Определение № 4033 от 24.07.2026 г. на ВКС по гр. д. № 646/2026 г.

Производството по делото е по чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК и е образувано по частна касационна жалба, подадена от Е. Д. М., чрез адвокат Е. Я., срещу въззивно определение № 15928 от 24.08.2025 г. на Софийския градски съд, постановено по в.ч.гр.д. № 5494/2025 г. Жалбоподателят излага съображения за неправилност. Съставът на Върховния касационен съд намира, че частната жалба е допустима, подадена е в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК от легитимирана страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. Представено е и изложение на основанията за допускане на касационното обжалване. За да се произнесе, съставът на Върховния касационен съд взе предвид следното: Въззивният съд, като е потвърдил определението на Софийски градски съд, е върнал исковата молба, подадена от Е. Д. М. и е прекратил образуваното по нея исково производство, на осн. чл. 130 ГПК. За да постанови този резултат, съдът е установил, че Е. М. е предявил иск против Върховния касационен съд, с правно основание чл. 2в ЗОДОВ, за присъждане на обезщетение в размер на 24 000 лв., за неимуществени вреди, произтичащи от това, че е бил осъден по непредявени обвинения по н.о.х.д. № 1018/2019 г. на ВКС. Обезщетението е за периода 16.04.2020 г. - 23.06.2024 г. Съдът изложил съображения, че производството е недопустимо, защото се явява поредното предявено вземане, с идентичен предмет, с множество други, с които ищецът е сезирал съдилищата, което налага прекратяване на по-късно заведеното. Наред с това, налице е злоупотреба с право от Е. М. чрез предявяване на стотици искове и жалби в ограничен отрязък от време, свързани с опит за дерогиране на влязъл в сила съдебен акт. Искът не попада в приложното поле на ЗОДОВ – изброяването на норми само по себе си не е фактическо твърдение, а правна квалификация, от която съдът не е обвързан и следва прецени допустимостта и квалификацията на иска на база изложените факти. Подобна неизправност не се отстранява с позоваване на нарушение на европейското законодателство, след като нарушението е описано с цитиране на норми, а не на факти. Няма фактически твърдения, които да могат да определят иска като такъв по ЗЗД. Когато твърденията не могат да обуславят пораждане на твърдяното право на обезщетение, те са ненадлежни. Съдът посочил, че е безпредметно да се дават указания за отстраняване нередовността на исковата молба – това не би довело до промяна в крайния извод за недопустимост: указания за излагане на факти съдът дължи да даде, само когато от фактическите твърдения може да се заключи, че има непълнота на изложените факти, но не и когато изложените твърдения не могат да се подведат под фактическия състав на претендираното от ищеца право. Изложението към частната жалба на основанията за допускане на касационно обжалване е неподредено, освен въпроси, включва оплаквания по см. на чл. 281 ГПК. Цитира се съдебна практика, без яснота в каква връзка, а и съдът, при проверка установи, че тя е абсолютно неотносима към предмета на спора: „определение № 123/2020 г. на I г.о. решение № 3/27.02.2017 г. по гр.д. № 1566/2016 г., решение № 63/08.05.2019 г., по гр.д. № 3161/2018 г.“ Не е ясно цитираното определение № 123/2020 г. по кое дело е постановено. В базата данни има две определения, по две различни дела на I г.о. – по ч.гр.д. № 1320/2020 г., с което съдът се е произнесъл по приложението на чл. 162 ГПК; по ч.гр.д. № 1659/2020 г., с което производството по касационното дело е спряно. Относно „решение № 3/27.02.2017 г. по гр.д. № 1566/2016 г.“ – няма посочено отделение: гражданско дело № 1566/2016 г. не беше установено в никое от отделенията на гражданска колегия. Решение под № 3, са постановени по три дела от състави на ВКС, гражданска колегия – по гр.д. № 2476/2016 г. I г.о. съдът се е произнесъл за способите за извършване на делба и заплащане не обезщетение за извършени подобрения; по гр.д. № 4952/2016 г. на III г.о., съдът се е произнесъл по жалба срещу отказ на Висш адвокатски съвет за вписване на жалбоподателя като адвокат; по гр.д. № 4391/2016 г. на II г.о., съдът се е произнесъл по молба за отмяна на влязло в сила решение. Има ч.гр.д. № 1566/2016 г. на I г.о., по което, с определение № 3/13.03.2017 г., е отказано допускане на касационно обжалване на въззивно определение. „Решение № 63/08.05.2019 г., по гр.д. № 3161/2018 г.“ също е без посочено отделение. Дело под посочения номер е установено по описа за III г.о.; по него няма постановено решение, то е приключило с определени по чл. 288 ГПК, с което не е допуснато до касационно обжалване въззивното решение по чл. 344, ал. 1 КТ. Решения на състави на гражданска колегия на ВКС под № 63 за 2019 г. са постановени по три дела, от три различни състави, в три различни отделения: по гр.д. № 2367/2018 г. на III г.о, с което съставът се е произнесъл относно международна компетентност на спора, по гр.д. № 4581/2018 г. на I г.о., съставът се е произнесъл по чл. 303 ГПК за отмяна на влязло в сила решение, по гр.д. № 2269/2018 г. на II г.о., съставът се е произнесъл по тълкуването на чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ГПК. Според касатора касационно обжалване следва да се допусне в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по следните въпроси: допустимо ли е национален съд да прекрати производство на основание чл. 126, ал. 1 ГПК поради твърдян пълен обективен и субективен идентитет, когато между делата липсва реална идентичност по предмет, фактически състав и период на настъпилите вреди, когато делата се отнасят за различни периоди от време и различни фактически обстоятелства – вреди, настъпили в различни периоди и различен обем на вредите в различните периоди, макар и заведени от едно и също лице и представлява ли това ограничаване на достъпа до съд в нарушение на чл. 47 от Хартата на основните права на ЕС и принципите на ефективност и равностойност в правото на ЕС; представлява ли голословното изброяване на многобройни “други дела“, заведени от ищеца, без конкретизация на техните номера, страни и предмет, достатъчно основание за извода на съда, че е налице пълен обективен и субективен идентификатор по смисъла на чл. 126, ал. 1 ГПК, и допустимо ли е въз основа на такова общо твърдение да се прекрати производството, без съдът да извърши конкретна съпоставка на предмета и страните по делата – с оглед гарантираното в чл. 47 от ХОПЕС и чл. 6, § 1 ЕКПЧ право на достъп до съд и на мотивиран съдебен акт; представлява ли злоупотреба с право завеждането на множество дела, когато те са с различни страни и предмет и целят обезщетение за вреди, възникнали в различен период от време и представляват вреди в различен обем; длъжен ли е съдът, при констатирана липса на надлежни фактически твърдения или неяснота в исковата молба, да даде указания по чл. 129, ал. 2 ГПК, преди да прекрати производството; допустимо ли е съдът да приеме липса на надлежни твърдения и едновременно с това да извърши преценка за идентичност на делата по чл. 126 ГПК и за злоупотреба с право. Няма основание за допускане на касационно обжалване на поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, доколкото по поставените въпроси има практика на ВКС, която е трайна и непротиворечива, за която не се твърди, че се нуждае от осъвременяване или промяна. Настоящият състав може да преквалифицира заявеното искане, като намира, че касационно обжалване следва да се допусне в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, поради противоречие с практика на ВКС. Въпросите следва да бъдат обобщени и уточнени служебно от касационната инстанция в следни смисъл: Кога е налице хипотезата на чл. 126, ал. 1 ГПК и какви са дължимите действия на съда при нередовна искова молба. На тези въпроси съдът дава следното разрешение: Отводът за висящ процес по чл. 126, ал. 1 ГПК е основателен само при наличието на пълен субективен и обективен идентитет между делата, като със забраната да се образува второ дело по същия правен спор се изключва възможността за постановяване на различни решения - антиципира се отвода за пресъдено нещо; субективен идентитет е налице, когато двете дела са между същите страни- противопоставените субекти на материалното правоотношение, които са ищецът и ответникът, и които ще бъдат обвързани от силата на пресъдено нещо, а обективен - при пълно съвпадане на предмета на делата; при пълна идентичност на спорното материално право, претендирано или отричано от ищеца; обективен идентитет е налице и когато в едно от делата се иска установяването на определено право, а с второто се претендира да се установи, че това право не съществува; разликата в периода на претърпените вреди, за които се претендира обезщетение, изключва обективния идентитет между делата и съответно основанието на чл. 126, ал. 1 ГПК /в този см. опр. № 3063/13.06.25 по г. д. № 1962/25, ІV ГО, опр. № 3580/11.07.24 по ч. г. д. № 2484/24, ІV ГО; опр. № 4137/19.09.24 по ч. г. д. № 2897/24, ІV ГО, опр. № 4921/31.10.24 по ч. г. д. № 3777/24, ІІІ ГО, опр. № 680/12.02.25 по ч. г. д. № 411/25 г., ІІІ ГО, опр. № 3861 от 14.07.2026 г. на ВКС по ч. гр. д. № 2857/2026 г., III г. о., и др. /. Предметът на спора се определя от ищеца (молителя) чрез излагане на правнорелевантните факти, искане и очертаване на насрещни страни при исковите производства. Посочването на правната квалификация е задължение и отговорност на съда. При неяснота относно сезирането, което е пречка и да се квалифицира то, съдът, съгласно чл. 7 и чл. 129, ал. 1 ГПК, дава ясни и точни указания какво точно да уточни страната – какви са нейните конкретните фактически твърдения при липса на такива, непълнота или при противоречие в изложението, какво е искането, кои са насрещните страни и пр. Каквито и затруднения да среща съдът, негово е задължението да определи относимата правната норма, при това по никакъв начин не е обвързан от дадената от страните квалификация. Важно е не как страната сама определя, било само с позоваване на правна норма или понятийно, спорното и преюдициалните права и правоотношения, което е квалификация на спора, а какви са фактическите твърдения, въз основа на които извлича наличие на свое защитавано право, съответно търси съдействие от съда. В случаите, когато в исковата молба са изложени ясно фактически твърдения, от които ищецът извлича защитаваното субективно материално право, но търсеният резултат не може да бъде постигнат по силата на действащото право, става реч за редовна искова молба, но за неоснователен иск, по които съдът дължи постановяване на съдебно решение (в този см. напр. определение №, постановено по частно гр. дело № 721 по описа за 2020 г., IV г.о. на ВКС, определение № 4406/20.12.2022 г. по ч.гр.д. № 4239/2022 г. на III г.о. на ВКС). Въззивният съд се е произнесъл в противоречие с дадените указания. По делото не е извършен действителен анализ между предмета на иска, предмет на спора, и предмета на исковете по други производства, за които се твърди идентичност по см. чл. 126 ГПК. Наред с това, въззивният съд принципно заявява, че по другите висящи дела разликата е само в периода, за който се твърди обезщетение, а това изключва приложението на чл. 126 ГПК. При неизяснен предмет на другите висящи дела, предявени от Е. М., необоснован се явява и изводът, че е налице злоупотреба с права от негова страна, в настоящия случай. Когато съдът намери, че исковата молба е нередовна поради непосочени или неясни правопораждащи юридически факти, той е длъжен да предприеме действия по чл. 129, ал. 1 ГПК и само в хипотезата на чл. 129, ал. 3 ГПК да върне исковата молба, ако тя не бъде поправена. В случая въззивната инстанция си противоречи – от една страна липсват фактически твърдения, които да позволят да очертае предмета на спора и да квалифицира иска, от друга страна – фактите били „ненадлежни“ и, поради това искът – недопустим. Въпросът за правната квалификация е от компетентността на съда и той я извлича от предмета на спора – той е надлежното очертан, когато ищецът ясно е посочил кои са насрещните страни, кои са фактите, от които извлича защитаваното субективно материално право (то правно се квалифицира от съда) и какво иска. Между обстоятелствена част и петитум не следва да има противоречие. В случая ищецът твърди, че е претърпял вреди от състав на Върховния касационен съд по нохд 1018/2018 г., по което е осъден за извършване на грабеж с влязло в сила решене от 16.04.202 г., при допуснато нарушение на правото на Европейския съюз – чл. 6 и чл. 47 ХОПЕС, изразяващо се в постановяване на присъда по видоизменен фактически състав и непредявени обвинения. От това са му причинени вреди, изразяващи се в психически и физически тормоз, болки и страдания, страх, ужас, влошаване на здравето, незаконно лишаване от свобода, в периода 16.04.2020 г. – 23.06.224 г. Неправилно е заключението на въззивния съд за нередовна искова молба поради липса на фактически твърдения в какво се изразява нарушението – то е посочено: осъждане за престъпление, по което не е било повдигнато обвинение, по видоизменен фактически състав. Крайният резултатът обаче е правилен. Съобразно трайно установената практика на СЕС, силата на пресъдено нещо не може да е пречка за реализиране на отговорността на държавата да обезщети вредите от нарушение на ПЕС, извършено с влязло в сила решение на национална юрисдикция. Изрично в мотивите към решението си по дело № C-173/03 СЕС заключава, че ПЕС се противопоставя на прилагането на национален закон, който изключва отговорността на държавата в случаите, в които нарушението произтича от погрешното тълкуване на правото от страна на националния съд или от погрешната му оценка на фактите и доказателствата, тъй като тези дейности представляват основна част от правораздавателната дейност и неправилното им упражняване може да доведе до явно нарушаване на ПЕС. Затова в производството по реализиране на тази отговорност сезираният съд е в правомощието си да преценява процеса по събиране и анализ на доказателствата и установяване на фактите във влязлото в сила решение на друга национална юрисдикция от гледна точка на съответствието им с ПЕС. Cлeдвa дa ce имa пpeдвид обаче и това, чe с иска пo чл. 2в, aл. 1 ЗOДOB нe ce цeли пpepeшaвaнe нa мaтepиaлнoпpaвния cпop, пpиĸлючил c oĸoнчaтeлния aĸт нa cъдa oтвeтниĸ. B тoвa пpoизвoдcтвo ce aнгaжиpa oбeĸтивнaтa, бeзвинoвнa oтгoвopнocт нa cъдa oтвeтниĸ зa ĸoнĸpeтнo нeгoвo бeздeйcтвиe (нeпpилaгaнeтo нa oтнocимитe нopми oт пpaвoтo нa EC) или дeйcтвиe (нeпpaвилнoтo пpилaгaнe нa cъoтвeтнитe oбщнocтни нopми), бeз дa ce извъpшвa пpoвepĸa нa пpaвилнocттa нa peшeниeтo пo cъщecтвoтo нa cпopa (ĸoeтo e oĸoнчaтeлнo и нeпpepeшaeмo и тoвa дopи e въздигнaтo в пpeдпocтaвĸa зa дoпycтимocт нa пpoизвoдcтвoтo). Eтo зaщo cъдът, ceзиpaн c иcĸ зa вpeди oт нapyшeниe нa пpaвoтo нa EC, нe paзпoлaгa c пpaвoмoщиeтo дa пpoвepявa пpoцecyaлнитe дeйcтвия нa cъдa oтвeтниĸ c цeл ycтaнoвявaнe нa eвeнтyaлни пpoцecyaлни нapyшeния, a cлeдвa eдинcтвeнo дa пpeцeни дaли cъдът oтвeтниĸ e пpилoжил, пpи тoвa пpaвилнo, oтнocимитe ĸъм cпopa нopми oт пpaвoтo нa EC и дaли в peзyлтaт нa твъpдянoтo им нeпpилaгaнe или нeпpaвилнo пpилaгaнe зa ищeцa ca нacтъпили вpeди. Разпоредбата на чл. 2в ЗОДОВ допуска държавата да отговаря за вреди от достатъчно съществено нарушение на правото на ЕС, допуснато от национална юрисдикция, вкл. по наказателни дела. В същото време, тя не представлява и не може да се използва като прикрито основание за отмяна или анулиране на влезли в сила присъди и решения, извън строгото приложно поле на правилото. По настоящото дело конкретните твърдения на ищеца в исковата молба не очертават фактически състав на непозволено увреждане, нито незаконна дейност; описаните от него конкретни действия на ВКС при постановяване на решението по кнохд № 1018/2019 г. по естеството си не сочат на поддържаното в исковата молба противоправно поведение, изразяващо се в установяване на нови фактически положения и осъждане на ищеца по непредявено обвинение. Как сам страната ги квалифицира, е без значение. Следователно, искът се явява недопустим, като предприет опит за инцидентно пререшаване от гражданския съд на влязлото в сила решение на наказателен съд по твърдения за неправилност, която не попада в случаите на чл. 2в ЗОДОВ, независимо от квалификациите на страната. Това е форма на злоупотреба с право – заобикаляне на законова забрана за пререшаване на влязло в сила съдебно решение. Наред с това, при служебно извършена от състава на ВКС се установи, че с влязло в сила решение № 4838 от 23.07.2025 г., постановено по в. гр. д. № 12666/2024 г. на Софийския градски съд, ГО, ІІ-В въззивен състав, е отхвърлен искът на Е. М. по чл. 2в ЗОДОВ, предявен против Върховния касационен съд, за заплащане на сумата 23 000 лева, като обезщетение за неимуществени вреди, претърпени през периода от 16.04.2020 г. до 29.12.2021 г., вследствие на допуснато достатъчно съществено нарушение на правото на Европейския съюз – правото на достъп до ефективни средства за защита, установено в чл. 47 ХОПЕС, чрез постановяване на решение от 16.04.2020 г. по кнохд № 1018/2019 г. на III наказателно отделение на ВКС, въз основа на нови фактически положения, по непредявено обвинение. Следователно, с влязло в сила решение между насрещните страни е признато, че ВКС не е допуснал твърдяното и по настоящото дело нарушение на правото на Европейския съюз при постановяване на решение кнохд № 1018/2019 г. на III наказателно отделение. В тази част спорът не може да бъде пререшаван. Периодът на обезщетението е включен изцяло в този, предмет на настоящия спор. Извън предмета на делото по влязлото в сила решение е само периодът 29.12.2021 г. – 23.06.2024 г. Следователно претенцията по настоящото дело за времето 16.04.2020 г. - 29.12.2021 г. е недопустима по чл. 299, ал. 2 ГПК. За времето след това, липсва пълен обективен идентитет между двете дела и това изключва приложението на чл. 299, ал. 2 ГПК. Тъждество обаче е налице по правния въпрос, обуславящ правото на обезщетение, който е включен в предмета на делото и, по който също се формира сила на пресъдено нещо. Той също не може да бъде пререшен (арг. т. 5 от ТР № 7/2014 г., обявено на 31.07.2017 г. на ОСГТК на ВКС). От това следва, че за ищеца липсва правен интерес от предявяване на иска и за времето от 29.12.2021 г. – 23.06.2024 г., поради обстоятелството, че влязлото в сила решение изключва възможността той да търси обезщетение за причиняване на вреди от поведение, за което със сила на пресъдено неще е признато, че не е в противоречие с правото на Европейския съюз. Гражданският процес е средство за защита-санкция срещу незаконосъобразното развитие на гражданските правоотношения и цели да възстанови тяхното законосъобразно състояние. То е такова, когато се разреши спора между насрещните страни относно фактите и/или правото /тяхното възникване, съдържание или съществуване/ и се възстанови хармонията в поведението на спорещите като се изпълнят изискуемите задължения и се преустановят действията, целящи да осуетят защитата на правото. Две са формите на правния спор – неоснователното отричане на право, което съществува и неоснователно претендиране на право, което не съществува. В случая, спорът относно правото на обезщетение между насрещните страни е вече разрешен. Мотивиран от горното, съдът