Определение № 1712 от 20.06.2024 г. на ВКС по т. д. № 390/2024 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба от страна на пълномощника на А. К. П. ЕГН: [ЕГН] срещу решение № 1139 /10.10.2023 г. по гр. д. № 1412 /2023 на САС, 12 ти гр.с-в, В ЧАСТТА, с която е потвърдено решение №1376 от 17.03.2023 г. на Софийски градски съд по гр.д. №9148/2021 г., в частта, с която е бил отхвърлен искът на касатора срещу „Национално бюро на Българските автомобилни застрахователи“ -София, ЕИК[ЕИК] за присъждане на застрахователно обезщетение в хипотезата на чл.511 ал.1 от КЗ за разликата между 45 000 лева и 80 000 лева, за претърпени болки и страдания от телесни увреждания вследствие на настъпило на 11.11.2019 г. пътно-транспортно произшествие /ПТП/,както и за законната лихва върху сумата, считано от 24.10.2020 г. до окончателното плащане, както и в частта за разноските, присъдени в тежест на ищеца. В касационната жалба се навеждат оплаквания за неправилност на въззивното решение. В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване жалбоподателят сочи, че правните въпроси от значение за спора са решени в противоречие със задължителната практика на ВКС и формираната по чл.290 ГПК такава– основание за допускане до касация, съгласно чл.280 ал.1, т.1 ГПК. Ответникът по касационната жалба не депозира отговор на същата. Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като констатира, че решението е въззивно и цената на иска е над 5 000 лева намира, че касационната жалба е допустима, редовна и подадена в срок. Въззивният съд е приел, че от събраните по делото писмени и гласни доказателства и заключенията на приетите по делото САТЕ и СМЕ увреждания на ищцата и причинната връзка между последните., се установява следното: Постановеното първоинстанционно решение е влязло в сила в осъдителната част и се ползва със СПН относно механизма на ПТП,виновното противоправно деяние на водача на МПС, причинени телесни увреждания и наличието причинно-следствена връзка между същите. Според съда, спорният въпрос пред въззивната инстанция се концентрира върху размера на застрахователното обезщетение, дължимо на пострадалия при приложението на критерия за справедливост. За установяване на претърпяните травматични увреждания от страна на ищеца е представена Епикриза от УМБАЛСМ „Н.И. Пирогов“ ЕАД, I-ва Клиника по ортопедия и травматология, от която се установява, че за периода 12.11.2019 г. – 15.11.2019 г. ищецът е била хоспитализиран в лечебното заведение като е поставена окончателна диагноза „Счупване на пателата – открито-дясно; Открити рани на няколко области от горен(ни) и долен (ни) крайник(ци). Множествени счупвания на ребра – закрито. Извършено е консервативно лечение на дясна колянна става, по причина – открита фрактура. Представена е и Етапна епикриза от 23.11.2029 г. от ДПБ „Св. Ив. Р.“", от която се установява, че на ищеца е била поставена диагноза „Посттравматично стресово разстройство“. В хода на първоинстанционното производство са събрани специални знания, посредством заключение на съдебно-медицинска експертиза, според заключението, на която, след анализ на данните по делото и личен преглед на ищеца, експертът е установил, че в резултат на произшествието ищецът е получил следните травматични увреждания - открита фрактура на дясното колянно капаче; разкъсно-контузни рани на десния лакът, на дясната подбедрица и на лявото коляно, фрактури на 9-то и 10-то ребро (в епикризата неправилно посочени като 5-то и 6-то), в дясно по аксиларната линия. Сочи, че по своя медикобиологичен характер фрактурата на дясното коляно е довело до трайно затруднение движенията на десния долен крайник за срок повече от 30 дни (в случая до 3 месеца), а останалите увреждания до разстройство на здравето неопасно за живота. Експертът сочи, че непосредствено след произшествието ищецът е постъпил в болнично заведение, където получените рани са били обработени и зашити, поставен бил на постелен режим, десния крак в областта на счупеното капаче бил обездвижен с ортопедична ортеза за срок от два месеца, без необходимост от оперативна интервенция. След изписването лечението продължило амбулаторно с назначени контролни прегледи и прием на медикаменти. Според експерта откритите рани са зарастнали за около две седмици с остатъчни козметични белези, ребрата за срок до 25 дни, след което ищецът е провел дихателна гимнастика, а фрактурата на дясното колянно капаче - в срок от 2 месеца. Появилата се окнатура на ставата и за премахване на мускулната хипотрофия на дясното бедро и подбедрица, наложили след свалянето на имобилизацията ищецът да проведе рехабилитация по раздвижване. Експертът е обобщил, че общо оздравителният период е продължил 3 месеца, в който ищецът е търпял болки и страдания най-интензивни в първите 30 дни след катастрофата и около 3-4 седмици по време на рехабилитацията. В първите два месеца се е придвижвал с помощни средства, което е довело до затруднения в обслужването и ежедневието, а поради фрактурите на ребрата е имал около 30 дни затруднено дишане в дясната гръдна половина. Към момента на изследването общото здравословно състояние на ищеца е било възстановено. На дясното коляно и над лявата коленна става са установени остатъчни кожни белези. Фрактурата на дясното коляно е зараснала при възстановено движение по свиване, но с намален обем от 10% при разгъване, което създава затруднения само при клякане и продължително слизане по наклонен терен. Налице е и остатъчна хипотрофия на мускулатурата на дясното бедро и отчасти на дясната подбедрица, налагащи провеждане на допълнителна рехабилитация. Сочи, че е възможно да изпитва спорадично болки при студено и влажно време, които бързо да отзвучават след прием на аналгетици. Данни за усложнения или други негативни последици експертът не е констатирал. По делото е било изслушано и заключение на съдебно-психиатрична експертиза, от което се установява, че в резултат на произшествието, при ищеца е възникнало адаптационно разстройство с изразена невротично-депресивна симптоматика, представляващо „посттравматичен стрес“, изразяваща се в спонтанна репродукция на инцидента като спомени и представи, лека дистимия, нарушен сън с кошмарни сънища, тревожност, напрежение, известна емоционална лабилност и страхово напрежение в определени ситуации - при нужда от пътуване в автомобил или да шофира. Сочи, че посттравматичното стресово разстройство е психиатрично заболяване, чието лечение е възможно, но поставено в зависимост от тежестта на психотравмата и продължителността на проява на симптоматиката. Експертът е установил, че по повод невротичното състояние ищецът двукратно, в периода 22.11.2019 г. - 02.03.2020 г., е провел лечение в Отделение „Диагностично-консултативен блок“ на ДПБ „Св. И. Р.“ и извън това амбулаторно лечение с психотропни медикаменти под контрол на лекар до началото на м. 03.2020 г. В съдебно заседание, експертът уточнява, че при ищеца е налице остатъчно страхово напрежение, когато пътува в автомобил или шофира. За установяване на търпените от ищеца болки и страдания, пред първоинстанционния съд са събрани гласни доказателства, чрез разпит на един свидетел - майка на ищеца, от чиито показания става ясно, че болките и невъзможността на ищеца да се движи, наложили тя изцяло да поеме грижите за него. След втория месец ищецът започнал да се придвижва самостоятелно, но продължил да изпитва болки при смяна на времето. Твърди, че в резултат на продължителния прием на обезболяващи лекарства синът й получил нарушения на стомашно-чревния тракт, както и търпял странични ефекти от приема на силните психотропни средства. Психичните проблеми започнали известно време след катастрофата и лечението от травмите като ищецът станал тревожен, затворен и избягвал да контактува с хора, имал нарушения в съня и сънувал кошмари, изпитвал страх при пресичане на пътното платно. Посоченото наложило да се обърнат към психиатър като било проведено стационарно и амбулаторно лечение в продължение на няколко месеца, ищецът отсъствал от работа около 4-5 месеца като след това изпитвал затруднения при изпълнение трудовите си задължения, тъй като изпитвал болки в увреденото коляно. Съдът се е позовал на задължителните за съдилищата указания, дадени в Постановление № 4/23.12.1968 г. на Пленума на ВС и последователната съдебна практика на ВКС, че при определяне на размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди, съобразно разпоредбата на чл. 52 ЗЗД, съдът се ръководи от критерия за справедливост, чието съдържание е свързано с преценка на конкретни обективно съществуващи в действителността обстоятелства. За да се реализира справедливо възмездяване на претърпени от деликт болки и страдания, е необходимо да се отчете действителният размер на моралните вреди като се съобразят характерът и тежестта на уврежданията, интензитетът, степента, продължителността на болките и страданията, дали същите продължават или са приключили, както и икономическата конюнктура в страната и общественото възприемане на критерия за „справедливост” на съответния етап от развитие на обществото в Държавата във връзка с нормативно определените лимити по застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите. Безспорно е, че самото произшествие неминуемо се е отразило стресиращо за ищеца, който към момента на произшествието е бил на 38 години. Претърпяните травми са нарушили ежедневието му и са затруднили нормалното му функциониране, довели са до необходимост в ежедневието си да бъде обгрижван и подпомаган от своята майка, като възстановителният период на ищеца е продължил около три месеца като разпитания свидетел споделя за по-продължителен период 4-5 месеца. През периода на възстановяване не се твърди, а и не са налице клинични и документални данни за настъпили усложнения в състоянието на ищеца. Към момента на изготвяне на СМЕ е бил налице разгъвен дефицит 10 % в областта на дясното коляно, създаващо известни затруднения на ищеца при клякане и остатъчна хипотрофия на мускулатурата на дясното бедро, отчасти на дясната подбедрица, налагащи провеждане на допълнителна рехабилитация. Установени са и спорадично изпитвани болки, които отшумяват при прием на аналгетици. Съдът е приел и че произшествието се е отразило и на психиката на ищеца като същият е търсил специализирана медицинска помощ и провеждал съответното му болнично и медикаментозно лечение, продължило няколко месеца като е налице остатъчно страхово напрежение, при качване на ищеца в автомобил, за да шофира. Предвид възрастта на ищеца и предвид събраните доказателства досежно продължителността на възстановителния период от травмите, намиращи се в пряка-причинна връзка с произшествието, съдът е счел, че се касае за период, който следва да бъде охарактеризиран като непродължителен а оплакванията и последиците, които са били актуални през периода на възстановяването на ищеца, са характеризирани като незначителни: констатирания 10 % дефицит в разгъването на дясна коленна става. Така, според въззивния съд, при съобразяване на търпените от ищцата болки, страдания, телесни увреждания и житейски неудобства и при съобразяване от друга страна на лимитите на застрахователните обезщетения по чл. 492 КЗ, към момента на произшествието, следва да бъде определено обезщетение в размер на 45000.00 лв., който се преценява като справедлив. С оглед на изложеното, съставът на въззивния съд е приел въззивната жалба за неоснователна, а първоинстанционното решение като правилно и законосъобразно и го е потвърдил в обжалваната част В изложение на основанията за допускане до касационно обжалване, се сочат, като обуславящи изхода по спора, множество въпроси които обобщено се свеждат до критериите при определяне по справедливост на обезщетение за неимуществени вреди/болки и страдания/. Твърди се противоречие в отговора на въпроса от страна на въззивния съд в обжалваното решение със задължителната практика на ВКС- ППВС 4/68 посочените решения на ВКС по чл.290 ГПК. Настоящият състав намира, че следва да се допусне касационно обжалване на решението в обжалваната част за проверка за съответствие по отношение на определянето на размера на застрахователно обезщетение с критериите за това, съгласно посоченото ППВС и практиката на ВКС. С оглед гореизложеното е налице основание за допускане на касация. Касаторът е освободен от внасяне на д.т. на основание чл.83 ал.1,т.4 ГПК с определение по гр.д. № 9148/21 на СГС. С оглед изложеното, съдът