Определение № 453 от 20.06.2023 г. на ВКС по т. д. № 755/2023 г.

Производството е по чл. 274, ал. 2 ГПК, образувано по частна жалба на Т. М. М. с вх. № 2214/23.01.2023 г. срещу определение № 2957 от 22.12.2022 г. по в.гр.д. № 1829/2022 г. на Окръжен съд Пловдив. С частната жалба първоначално е сезиран Апелативен съд Пловдив, пред който е образувано ч.гр.д. № 117/2023 г., като с определение № 122/07.04.2023 г. по същото дело жалбата е изпратена на ВКС по компетентност. Върховният касационен съд, състав на Първо търговско отделение, след като прецени данните по делото, приема следното: С определението, предмет на обжалване, е оставена без уважение молба по чл. 248 ГПК за изменение на решение № 1348 от 03.11.2022 г. по в.гр.д. № 1829/2022 г. на Окръжен съд Пловдив в частта за дължимото на процесуалния представител на жалбоподателя адвокатско възнаграждение за въззивното производство. За да постанови този резултат, съдът преценил, че е сезиран с два обективно кумулативно съединени иска, основани на един договор за потребителски кредит – установителен иск за вземания за главница, договорна лихва и обезщетение за забава на главница, както и осъдителен иск за възнаграждение за закупен пакет допълнителни услуги по същия договор и обезщетение за забава. Приел, че поради това се касае за защита на един интерес, поради което осъществената от ответника защита също е една, и разпоредбата на чл. 2, ал. 5 от Наредба № 2/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения не намира приложение в случая, доколкото нормата касаела защитаване на различни материалниоправни интереси, съответстващо на различен характер на осъществявана защита. Жалбоподателят поддържа, че горният извод е неправилен, защото чл. 2, ал. 5 от Наредба № 2/2004 г. следвало да се тълкува заедно с чл. 7, ал. 2 от същата наредба в смисъл, че като се вземе предвид вида на съединяване на искове под материален интерес следва да се разбира цената на всеки от обективно кумулативно съединените искове, а не техния сбор, поради което счита, че въззивният съд го е ощетил, присъждайки му адвокатско възнаграждение за оказаната безплатна правна помощ по реда на чл. 38, ал. 2, изр. 2 ЗАдв. в размер под минималния съгласно Наредба № 2/2004 г. Частната жалба е подадена от легитимирана да обжалва страна в рамките на преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 ГПК, но срещу неподлежащ на обжалване акт, поради което същата се явява процесуално недопустима. Разпоредбата на чл. 248, ал. 3 ГПК обвързва обжалваемостта на определенията за разноските с реда на обжалване на решението, което е допълнено или изменено в частта за разноските. В случая е оставена без уважение молба по чл. 248 ГПК за изменение на решение № 1348 от 03.11.2022 г. по в.гр.д. № 1829/2022 г. на Окръжен съд Пловдив, в частта за дължимото на процесуалния представител на жалбоподателя адвокатско възнаграждение за въззивното производство. Решение № 1348 от 03.11.2022 г. по в.гр.д. № 1829/2022 г. на Окръжен съд Пловдив не подлежи на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК вр. чл. 113 ГПК – цената на всеки от предявените искове срещу потребителя е под прага от 5000 лв. за граждански дела. Ето защо, тъй като е постановено по дело, неподлежащо на касационно обжалване, атакуваното определение за изменение на въззивното решение в частта за разноските на основание чл. 284, ал. 3 ГПК е неподлежащо на по-нататъшен инстанционен контрол, поради което подадената срещу него частна жалба следва да се остави без разглеждане. Мотивиран от горното, състав на Първо т.о. на Върховния касационен съд,