Определение № 2314 от 05.05.2026 г. на ВКС по гр. д. № 2359/2025 г.

Производството е по чл. 288 във вр. с чл. 280 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от К. Д. П., чрез пълномощника адв. А. С., срещу решение № 86/12.02.2025 г. по гр. д. № 997/2024 г. на Бургаски окръжен съд, с което е потвърдено решение № 1/02 .0 1.2024 г. по гр. д. № 189/2023 г. по описа на Районен съд - Средец, поправено с решение от 30.05.2024 г., с което е отхвърлен предявеният от жалбоподателя срещу Я. Д. П. иск по чл. 124, ал. 1 ГПК за признаване на установено в отношенията между страните, че ищецът е собственик на основание придобивна давност чрез упражнявано давностно владение в периода 2008 г.-25.04.2023 г. на следния недвижим имот: УПИ * в кв. 84 по регулационния план на [населено място], заедно с построената в него масивна жилищна сграда, както и обслужващи постройки. По предявения от ответницата срещу ищеца насрещен иск за ревандикация, е прието за установено по отношение на К. Д. П., че Я. Д. П. е собственик на гореописания имот и сгради и касаторът е осъден да й предаде владението върху тях. В изложението към подадената касационна жалба се излагат съображения, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следния въпрос: „При положение, че ищецът е манифестирал пред ответницата владението си, както и че не я е допускал до собствения й имот, считал е, че той е негов, може ли да се приеме наличието на търпими действия?“, за който се твърди, че е разрешен в противоречие с практиката на ВКС - решение № 41/26.02.2016 г. по гр. д. № 49351/2015 г. на първо г. о., решение № 12/19.02.2014 г. по гр. д. № 1840/2013 г. на първо г. о. и решение № 145 от 14.06.2011 г. по гр. д. № 627/2010 г. на първо г. о. Сочи се и противоречие с решение № 6/22.10.2010 г. по гр. д. № 2760/2008 г. на първо г. о. Поддържа се и основанието по чл. 280, ал. 2, изр. 3 ГПК – очевидна неправилност. В законоустановения срок е постъпил отговор на подадената касационна жалба от Я. Д. П., чрез адв. М., в който е застъпено становище за липса на основанията за допускане на касационно обжалване и неоснователност на подадената касационна жалба. Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл. 283 ГПК. Съставът на Второ гражданско отделение на Върховния касационен съд намира следното: Въведеното в исковата молба основание за придобиване на правото на собственост е придобивна давност чрез упражнявано владение, считано от 2008 год. Обстоятелствата, на които се основава същата са, че от този момент ищецът К. П. е живял в процесния имот заедно с майка си Р. К.. Посочил е, че се е грижил за него със съзнанието, че е собственик, ремонтирал го е, както и е заплащал сметките за неговото ползване. Ответницата Я. П., която е негова сестра, не е посещавала имота. В отговора на исковата молба ответницата е възразила, че се легитимира като собственик на основание договор за покупко-продажба. Предявила е насрещен иск за ревандикация на процесния имот и сгради. Видно от нотариален акт № 36/16.09.2008 год. за покупко-продажба на недвижим имот, Я. П. е закупила имота от майка си Р. К. /починала през 2018 год./. От събраните свидетелски показания се установяват следните факти: според свидетелката Г., която е ангажирана от ищеца, той не е заявявал, че къщата е негова. Знаел е, че е прехвърлена на сестра му, като последната е посещавала имота. Свидетелят К. възпроизвежда в показанията си, че от 2012 год. ищецът живее постоянно в къщата в [населено място], като впоследствие е разбрал, че къщата е на сестра му. Тя е искала да го изгони, а преди около две-три години е викала и полиция. Според показанията на свидетелката Т., която живее на семейни начала с ищеца, двамата живеят в имота от 2014 год. Я. П. е идвала да прави скандали на брат си /в периода от 2008 г. до 2023 г./. През 2022 г. е подала жалба, че брат й не я допуска в къщата, което обстоятелство свидетелката е заявила, че не е вярно. Изрично е посочила, че сестрата само това знае: „къщата е моя“. Свидетелката К. /племенница на майката на страните/ е заявила, че през 2021-2022 год. П. е казал, че няма да напусне имота, тъй като той се е грижил за майка си. Тогава ответницата е подала жалба в полицията. За спорен по делото е приет въпросът дали е налице владение от страна на жалбоподателя върху процесния имот. В тази връзка са изложени съображения, че същият следвало да докаже извършването на действия, с които е обективирал спрямо ответницата, собственик на имота, намерение да владее имота само за себе си. Въззивният съд е споделил изводите на първоинстанционния относно квалифицирането на действията на жалбоподателя като търпими. Въз основа на показанията на свидетелката Т. е приел за установено, че двамата живеят в имота от 2014 год. Ищецът е знаел за прехвърлянето на собствеността в полза на сестра му през 2008 год. Живял е в къщата със съзнанието, че тя е нейна собственост. След анализ на гласните доказателства е направил извод, че ответницата е демонстрирала отношението си на собственик. В периода от 2014 год. до 21.11.2018 год., когато е настъпила смъртта на общия наследодател Р. К., П. е живял в имота, допуснат за това от сестра си, което сочи на „търпими действия“, а не на намерение за своене. Прекъсването на търпимите действия, което се осъществява с едностранно изявление на собственика, е осъществено обективно най-рано през 2018 год., когато Я. П. е отправила недвусмислено предупреждение към брат си да напусне къщата. Не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, като съображенията за това са следните: Решаващите изводи на въззивния съд са изведени от възприетото, че лицето, което осъществява търпими действия, следва да демонстрира по отношение на собственика настъпилата промяна - че започва да осъществява фактическата власт с намерение за своене на имота. Такива факти по делото обаче не са били установени. Посочената съдебна практика е относима към хипотези, при които упражняваната фактическа власт има характеристиките на държане. В тези хипотези също е необходима описаната по-горе демонстрация на тази промяна, която по настоящото дело категорично не е установена до 2018 год. Общото между държането и търпимите действия е в обективния им елемент – упражняване на фактическа власт върху вещ. Разликата е в субективния елемент, извеждан от основанието, на което е установена фактическата власт. В цитирания смисъл са решение № 483/11.12.2012 г. по гр. д. № 493/2012 г. и решение № 122/03.12.2020 г. по гр. д. № 3549/2019 г. на ВКС, първо г. о. В описаните случаи не може да се стигне до придобиване на имота по давност, освен ако лицето, което осъществява търпимите действия, респективно държането на имота, не демонстрира по отношение на собственика настъпилата промяна - че започва да осъществява фактическа власт с намерение за своене на имота. Именно в този смисъл е и установената съдебна практика. В решение № 6/22.10.2010 г. по гр. д. № 2760/2008 г. на ВКС, първо г. о., цитирано от жалбоподателя във връзка с тезата му, че фактическата власт може да се упражнява и чрез периодични посещения в имота /по този начин тя е упражнявана от него в периода 2008 год.-2011 год./, са разгледани белезите на постоянното владение. В случая осъществяваната от жалбоподателя фактическа власт няма характеристиките на владение. Поддържаното основание очевидна неправилност е обосновано със следното: въззивното решение е явно необоснован акт с оглед направения извод, че са налице търпими действия. Такава явна необоснованост не се разкрива с оглед изложените по-горе съображения. В обобщение, не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване. С оглед изхода на делото пред настоящата инстанция жалбоподателят трябва да заплати на ответницата по касация направените разноски в размер на 255,65 евро, представляващи левовата равностойност на сумата 500 лв. /за адвокатско възнаграждение/. Воден от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение