Определение № 184 от 19.10.2020 г. на ВКС по гр. д. № 1263/2020 г.

Производството е по чл.248, ал.3, изр.2 ГПК. С определение № 1052 от 06.12.2019 г. по в. гр. д. № 80/2019 г. на Софийски окръжен съд е изменено по реда на чл.248 ГПК решение № 297 от 13.08.2019 г. по същото дело в частта за разноските, като е намалена от 2037 лв. на 1018,50 лв. сумата, която ответниците Г. И. С., Н. Т. Р., В. Т. К., А. В. П.-Б., Г. П. Г., А. К. К. и А. Н. С. са осъдени да заплатят по реда на чл.78, ал.1 ГПК на И. Н. К. като разноски за първата инстанция и е намалена от 1155 на 577,50 лв. сумата по чл.78, ал.1, която ответниците са осъдени да заплатят на ищеца като разноски за въззивната инстанция. Със същото определение И. Н. К. е осъден да заплати на Г. И. С., Н. Т. Р., В. Т. К., А. В. П.-Б., Г. П. Г., А. К. К. и А. Н. С. на основание чл.78, ал.3 ГПК сумата от 1175 лв. разноски за първата и 1075 лв. разноски за въззивната инстанция. Въззивният съд е приел, че предмет на делото е иск по чл.108 ЗС, който съдържа две искания - да бъде установено, че ищецът е собственик на процесния имот и да бъде осъден ответникът да предаде владението на имота. Диспозитивът на съдебното решение по този иск също е в две части, съгласно т.2а на ТР № 4/2014 г. на ОСГК на ВКС. По настоящото дело е установено, че ищецът е собственик на 1/32 ид. част от процесния недвижим имот, но ответниците не го владеят. Затова съдът е уважил иска в установителната му част и го е отхвърлил в осъдителната. Поради това и съгласно чл.78, ал.1 и чл.78, ал.3 ГПК на ищеца следва да бъдат присъдени разноски съобразно уважената, а на ответниците – съобразно отхвърлената част от иска. Частна жалба срещу определението на ВКС е подадена от И. Н. К.. Жалбоподателят счита, че въззивното определение е процесуално недопустимо, тъй като съдържа диспозитив, с който съдът е отменил собственото си решение в частта за разноските, което той нямал правомощие да направи. На следващо място – неправилен бил изводът на съда, че следва да намали наполовина първоначално присъдените на жалбоподателя разноски, както и да заплати на ответниците половината от сторените от тях разноски. Позовава се на мотивите на т.2а на ТР № 4/2016 г. на ОСГК на ВКС, според които независимо от диспозитива на съдебното решение, силата на пресъдено нещо ще се формира относно предмета на делото, който в случая по иска по чл.108 ЗС е твърдяното от ищеца право на собственост на заявеното от него основание. В настоящия случай ответниците са отричали правото на собственост на ищеца, което съдът признал за установено. Отхвърлянето на искането за предаване на владението не означавало, че ревандикационният иск е отхвърлен. Точно обратното, същият е уважен, защото предмет на този иск е правото на собственост, а искането за предаване на владението е акцесорно и зависи от съдбата на пресъденото нещо: правото на собственост. На следващо място жалбоподателят счита, че съдът е сезиран с два иска – иск по чл.124, ал.1 ГПК, който има за предмет цялата сграда с идентификатор .......... по КККР на [населено място] и иск по чл.108 ЗС – за предаване владението само на двете жилищни стаи на втория етаж. Първият иск бил уважен изцяло, а вторият – само в установителната му част. Въззивният съд обаче е определил разноските само въз основа на изхода на делото по иска по чл.108 ЗС, което било очевидно неправилно. Иска обезсилване на въззивното определение, евентуално – отмяната му и отхвърляне на искането за изменение на първоначалното решение в частта за разноските по реда на чл.248 ГПК. Приложил е и изложение с основания по чл.280 ГПК за допускане на Ответниците в производството Г. И. С., Н. Т. Р., В. Т. К., А. В. П.-Б., Г. П. Г., А. К. К. и А. Н. С. оспорват жалбата. Считат, че тя е неоснователна. Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, приема, че жалбата е процесуално допустима, тъй като е подадена в срок, от легитимирана страна, срещу подлежащо на обжалване определение на въззивния съд по чл.248 ГПК. Разгледана по същество, частната жалба е неоснователна. На първо място следва да се посочи, че съгласно т. 24 на Тълкувателно решение № 6 от 6.11.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 6/2012 г., ОСГТК определението на въззивния съд за допълване или изменяне на въззивното решение в частта за разноските се обжалва по реда на чл. 274, ал. 2 ГПК. Затова не следва да се обосновава основание по чл.280 ГПК за допускане на касационно обжалване, съответно – съдът в случая няма да разглежда посочените от жалбоподателя основания в изложението към частната жалба. Обжалваното определение не е процесуално недопустимо. Постановеният диспозитив е за изменение на решението в частта за разноските, при което се налага да се отмени първоначалният диспозитив за суми над определен размер, което съдът е направил. Този диспозитив е в рамките на правомощията по чл.248, ал.1 ГПК. Обжалваното определение е правилно. Предявеният иск е един – по чл.108 ЗС. Обстоятелството, че ищецът е заявил твърдение за собственост на цялата сграда с идентификатор ................, а е поискал предаване владението само на двете стаи от втория етаж, не води до извод, че са предявени два иска – установителен и осъдителен. Вещта е една – еднофамилна двуетажна къща, затова искът за собственост има за предмет в установителната си част цялата къща. Доколкото ищецът изрично е поискал предаване на владението само върху двете стаи на втория етаж, съдът е обвързан от това искане в осъдителната част на иска по чл.108 ЗС. Да се приеме, че исковете са два, означава съвпадение в предмета на делото в частта по установителния иск по чл.124, ал.1 ГПК за двете стаи на втория етаж и в установителната част по ревандикационния иск по чл.108 ЗС за тези две стаи, което би било недопустимо. Правилно съдът е разпределил разноските между страните съобразно изхода на правния спор – уважаване на иска в установителната му част и отхвърлянето му в осъдителната. Обстоятелството, че със съдебното решение се формира сила на пресъдено нещо по спора за собствеността на сградата не означава, че само на ищеца се дължат всички разноски по делото, при положение, че в осъдителната част искът е отхвърлен. По изложените съображения обжалваното определение следва да бъде потвърдено. Не следва да се присъждат разноски за настоящото производство по чл.248, ал.3 ГПК, - в този смисъл е практиката на ВКС - определение № 393/17.09.2018 г. по гр. д. № 2845/2018 г. на IV г. о.; определение № 489 от 17.10.2017 г. на ВКС по ч. гр. д. № 3926/2017 г., IV г. о., определение № 552 от 25.11.2016 г. на ВКС по ч. гр. д. № 4894/2016 г., IV г. о. Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,