Определение № 1590 от 31.03.2025 г. на ВКС по гр. д. № 3733/2023 г.

Производството е по реда на чл. 288, вр. с чл. 280 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Д. В. В., чрез пълномощник от адв. Ем. Е., против решение № 163 от 05.05.2023 г. по въззивно гр. д. № 271/2023 г. на Старозагорския окръжен съд, с което се потвърждава решение № 23 от 13.01.2023 г. по гр. д. № 3996/2022 г. на Районния съд в гр. Стара Загора и се отхвърля предявеният от касатора иск по чл.440 ГПК за признаване за установено по отношение на взискателя „Финанс Груп 1“ ООД, че длъжницата Д. М. Д. не е собственик на недвижимия имот, върху който е насочено принудително изпълнение по изп. д. № 399/2019 г. на ЧСИ с рег. № 868 на КЧСИ.

В жалбата се релевират доводи за наличие на касационните отменителни основания по чл. 281, т. 1 и т. 3 ГПК – нищожност на решението вследствие на постановяването му от незаконен съдебен състав по смисъла на чл. 22, ал. 1, т. 5 и ал. 2 ГПК, както и неправилност поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост.

В изложението към жалбата по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се твърди, че въззивното решение не е съобразено с ТР № 3/10.07.2017 г. на ОСГТК на ВКС по въпрос 1. „ че с иск по чл. 440 ГПК може да се установи, че имуществото върху, което е насочено изпълнение не принадлежи на длъжника “.

Поставят се и въпроси за развитие на правото:

2. „ При обявен за нищожен поради привидност Договора за продажба на недвижим имот, силата на пресъдено нещо разпростира ли се и спрямо трети лица – включително и за ЧСИ-то и взискателя по изп. дело или има сила само спрямо страните по делото? “.

3. „ Наложена по изпълнително дело възбрана може ли да се противопостави на съдебното решение за прогласяване на нищожност на Договора за продажба на недвижим имот? “. Според обосновката на касатора по този въпрос се твърди, че въззивното решение не е съобразено и с дадените указания относно допустимостта на предявения иск в определение № 106 от 17.06.2022 г. на ВКС по ч. гр. д. № 700/2022 г., I г. о.,

4. „ Следва ли по иск с правно основание чл. 440 ГПК, решаващият съд да постанови отделен диспозитив, с който да установи на кое лице принадлежи правото на собственост върху спорния имот? “.

5. На последно място, без конкретно да е обозначено при предпоставките на кое от основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК, се формулира въпросът: „ Може ли окръжният съд да разглежда въззивно дело в състав, който при предходно частно производство вече се е произнасял по допустимостта на иска и определението му е било отменено с указания за връщане на делото за продължаване на съдопроизводствените действия по същество от друг състав? “.

Ответникът „Финанс Груп 1“ ООД, чрез адв. Ив. З., оспорва касационната жалба в писмен отговор, като поддържа становище за необоснованост на оплакванията на касатора и за отсъствие на основания за допускане на въззивното решение до касационен контрол. Претендира разноски за адвокатско възнаграждение в касационното производство.

Ответницата Д. М. Д. не взема становище по жалбата.

Върховният касационен съд, състав на II г. о., след извършена проверка, намира касационната жалба за процесуално допустима.

При произнасяне по наведените доводи в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК съобразява следното:

Съгласно възприетата от въззивния съд фактическа обстановка, процесният недвижим имот е обект на принудително изпълнение по изп. д. № 399/2019 г. на ЧСИ с рег. № * на КЧСИ, по което ответното дружество има качеството взискател, а втората ответница Д. - длъжник. Изпълнителният процес е образуван за изпълнението на парично задължение на ответницата съгласно подлежащ на изпълнение съдебен акт, а именно съдебно-спогодителен протокол от 27.01.2016 г. по гр. д. № 2605/2015 г. по описа на Районния съд в Стара Загора, като към момента на образуване на изпълнителното дело и възбраняване на процесния имот на 02.09.2019 г. длъжницата Д. се легитимира като собственик въз основа на нотариален договор за покупко-продажба, сключен с ищеца. Същият договор е обявен впоследствие за нищожен поради привидност с влязло в сила решение № 260176 от 06.10.2020 г. по гр. д. № 309/2020 г. на Старозагорския районен съд, по което взискателят „Финанс Груп 1“ ООД не е страна. Исковата молба е вписана на 19.02.2020 г., т. е. след възбраната.

При така установените факти въззивният съд приема, че правният спор следва да се разреши съобразно правилата на чл. 17, ал. 2 и ал. 3 ЗЗД, като се запазят правата на третите добросъвестни лица, в това число и на кредитора, наложил възбрана върху недвижим имот, за който впоследствие е установено, че е придобит въз основа на привидно съглашение, след като възбраната е вписана преди вписване на исковата молба по чл. 26, ал. 2, предл. 4-то ЗЗД. В този смисъл намира, че постановеното влязло в сила решение по спора за обявяване симулативността на сделката, с която ищецът В. прехвърля на ответницата Д. спорния недвижим имот, не може да препятства започналото вече принудително изпълнение за удовлетворяване на вземането по посоченото изпълнително дело. На основание чл. 452 вр. чл. 453, т. 2 ГПК това решение е непротивопоставимо на взискателя и последният разполага с правото да се удовлетвори от цената на възбранения недвижим имот, независимо че към датата на принудителното изпълнение като негов собственик се легитимира едно трето за изпълнителния процес лице - ищецът В.. Посочено е, че тези съображения налагат отхвърляне на предявения установителен иск за собственост, поради което и постановеното в този смисъл решение на районния съд е потвърдено изцяло.

При тези мотиви към обжалваното решение и като провери данните по делото настоящият съдебен състав намира, че не се обосновават предпоставки за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280 ГПК. Съображенията за това са следните:

Не се констатира наличие на нарушения, които да обуславят вероятностен извод за нищожността на оспорваното въззивно решение-основание по чл.280, ал.2, предл.първо ГПК, към което насочва поставеният последен въпрос № 5 в изложението, предвид и оплакването с касационната жалба, че е постановено в незаконен състав. Въззивното решение в случая е постановено от надлежен орган, функциониращ в надлежен състав, в пределите на правораздавателната власт на съда, изготвено е в писмена форма и е подписано от членовете на състава, участвали в разглеждане на делото, като има съдържание на мотивите и диспозитива, изразяващо ясно правораздавателната воля на съда. В практиката си ВКС възприема, че участието на съдия, за когото са налице предпоставките за отвод по чл. 22 ГПК, не винаги обосновава порок на съдебното решение - основание за касационното му обжалване, поради допуснато съществено нарушение на посоченото съдопроизводствено правило по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК. Отказът да бъде приет отвод във всеки конкретен случай следва да се преценява съобразно процесуалното поведение на съда в производството спрямо съответната страна - решение № 505 от 16.11.2011 год. на ВКС по гр. д. № 1590/2010 год., IV г. о. и решение № 120 от 13.04.2011 год. на ВКС по гр. д. № 1333/2010 год., III г. о. Т. е. преценката е по същество на спора, поради което и няма как да се споделят оплакванията за нищожност на обжалваното въззивно решение, нито да се приеме, че са налице предпоставките за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и/или т. 3 ГПК по този въпрос № 5. Следва да се има предвид и обстоятелството, че двама от членовете на въззивния състав, постановил сега обжалваното въззивно решение, са били и членове на въззивния състав, който е потвърдил определението на първата инстанция за прекратяване на делото поради липсата на правен интерес (което въззивно определение е било отменено от ВКС с мотив, че изложените от въззивния съд съображения за недопустимост на иска касаят спора по същество, но не и въпроса за допустимостта на иска) и доколкото произнасянето е по процесуално правен въпрос за хода на делото, не е била налице законова пречка по чл.22, ал.1, т.5 ГПК да участват в съдебния въззивен състав, разглеждащ спора по същество.

Неотносими към изхода на делото са и формулираните от касатора въпроси относно хипотетичната възможност да се приеме в производството по чл. 440 ГПК, че имуществото, върху което е насочено изпълнение, не принадлежи на длъжника - въпрос № 1, който въпрос и няма характер на правен въпрос, както и относно субективните и обективни предели на действието на влязлото в сила съдебно решение за обявяване нищожността на сключения между В. и Д. договор за покупко-продажба на процесния недвижим имот - въпрос № 2, поради което по тези два въпроса не е налице общото основание за селекция в приложното поле на по чл.280, ал. 1, т. 1 или т. 3 ГПК. В разглежданата хипотеза основополагащият за изхода на производството въпрос е свързан с възможността наложена по изпълнително дело възбрана да се противопостави на съдебното решение за прогласяване на нищожност на Договора за продажба на недвижим имот и предпоставките, при които това може да се случи – въпрос № 3 от изложението. Отговорът му следва директно от закона, като нормативната уредба е ясна и недвусмислена, а приложението ѝ не създава трудности при правоприлагането. В хипотезата на привидни договори законът предпочита интереса на третите добросъвестни лица пред този на действителния собственик на недвижимия имот - предмет на привидното съглашение. Това следва от буквалния прочит на разпоредбата на чл. 17, ал. 2 ЗЗД, която предвижда запазване на придобитите от добросъвестните лица права, като в хипотезата на сделки с имоти изрично е постановено, че споровете се разрешават съобразно реда на вписванията. Вписаните права на трети лица преди вписване на иска за установяване привидността на едно съглашение се запазват, независимо от изхода на съдебното производство по чл. 26, ал. 2, предл. 4-то ЗЗД. Както е видно от чл.17, ал. 3 ЗЗД това правило се прилага и спрямо кредиторите на приобретателя по привидното съглашение, които са наложили запор или възбрана върху предмета, до който то се отнася. В този смисъл е налице и практика на ВКС – така например решение № 134 от 15.04.2015 г. по гр. д. № 3288/2013 г., IV г. о. Въззивното решение е постановено в пълно съответствие с тази съдебна практика, която не се нуждае от промна или осъвременяване, и в този смисъл липсва основание за допускането му до касационно обжалване в приложното поле на хипотезите по чл. 280, ал. 1, т. 1 и/или т. 3 ГПК по така поставения и обуславящ за спора въпрос № 3.

На последно място следва да се посочи, че положителният установителен иск за собственост на прехвърлителя по едно привидно съглашение срещу лице, вписало права преди исковата молба за обявяване на нищожността, е неоснователен с оглед предвидената от закона непротивопоставимост на правата на ищеца и подлежи на отхвърляне. В този смисъл решение № 50120 от 10.01.2023 г. на ВКС по гр. д. № 71/2022 г., I г. о. При наличието на съдебна практика и при липсата на каквито и да било аргументи и съображения относно необходимостта за произнасяне по реда на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, то няма как да се приеме, че е от значение за развитието на правото е въпрос № 4 дали по иск с правно основание чл. 440 ГПК, решаващият съд следва да постанови отделен диспозитив, с който да установи на кое лице принадлежи правото на собственост върху спорния имот.

При извършената служебна проверка не се констатират други пороци в кръга на тези по чл.280, ал.2 ГПК.

Предвид всичко гореизложено въззивното решение не следва да се допуска до касационен контрол.

При този изход на спора, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, в полза на ответното дружество следва да се присъдят сторените разноски за адвокатско възнаграждение, съгласно представения договор за правна помощ от 08.08.2023 г., в размер на 1 200 лв., удостоверяващ заплащането в брой.

Ето защо на основание чл. 288 ГПК, настоящият състав на ВКС, Второ г.о.