху имот пл. № 1960 от кв. 27 и 28 по плана на [населено място] от 1958г. целият от 1 120 кв.м. От СТЕ се установява, че имот пл. № 1960, с площ 1120 кв.м, попадащ в квартали 27 и 28 по КиРП на [населено място], одобрен със Заповед No. 4174 / 10.07.1958 г., е отчужден за зелена площ, видно от Протокол от 04.07.1962 г. на комисията по пар. 85 от ППЗПИНМ. По този план през имота е проектирана [улица] и 395, която го разделя на три части северна попадаща в квартал 27 отреден за градина, средна попадаща в проектна улица и южна - попадаща в квартал 28 отреден за градина. В Приложение № 3 към СТЕ е представено копие от разписния лист към плана от 1958 година, от което е видно, че имот пл. номер 1960 е записан на С. Д. /„1960 С. Д. отчуждава се"). Към плана от 1977 година не е наличен разписен лист в [община]. В Приложение № 3 към СТЕ е представено копие от разписния лист към плана от 1979 година, от което е видно, че за имот с планоснимачен номер 2308 (в чиито контур попада процесния) е записано „2308 двор Мебелен комбинат“. Мероприятието, за което е бил отчужден процесния имот през 1962г, към днешна дата не е изпълнено - не е изградена проектната улица, която го е пресичала и не е изградена градина в квартали 27 и 28. Съгласно действащия към момента ЗРП, изцяло върху контура на имота е предвидена проектна [улица], която не е изградена. На кадастралния и регулационен план от 1979 г. (Приложение №2 - от [община]), процесния имот не е нанесен като самостоятелно дворно място. Така, както е описан в Решение от 28.01.1993 г. по адм.дело №. 1452 / 1992 г. на ХОС ( „... имот пл.№ 1960 кв. 27 и 28 по плана на [населено място] от 1958 г., целия 1120 кв.м ...“ ), по сега действащата кадастрална карта на населеното място, попада както следва: площ 50 кв.м в уличната регулация на [улица], от които: 13 кв.м в ПИ с ид. [№], вид територия - урбанизирана, начин на трайно ползване тротоар, общинска публична собственост, собственик - [община]; 37 кв.м в ПИ с ид. [№], вид територия - територия на транспорта, начин на трайно ползване - път от републиканската пътна мрежа, държавна публична собственост, собственик - Министерство на транспорта; 1070 кв.м в ПИ с ид. [№], вид територия - урбанизирана, начин на трайно ползване- за второстепенна улица, общинска публична собственост, собственик [община]. От огледа на място и от приложените фотографски снимки се установи, че в процесния имот няма изградени сгради. Има поставен паянтов навес към сграда с ид. [№] - открит от три страни и поставена телена мрежа с дворна врата между поземлени имоти [№] и сграда [№]. Към СТЕ, Приложена № 4 е Комбинирана скица в М 1:1000 с нанесени имотни и регулационни граници, от КиРП от 1958 г., ЗРП от 1979 г. и КККР от 2006 г., която е неразделна част към решението. РС е отхвърлил иска, като е приел, че фактическият състав по възстановяването на собствеността по този закон, по отношение на имота предмет на настоящото производство не е завършен, тъй като не се установява по категоричен начин, че получената като обезщетение сума е възстановена поради което и правото на ищците върху тази реална част не е установена по делото. Направил е този извод с мотив, че отбелязването в съдебното решение от 28.01.93г. постановено по гр.д. № 1452/92г. по описа на ХОС не се ползва с материална доказателствена сила, защото не е установен източника за това отбелязване, като не е кредитирал гласните доказателства. Въззивният съд е приел, че тези доказателства не са анализирани от РС в съвкупност. Като ги е преценил в съвкупност, е приел, че се налага обратния извод - че сумата е възстановена. Съобразил е че в отбелязването на решението изрично се сочи номера на касовия ордер датата, както и размера на обезщетението. Самият документ - разходен касов ордер №154 от 23.03.1993г. при ОбНС липсва, но писмо, изхождащо от Държавен архив, установява и че е с кратък срок на съхранение и не подлежи на предаване и съхранение в „Държавен архив“ – Хасково. Не се съхранява и от общината поради краткия срок на съхранение, а делото също е унищожено. Гласните доказателства установяват, че майката на С. Л. С. през 1993г. - 1994г. е ходила в Общината в [населено място], за да си урежда нещата за земята, за която претендират, че е тяхна. Ходили са в Общината на [населено място], тъй като тя помолила свидетеля да я докара до [населено място] с лекия си автомобил и казали в ОС Хасково, че сумата, която била превела трябва да я върне обратно на Държавата или на Общината. След като дошли в [населено място], тя отишла до Общинския съвет, за да уточни нещата във връзка със сумата, която е превела. След като излязла от Общината, те се върнали обратно, за да отидат в ОС-Хасково, за да внесе тази бележка, която и дали, че е възстановила сумата. Тези гласни доказателства са кредитирани, защото кореспондират с писмените доказателства, отнасящи се за РКО за възстановена сума. След съвкупната им преценка въззивната инстанция е формирала извода, че фактическият състав по възстановяване на собствеността е осъществен. С тези мотиви е отменено решението на РС и вместо това иска по ч. 108 ЗС е уважен. Въззивното решение е валидно, като постановено от надлежен съдебен орган, в рамките на правораздавателната му власт, в изискуемата форма, подписано е и е разбираемо. Съдът се е произнесъл по редовна въззивна жалба в обема, в който е сезиран и при наличие на изискванията за постановяване на допустим съдебен акт. Предвид изложеното, не са налице основанията за допускане до касация по чл. 280, ал.2, пр. 1 и 2 ГПК. Според т.1 от ТР №1/2010 г. по т.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС правен въпрос от значение за изхода на делото, разрешен в обжалваното въззивно решение е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретния спор. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода на делото, разрешен в обжалваното решение, като касационният съд не е задължен да го изведе от изложението или от касационната жалба, а може само да го уточни или конкретизира. Следователно неформулирането на никакъв правен въпрос е достатъчно, за да не се допусне касационно обжалване както на основание чл. 280, ал.1, т.1 ГПК, така и на основание чл. 280, ал.1, т.3 ГПК, според разясненията в т.1 от ТР №1/2010 г. по т.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Въпреки това съдът отбелязва следното: Съдът не констатира противоречие на решението с правилата на формалната логика относно това дали е върната получената при обезщетението сума. Върху решението е направено отбелязване без дата и подпис, но е посочен номер и дата на касовия ордер. Събрани са доказателства, че не се пази в ответната община касовия ордер поради изтичане на срока за съхранение и в Държавен архив, където изобщо не подлежат на архивиране такива документи. Не се пази и делото поради изтичане на срока за съхранение. Съгласно чл. 165, ал.1 ГПК, в случаите, когато законът изисква писмен документ за доказване на някакво относимо доказателство, свидетелски показания са допустими ако се установи, че документа е загубен или унищожен не по вина на страната. За доказване плащането на сумата, получена в обезщетение е трябвало да се представи квитанцията. От показания на разпитан свидетел се установява, че от общината, една от наследниците е отишла в съда, за да представи бележка за плащане на сумата. Унищожаването на квитанцията, според писмо от самата община е поради това, че е изтекъл срока за съхраняването й. Поради това, че унищожаването на документа не може да се вмени във вина на ищците, са допустими свидетелски показания и такива са събрани и обсъдени от въззивния съд. От факта, че при изменение на плана през 1995 г. имота е третиран не като частна собственост, не следва извод в противен смисъл. Необсъждането на този довод дори да е нарушение, не е съществено защото не се отразява на изхода от спора. От това, че при изменението на плана през 1995 г. имота не е третиран като частна собственост не следва, че са нарушени правилата на логиката, защото по този факт страните са имали противоречиви твърдения и съдът въз основа на доказателствата е формирал извод. Същото се отнася и за твърдението за нарушение на правилата за доказателствена тежест. Те се прилагат когато не са ангажирани доказателства или ангажираните са недостатъчни и като косвени такива за да се формира извод. В случая съдът е изградил извода за заплащане на сумата, получена при отчуждаването въз основа на това, че е цитиран като отметка в решението конкретен номер и дата на касов ордер, това, че е доказано, че той не е запазен не по вина на ищците и на основание чл. 165, ал.1 ГПК са кредетирани показанията на разпитан свидетел, които не са оборени от други доказателства, а това, че имота не е заснет като самостоятелен в КК сочи на непълнотата й, но самата тя няма вещно действие. Обстоятелството, че имота не е заснет в КК като самостоятелен не е пречка за предявяване на иск по чл. 108 ЗС, съгласно приетото в т.2 и т.4 от ТР № 8/2014 г. на ОСГК на ВКС – допустим е иск за реално обособена част от имот в КК, включително когато той е реституиран като реална част от имот по действащ план. [община] действително е направила възражение за придобивна давност. По него обаче не е ангажирала никакви доказателства. Единственият довод в тази връзка, посочен и от въззивния съд е, че имота с площ 5059 кв.м., в очертанията на който попада процесната реална част от 1120 кв.м. е записан на Общината. Въз основа на този факт, въззивният съд не е приел, че имота е общинска собственост. Общината твърди, че държи имота, като се ползва за обществени нужди – улица, която по силата на закона е общинска собственост, но е установено, че в него има навес и минава ограда през средата, а предвидената улица не е прокарана. Твърдението на общината, че държи имота е обосновало извода за наличие на третата предпоставка на иска по чл. 108 ЗС. Искът по ч. 108 ЗС се уважава когато ответника владее или дължи процесния имот без основание. Затова съдът не констатира противоречие на въззивното решение със съдебната практика, изискваща въззивния съд да обсъди всички наведени доводи и възражения от страните във въззивното производство. Наведено е и основанието по чл. 280, ал.2, пр.3 ГПК с твърдения, че въззивният съд е приел за установена изцяло нелогична фактическа обстановка относно това дали е върната получената в обезщетение сума, за да се породи реституционния ефект. Този довод вече бе обсъден. От мотивите на обжалваното решение, съдът не констатира очевидна неправилност, защото съдът не е пропуснал да приложи или не е приложил в обратен смисъл императивна правна норма, не са нарушени съдопроизводствени правила, гарантиращи обективно, безпристрастно и съобразено с обективната истина решаване на правния спор, при зачитане равенството на страните. Съдът не констатира такива нарушения. Разпоредбата на чл. 165, ал.1 ГПК е приложено правилно. Спорът е решен според установените факти по делото в съответствие с процесуалния закон. Решението е подробно мотивирано, видно от изложеното по-горе, а изводите не са формирани при нарушение на основни логически правила. Затова не се допуска касационно обжалване и на основанието по чл. 280, ал.2, пр.3 ГПК. В обобщение не са налице наведените основания по чл. 280, ал.1, т. 1 и т.3 и ал.2 ГПК, поради което не се допуска касационно обжалване. На основание чл. 78, ал.3 ГПК, на ответниците по касация следва да се присъди адвокатско възнаграждение в размер на 1800 лева, равняващо се на 920,33 евро за представеният отговор на касационната жалба от упълномощеният от тях адвокат. Водим от горното, Върховния касационен съд, състав на първо гражданско отделение