Определение № 1187 от 18.05.2023 г. на ВКС по гр. д. № 1703/2023 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба вх. № 24769/16.03.2023 г. на Е. Д. М., чрез адв. И. Ю., срещу въззивно определение № 2497/27.02.2023 г. по възз. ч. гр. д. № 1599/2023 г. на Софийски градски съд, с което е потвърдено определение № 3503/26.01.2023 г. по гр. д. № 16379/2022 г. на Софийския районен съд за връщане на подадената от страната нередовна искова молба и прекратяване на производството по делото. В частната касационна жалба се поддържа, че въззивното определение е неправилно, поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. В изложението си за допускане на касационното обжалване жалбоподателят се позовава на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и поставя въпроса - следва ли указанията на съда за редовността на исковата молба да бъдат точни и ясни. Сочи се, че по този въпрос въззивното определение е постановено в противоречие с решение № 209/12.11.2013 г. по гр. д. № 32/2013 г. на ВКС, I г.о. Поддържа се и основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното определение. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира частната касационна жалба за допустима. По предпоставките за допускане на касационното обжалване приема следното: Производството по гр. д. № 16379/2022 г. на Софийския районен съд е образувано по искова молба на Е. М. срещу Върховния касационен съд и Прокуратура на РБ, с която е предявен иск за неимуществени вреди от противоправно поведение, изразяващо се в неприсъждане на обезщетение по „гр. д. № 2795/2019 г. на ВКС“. В исковата си молба ищецът е изброил поредица от норми на ЕКЗПЧ, ХОПЕС, МПГПП на ООН И ДФЕС, които твърди, че противоправно са нарушени от съда. Посочено е, че заради отхвърлянето на иска му е претърпял вреди, изразяващи се в унижение, болки, страдания, безпомощност и безнадеждност. С разпореждане от 17.10.2022 г. първоинстанционният съд е дал указания на ищеца да поправи нередовностите на исковата молба, като посочи кой или кои са ответниците по иска; да изложи ясно и безпротиворечиво фактическите твърдения, с които обосновава спорното материално право; както и да изясни има ли влязло в сила решение по иск със същия предмет. В срока за отстраняването им, жалбоподателят е направил искане за допускане на правна помощ чрез процесуално представителство по делото. С определение № 168/03.01.2023 г. съдът е уважил искането и с определение от 09.01.2023 г. за процесуален представител на ищеца е назначен адвокат И. Ю.. В последваща молба, подадена от процесуалния представител на ищеца, е уточнено, че ответник по иска е ВКС, че спорът не е решен по друго дело, както и че „в останалата част указанията са неясни”. С определение № 3503/26.01.2023 г. по гр. д. № 16379/2022 г. Софийският районен съд е приел, че указанията за неотстраняване на нередовности не са изпълнени, поради което на основание чл. 129, ал. 3 ГПК е върнал исковата молба и е прекратил производството по делото. С обжалваното въззивно определение е прието, че от обстоятелствената част на исковата молба не се установява ищецът да твърди и да обосновава съществено нарушение от страна на ВКС на норма или норми от правото на Европейския съюз. В исковата молба са съдържат оплаквания за претърпени вреди от окончателен съдебен акт по гражданско дело, образувано по предявен от Е. М. иск за вреди по ЗОДОВ, с крайния резултат от който съдебен акт ищецът не е съгласен. При така изложените обстоятелства и твърдения за претърпени вреди, съдът е счел, че позоваването на съществено нарушение на правото на ЕС е формално, общо, без конкретика и цели злоупотреба с процесуални права чрез използване широкия обхват на уредената в чл.2в ЗОДОВ хипотеза за отговорност на държавата. Поради това, в случая твърденията за неправилност на съдебния акт не съставляват надлежни фактически твърдения и обстоятелства за предявения иск за вреди от противоправно поведение на посочения държавен орган. Като се е позовал на приетото в мотивите по т.16 от ТР№4/2014 г. по т.д. №4/2013 г. на ОСГТК, въззивният съд е приел, че искът е недопустим, а даването на каквито и да е указания за поправяне на нередовности на исковата молба не би могло да доведе до промяна на този извод. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение намира, че не са налице предпоставки за допускане на касационното обжалване. Формулираният въпрос в изложението въпрос няма претендираното от жалбоподателя значение и не обуславя селектирането на жалбата в сочената хипотеза по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Съгласно чл. 274, ал. 3 ГПК, касационното обжалване на определенията се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК - доколкото касаторът е повдигнал правен въпрос с предвиденото в процесуалния закон значение, при наличие на някоя от допълнителните предпоставки - да е решен в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд; да е решен в противоречие с актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз; да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото; или независимо от предпоставките по ал. 1, въззивното определение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност на основание чл. 280, ал. 2 ГПК. В конкретния случай поставеният от касатора правен въпрос е ирелевантен, тъй като въззивният съд е приел, че с оглед изложените в исковата молба обстоятелства и фактически твърдения искът е недопустим, а при недопустим иск даването на каквито и да било указания по редовността на исковата молба е без правно значение. Поддържаното основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното определение – не се констатира. Във фазата по допускане на жалбата Върховният касационен съд, без да проверява действително съществуващите пороци на обжалвания въззивен съдебен акт, може да направи извод за възможната му очевидна му неправилност само въз основа на достатъчна аргументираност на изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. Изложените от жалбоподателя оплаквания не сочат за наличие на такъв тежък порок на определението, който да може да се установи пряко от съдържанието му и да обуслови допускането на касационния контрол в хипотезата на чл. 280, ал. 2, пр. 2 ГПК. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение