Определение № 4739 от 05.10.2026 г. на ВКС по гр. д. № 2458/2025 г.

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК като е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 14 456/17.04.2025 година, подадена от П. Б. И., срещу решение № 275/13.03.2025 година на Окръжен съд Пловдив, VІІІ-ми граждански състав, постановено по гр. д. № 2494/2024 година. С въззивното решение на Окръжен съд Пловдив потвърдил първоинстанционното решение № 2955/28.06.2024 година на Районен съд Пловдив, ХІІІ-ти граждански състав, постановени по гр. д. № 14 915/2024 година, с което е обявено за относително недействително спрямо Ф. Р. Х. споразумение от 21.05.2020 година по гр. д. № 5503/2020 година по описа на Районен съд Пловдив, 2-ри брачен състав, в частта му с която Г. З. Х. се е задължил да заплаща месечно на бившата си съпруга П. Б. И., след прекратяване на сключения между бившите съпрузи граждански брак, чрез развод по взаимно съгласие, сумата от 1000.00 лева месечно, заедно със законната лихва върху всяка просрочена вноска до настъпване на обстоятелства водещи до изменение или прекратяване на задължението инкорпорирано в решение № 2757/03.03.2020 година на Районен съд Пловдив, 2-ри брачен състав, постановено по гр. д. № 5503/2020 година. В подадената от П. Б. И. касационна жалба се излагат доводи за това, че въззивното решение е постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано. Поискано е същото да бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго, с което предявеният от Ф. Р. Х. срещу Г. З. Х. и П. Б. И. иск с правно основание чл. 135, ал. 1 от ЗЗД да бъде отхвърлен. В изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК се твърди, че са налице основанията за допускане на касационно обжалване на решението на Окръжен съд Пловдив по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, а също така и по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК. Ответникът по касационна жалба Ф. Р. Х. е подал отговор на същата с вх. № 15 657/29.04.2025 година, с който е изразил становище, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решение № 275/13.03.2025 година на Окръжен съд Пловдив, VІІІ-ми граждански състав, постановено по гр. д. № 2494/2024 година и такова не трябва да се допуска, а ако бъде допуснато жалбата се оспорва като неоснователна като се иска да бъде оставена без уважение, а атакуваното с нея решение да бъде потвърдено. Вторият ответник по касационната жалба Г. З. Х. не е подал отговор на същата, както не е изразил становище по допустимостта и основателността й. П. Б. И. е била уведомена за обжалваното решение на 30.08.2024 година, а подадената от него срещу същото касационна жалба е с вх. № 14 456/17.04.2025 година. Поради това е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима. Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателя в подаденото от него изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното: При постановяване на решението си съставът на Окръжен съд Пловдив е приел, че след преценка на събраните по делото доказателства, въззивният съдебен състав изцяло възприемал фактическата обстановка установена от първоинстанционния съд. Същата се подкрепяла от събраните по делото доказателства, които били подробно и задълбочено анализирани в атакувания акт и адекватно отнесени към приложимото право. Споделяли се и изводите на първоинстанционния съд за начина, по който следвало да се ценят събраните по делото доказателства, както и правните изводи, които те обосновавали, поради което същите не следвало повторно да бъдат анализирани, а на основание чл.272 от ГПК да се препрати към мотивите на първоинстанционния акт. В мотивите на първоинстанционното решение, към което въззивното препраща, е прието, че отменителният иск по чл.135 от ЗЗД бил конститутивен и чрез него се упражнявало едно потестативно право на кредитора, с което се целяло постигане на правна промяна-обявяване на дадено правно действие за относително недействително спрямо кредитора, при което щяла да се промени правната сфера на ответниците, и от излезлите от имуществото активи последният щял да има право да се удовлетвори, независимо че били преминали в патримониума на трети лица. Съгласно чл.133 от ЗЗД цялото имущество на длъжника служело за удовлетворение на неговите кредитори. За уважаване на иск с така определената правна квалификация, било необходимо да се установи кумулативното наличие на следните предпоставки: действително вземане на ищеца срещу ответника, което било възникнало преди извършване на действието, чиято недействителност се претендирала по съдебен ред; правомерно и действително правно действие, което увреждало ищеца в качеството му на кредитор на ответник длъжник, извършил това действие; знание на длъжника за увреждането на кредитора, като в случая, с оглед безвъзмездния характер на увреждащата сделка и по аргумент от чл. 135, ал. 1, изр. 2 от ЗЗД, не се изисквало знание за същото обстоятелство от страна на лицето, с което длъжникът бил договарял. Съгласно правната теория, за да бъдел ищецът кредитор на ответника, било достатъчно да имал действително неудовлетворено вземане (парично или непарично) срещу последния, без да било необходимо, то да било ликвидно и изискуемо, нито да бъдело установено с влязло в сила съдебно решение, нито да имало издаден изпълнителен лист за него. Извод за несъществуване на вземането можело да се направи само, ако то било отречено със сила на присъдено нещо. Следователно, за наличието на качеството кредитор било достатъчно, ищецът да твърдял, че бил такъв, както и съществуването на вземането му да произтичало от твърдените факти в исковата молба, без да било необходимо, същото да било ликвидно и изискуемо или установено с влязъл в сила съдебен акт, както и не било необходимо, ищецът да провежда пълно и главно доказване за него. В случая Ф. Р. Х. бил доказала качеството си на кредитор към момента на сключване на атакуваната сделка, тъй като не само бил твърдял наличие на неудовлетворено негово вземане срещу Г. З. Х., но и от събраните по делото доказателства се установявало, че вземанията му са били установени с влязло в сила решение. Следователно, производството, в което вземането срещу Х. било съдебно признато и било приключило две години преди образуването на гр. д. № 5503/2020 година на Районен съд Пловдив, по което постигнато процесното споразумение. Затова, Ф. Р. Х. имал качеството на кредитор на Г. З. Х.. Доказана била и втората предпоставка за уважаване на иска по чл. 135, ал. 1 от ЗЗД, а именно, че е било извършено увреждащо кредитора действие, каквото било постигнатото споразумение. Съдебната практика трайно приемала, че такова увреждащо действие бил всеки правен и фактически акт, с който се засягали права на длъжника, и в резултат от който би се осуетило или затруднило осъществяването на правата на кредитора спрямо длъжника. Така например, увреждане било налице, когато длъжникът се лишавал от свое имущество, намалявал го или по какъвто и да е начин затруднявал удовлетворението на кредитора, в т. ч. чрез опрощаване на дълг, обезпечаване на чужд дълг, изпълнение на чужд дълг без правен интерес и други. Поради това съдът намира, че процесното споразумението от 21.05.2020 година, снабдяващо титуляра на вземането за издръжка с изпълнително основание, ползващо се с изпълнителна сила и привилегия в изпълнителния процес, било именно такъв акт, който увреждал кредитора по другото (още повече–непривилегировано) и по-рано възникнало вземане. По същество то представлявало споразумение, една от страните по което (в случая-длъжникът Г. З. Х. ) да се разпореди безвъзмездно със свое имущество в полза на другата страна (в случая– П. Б. Х. (И.) в качеството й на правоимащо за издръжка лице) и така намалявало възможността за удовлетворяване на ищеца Ф. Р. Х., в качеството му на кредитор на длъжника Х.. Съдът приемал, че знанието на длъжника Х. за увреждане по този начин (чрез споразумението) на неговия кредитор(Ф. Р. Х. също било доказано, тъй като към момента на сключването на споразумението по гр. д. № 5503/2020 година на Районен съд Пловдив, Г. З. Х. е бил страна по приключилото въззивно производство, т. е. вече бил знаел, че има задължение. Същевременно, както се вече било установено, доколкото с процесното споразумение Х. се разпореждал безвъзмездно със свое имущество, знанието на третото лице, с което се бил договарял, е ирелевантно. По тези съображения, съдът намирал, че искът по чл. 135, ал. 1 от ЗЗД бил доказан. Нещо повече: противоречието между събраните по делото доказателства, от които се установявало, че П. Б. И. не се нуждаела от издръжката на бившия й съпруг, както и обстоятелството, че към момента на подписване на споразумението от 21.05.2020 година, Х. не бил имал възможност да заплаща такава, особено с оглед високия й размер, спрямо задлъжнялостта му, както и обособеният несеквестируем остатък, с който не биха могли да се погасяват други негови съдебно признати задължения, включително спрямо ищеца в настоящото производство сочело на вероятност от увреждане. Тези обстоятелства не били преки доказателства, но имали стойността на логически изводи и допълнения, към вече доказаните предпоставки, че процесното споразумение имало увреждащ характер и че длъжникът Х. бил знаел за увреждането към момента на неговото сключване. След извършването на препращането по чл. 272 от ГПК въззивният съд е посочел, че с оглед направените във въззивната жалба оплаквания приема, че отменителният иск по чл. 135 от ЗЗД бил едно от средствата за защита на кредитора срещу увреждащи го действия на длъжника, същността на което било потестативното материално право да бъдат обявени по съдебен ред за недействителни спрямо кредитора отделни правни действия на длъжника, с което техните правни последици да станели непротивопоставими на кредитора. Материалноправно легитимиран да упражни това право бил всеки кредитор на длъжника, какъвто в случая нямало спор, че се явявал Ф. Р. Х... Фактическият състав на това право включвал следните кумулативни елементи:, а именно обективен елемент–атакуваното действие на длъжника да увреждало кредитора, което било налице, когато то водело до изключване, намаляване или затрудняване на възможността на кредитора да получи дължимата престация по облигационното отношение, включително и чрез принудително изпълнение и субективен елемент, изразяващ се в субективно отношение, като в случай, че действието било извършено след възникване на вземането–знанието за увреждането у длъжника, а ако действието било възмездно и у лицето, с което бил договарял, което субективно отношение и за двамата се предполагал до доказване на противното, само ако третото лице било съпруг, низходящ, възходящ, брат или сестра на длъжника аргумент от чл. 135, ал. 2 от ЗЗД. По отношение на обективната предпоставка от фактическия състав–в конкретния случай следвало да бъдел направен обоснования извод, че кредиторът бил увреден, доколкото действително длъжникът бил намалил имуществото си с подписване на споразумение с дата 21.05.2020 година, сключено между него и бившата му съпруга П. Б. И., с което длъжникът се бил задължил да заплаща на И. месечна издръжка в размер на 1000.00 лева, считано от датата на прекратяване на брака между тях до настъпване на обстоятелства, относно изменение или прекратяване на издръжката, заедно със законната лихва върху всяка просрочена вноска. Споразумението било одобрено с решение № 2757/03.08.2020 година, постановено по гр. д. № 5503/2020 година по описа на Районен съд Пловдив, с което решение бил прекратен и бракът между Г. З. Х. и П. Б. И. по взаимно съгласие. Процесното споразумение, с което се уговаряла издръжка в полза на бившата съпруга, се ползвало с изпълнителна сила и привилегия в изпълнителния процес, като по този начин се намалявала възможността за удовлетворяване на кредитора Ф. Р. Х., и съответно го увреждало. От друга страна от събраните доказателства, можело да се направи обоснован извод, за знанието на длъжника Х. за увреждане чрез процесното споразумението на неговия кредитор Ф. Р. Х., доколкото към момента на сключването на споразумението по гр. д. № 5503/2020 година по описа на Районен съд Пловдив, той е бил страна по приключилото въззивно производство и бил знаел за наличието на задължението. Относителната недействителност по чл. 135 от ЗЗД била установена от законодателя с оглед защита интересите на кредитора от съзнателните действия на длъжника, които го увреждали. С оглед защита интересите на лицето, което било сключило увреждаща възмездна сделка с длъжника, законът поставял изискването то също да било знаело за увреждането. Когато обаче договарящият с длъжника бил негов съпруг, низходящ, възходящ, брат или сестра, разпоредбата на чл. 135, ал. 2 от ЗЗД установявала предположението, че знанието му се предполага до доказване на противното. Тази оборима законова презумпция обръщала тежестта на доказване- в тежест на ответниците било да установят чрез пълно обратно доказване липсата на знание на третото лице за увреждащия характер на сделката. В конкретния случай, увреждащото действие било споразумение. То било сключено след възникване на вземането на кредитора, като договарящия с длъжника бил негов съпруг, поради което знанието му се предполагало до доказване на противното. По делото не били събрани доказателства, оборващи законовата презумпция, поради което въззивният съдебен състав приемал, че П. И. била знаела, че с подписването на споразумението се увреждат интересите на кредитора на бившия й съпруг. Що се касаело до наведените доводи дали И. била имала право на издръжка или не от бившия и съпруг, и дали бившия съпруг имал възможност да я дава без особени затруднения, това били въпроси които стоели извън предмета на конкретния спор, доколкото се касаело до сключено между страните споразумение при прекратяване на брака по взаимно съгласие, а не до дължима издръжка на невиновния за развода съпруг при хипотезата на разпоредбата на чл. 145, ал. 2 от СК. Това обосновавало извода, че бил изпълнен фактическия състав на чл. 135, ал .2 от ЗЗД, поради което предявеният иск се явявал основателен и като такъв следвало да бъде уважен. Уважавайки иска, първоинстанционният съд бил постановил правилен и законосъобразен акт, който следвало да бъде потвърден, а жалбата оставена без уважение. С изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК П. Б. И. е поискала въззивното решение на Окръжен съд Пловдив да бъде допуснато до касационен контрол по въпросите за това Подлежи ли на отмяна по иск по чл. 135 ЗЗД одобрено от съда споразумение по чл.51 от СК между съпрузите съответно поетото задължение на единия съпруг да заплаща издръжка на другия?; за това. представлява ли поемането на задължение за издръжка от единия бивш съпруг към другия увреждащо кредиторите действие или сделка ?; за това приложима ли е презумпцията по чл. 1З5 ал. 2 от ЗЗД предвид приключилото производство по развод по взаимно съгласие?; за това одобреното от съда споразумение представлява ли безвъзмездно действие по разпореждане с имущество?; за това допустим ли е отменителен иск по чл.1З5 от ЗЗД за обявяване на относителна недействителност на признато от съд задължение за издръжка? и за това съществува ли правен интерес от кредитор на бившия съпруг за обявяване на относителна недействително на правото на издръжка поради привилегията на това алиментно право?. Посочено е, че отговорите на така поставените въпроси ще имат значение за точното прилагане на закона и по точно на ЗЗД и СК, а освен това са и от значение за развитието на правото, доколкото в случая съществувала колизия между разпоредбите на ЗЗД относно защитата на кредиторите и техните вземания по ЗЗД от една страна и тези на СК относно задълженията за издръжка. Според П. Б. И. вземането за издръжка на бившия съпруг, а също така и на непълнолетните и малолетните деца възниквало по силата на закона-чл. 140, чл. 145 и чл. 150 от СК, поради което било недопустимо това алиментно вземане да бъдело отменено по реда на чл. 135 от ЗЗД в полза на хирографарен кредитор на единия от съпрузите. Липсвала практика по тези въпроси, която липса щяла да засегне значими права и законни интереси, произтичащи от СК. Наред с това въззивният съд очевидно неправилно приемал, че само невиновния съпруг имал право на издръжка и че била приложима презумпцията за знание по чл. 135, ал. 2 от СК, тъй като разпоредбата на чл.145 от СК била озаглавена „Издръжка на бивш съпруг“ и тя не касаела издръжката между съпрузите при развод, а издръжка, която бившите съпрузи си дължали, тъй като разпоредбите на чл. 140 и чл. 141 от СК, регламентирали издръжка между бивши съпрузи. Във връзка с горното третият поставените от П. Б. И. в изложението й по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК въпроси не обуславя допускането на решенето на Окръжен съд Пловдив до касационно обжалване. Разпоредбата на чл. 135, ал. 2 от ЗЗД е ясна и не се нуждае от тълкуване. Предвидената с нея презумпция се основава на качеството на страните по сделката, съответно увреждащото, към момента на сключването на сделката или на извършване на действието, като последвалите промени в това качество не се отразяват на вече установеното предположение. В конкретния случай към момента на сключването на споразумението Г. З. Х. и П. Б. И. са имали качеството на съпрузи, поради което за тях намира приложение разпоредбата на чл. 135, ал. 2 от ЗЗД. Без значение е обстоятелството, че самото споразумение е породило действие от момента на влизането в сила на съдебното решение за прекратяване на сключения между тях граждански брак по взаимно съгласие. Представянето на споразумението пред съда и одобряването му със съдебното решение за прекратяване на брака са действия последващи сключването на споразумението и не могат да доведат до неприлагане на установената в чл. 135, ал. 2 от ЗЗД презумпция или до оборването на същата. В този случай бившите съпрузи са тези, които трябва да оборят действието на презумпцията по чл. 135, ал. 2 от ЗЗД като ангажират доказателства, че отношенията между тях не са били такива, каквито предполага посочената законова разпоредба, за да установи презумпцията. Това тълкуване са прилагали и съдилищата по съществото на спора, поради което не е налице предвидената в чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК допълнителна предпоставка за допускане на касационното обжалване по този въпрос. Същата предпоставка не е налице и по отношение на последния-шести въпрос в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК въпроси тъй като безспорно един хирографарен кредитор на длъжника, винаги има интерес да оспорва вземането на друг кредитор, включително и привилегирован такъв, когато вземането на последния се противопоставя на неговото, като по този начин осигури възможност за удовлетворяване на вземането си без привилегията на другия кредитор да може да му бъде противопоставена. Петият от формулираните от П. Б. И. в изложението й по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК също не обуславя допускането на исканото касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. Споразумението по чл. 51 от СК има характера на договор между страните по делото, поради което може да бъде допълвано или изменяно от тях по всяко едно време, включително и след одобряването му със съдебното решение за прекратяване на производството. Това одобряване не променя договорния характер на споразумението, като освен допълването и изменянето му, страните по него може да иска прогласяване на нищожността му, унищожаването му поради порок на волята или развалянето му поради неизпълнение, без съдебното решение да е пречка за това. Третите лица, чиито права са засегнати от споразумението също могат да оспорват неговата действителност, което включва и възможност за предявяване на иск по чл. 135 от ЗЗД, когато са налице предпоставките за това. Първият, вторият и четвъртият от въпросите в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК също не обуславят допускането на решението на Окръжен съд Пловдив до касационен контрол тъй като уговорката за издръжката между съпрузите по чл. 51, ал. 1 от СК безспорно се отнася до издръжката по чл. 145 от СК. За да се дължи същата по силата на закона трябва да са налице както общите предпоставки за това по чл. 139 от СК, така и специалната такава по чл. 145, ал. 1 от СК, при това тази издръжка може да се уговори само за срока по чл. 145, ал. 2, изр. 2 от СК, след изтичането на който може да бъде продължена по взаимно съгласие на страните или от съда и то ако са налице предпоставките по чл. 145, ал. 2, изр. 2 от СК. От това следва, че уговорката за издръжка между бившите съпрузи в споразумението по чл. 51, ал. 1 от СК отразява възникнало по силата на закона право, съответно задължение само ако са налице предвидените в чл. 139 и чл. 145, ал. 1 от СК предпоставки за това и в този случай може да се твърди, че не уврежда кредиторите на бившия съпруг длъжник. Когато обаче уговорката е включена в споразумението без да са налице установените в закона предпоставки за възникване на правото, единствено по волята и преценката на страните по споразумението, не може да се приеме, че същата е за удовлетворяване на възникнало по силата на закона право, съответно задължение за издръжка на бивши съпрузи. Напълно възможно е така в този случай така постигнатата уговорка да уврежда кредитор на бившия съпруг, който е длъжник по нея, тъй като е поето задължение за разпореждане с имущество. Затова този кредитор разполага с възможността на предяви иск по чл. 135, ал. 1 от ЗЗД за обявяване на относителната недействителност на уговорката като при това, освен другите предпоставки за уважаване на иска, ще трябва да установи и това, че не са налице законовите предпоставки за възникване на задължението за издръжка на бивш съпруг. В конкретния случай съдилищата са посочили и това, че по делото е установено както това, че П. Б. И. няма нужда от издръжка, така и това, че Г. З. Х. няма възможност да дава такава. Следва да се има предвид обаче, че цената на иска по чл. 135, ал. 1 от ЗЗД се определя с оглед стойността на сделката, обявяването на относителната недействителност, на която се иска, а не от стойността на защитаваното чрез иска вземане на кредитора. Затова е без значение обстоятелството, че Ф. Р. Х. е посочил, че предявява иска си за защита на вземане, което има срещу Г. З. Х. в размер на 1000.00 лева, което е част от цялото вземане от 14 162.66 лева. В конкретния случай се оспорва сключеното между Г. З. Х. и П. Б. И. споразумение по чл. 51, ал. 1 от СК в частта му за дължимата се след прекратяването на брака издръжка между бившите съпрузи. С оглед на това цената на иска трябва да се определи по правилото на чл. 69, ал. 1, т. 4, във връзка с т. 7 от ГПК, като в случая ще е 36 000.00 лева. С оглед на тази цена искът би бил родово подсъден като първа инстанция на окръжен съд, съгласно правилото на чл. 104, т. 4 от ГПК, като не се касае до иск за издръжка по смисъла на посочената разпоредба. Поначало такива искове са тези, с които се претендира присъждане, изменение, прекратяване или изпълнение на задължение за издръжка произтичаща от закона или от договор между страните по спора. Искът по чл. 135 от ЗЗД не е такъв, като има облигационен характер и за него не трябва да се прилага изключението по чл. 104, т. 4 от ГПК отнасящо се до исковете за издръжка, при което исковете са подсъдни като първа инстанция на районен съд. С оглед на това е налице хипотезата на чл. 280, ал. 2, пр. 2 от ГПК за допускане на въззивното решение на Окръжен съд Стара Загора до касационно обжалване за проверка на това кой е родово компетентния съд да разгледа спора като първа инстанция и прилагат ли се в случая изключението по чл. 104, т. 4 от ГПК отнасящо се до исковете за издръжка. Освен това в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК се прави искане въззивното решение на Окръжен съд Пловдив да бъде допуснато до касационно обжалване и по реда на чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, а именно поради очевидна неправилност. Поначало неправилността на съдебното решение представлява основание за касационно обжалване на въззивното решение. Както е посочено и в Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г., постановено по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГК на ВКС наличието на такава се преценява от съда не във фазата на допускане на касационното обжалване, а след това, в производството по чл. 290 и следващите от ГПК, след съвкупната преценка на събраните по делото доказателства както поотделно така и в тяхната взаимовръзка. Поради това предвидената като основание за допускане на касационното обжалване очевидна неправилност не се припокрива изцяло с неправилността на съдебното решение, като основание за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 от ГПК. Невъзможността за извършване на проверка на решаващите изводи на въззивния съд в производството по чл. 288 от ГПК налага проверката за наличието или не на очевидна неправилност на решението, като основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, да се извършва, без да се прави проверка на действително съществуващите пороци на съдебния акт, само въз основа на мотивите на същия и наличната в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК обосновка в тази насока. В конкретния случай твърденията за очевидна неправилност на обжалваното определение могат да се изведат само от твърденията в касационната жалба за допуснати от съда нарушения при установяване на фактите и неправилно приложение на материалния закон, които от своя страна са довели до неправилен извод по съществото на спора. Тези твърдения обаче са такива обосноваващи основания за касационно обжалване по смисъла на чл. 281, т. 3 от ГПК и не могат да бъдат проверени, без да се извърши проверка на решаващата дейност на въззивния съд. Затова те не могат да обосноват предвиденото в чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК основание за допускане на касационно обжалване. Проверката на тези изводи на съдилищата по същество налага да се извърши преценка на това дали същите са изградени въз основа на представените по делото доказателства, след съвкупното обсъждане на същите въз основа на направените от страните твърдения и възражения, като се прецени и начина на формиране на волята на решаващия съд. Това обаче може да бъде направено едва в производството по чл. 290 от ГПК, но не и в това по чл. 288 от ГПК. Изложените от П. Б. И. твърдения не сочат на неправилно приложение на императивна на разпоредба от страна на въззивния съд, нито пък на това, че същият е приложил закона в неговия обратен, противоположен смисъл, нито пък, че спорът е разрешен въз основа на несъществуващ или отменен закон или на това, че въззивното решение е явно необосновано поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Именно при такива основания може да бъде прието, че е налице хипотезата на чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК. В останалите случаи на неправилност на въззивното решение, същото може да бъде допуснато до касационно обжалване на някое от предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1-т. 3 от ГПК основания за това. Предвид на това не е налице основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК за допускане на касационното обжалване на решението на Окръжен съд Пловдив. Предвид на изложеното са налице предвидените в чл. 280, ал. 2, пр. 2 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на решение № 275/13.03.2025 година на Окръжен съд Пловдив, VІІІ-ми граждански състав, постановено по гр. д. № 2494/2024 година, по подадената срещу него от П. Б. И., касационна жалба с вх. № 14 456/17.04.2025 година и такова трябва да се допусне. На П. Б. И. трябва да бъде даден едноседмичен срок от съобщението, в който да внесе държавна такса в размер на 368.13 евро по сметка на ВКС и да представи доказателства за това като й се укаже, че ако не направи това в определения срок подадената от нея касационна жалба ще бъде върната, а образуваното въз основа на нея производство ще бъде прекратено. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение