Определение № 297 от 10.04.2012 г. на ВКС по т. д. № 803/2011 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационната жалба на [фирма] срещу Решение № 84 от 07.04.2011 год. по т.д.№ 39/2011 год. на Русенския окръжен съд с което е потвърдено Решение № 1717 от 25.10.2010 год. по гр.д.№ 5506/2010 год. на Русенския районен съд. С това решение, първоинстанционният съд е приел за основателен предявеният по реда на чл.422 ГПК иск на Ж. Й. Ж. срещу [фирма] за установяване дължимостта на сумата 5729.92 евро за която на основание и по реда на чл.410 ГПК е издадена на 27.01.2010 год. по ч.гр.д.№ 461/2010 год. на РС-Русе, Заповед за изпълнение на парично задължение, произтичащо от договорна неустойка. По реда и в срока на чл.287 ал.1 ГПК ответникът по касация Ж. Й. Ж. е депозирал, чрез процесуалния си представител, писмен отговор в който се съдържа становище, че липсва основание за допускане на касационен контрол. В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК се съдържа позоваване на чл.280 ал.1 т.3 ГПК. Обуславящ правен въпрос, който е посочил касатора е: „Кой има право та търси заплащане на обезщетение, поради забавено изпълнение – уговарящия или третото лице, в чиято полза е сключен договора?”. Основанието по т.3 на чл.280 ал.1 ГПК се свързва с липсата на съдебна практика по този въпрос. Становището на настоящия съдебен състав, че не е налице основанието по чл.280 ал.1 т.3 ГПК за допускане на касационен контрол, се основава на следното: Преди всичко, основанието по чл.280 ал.1 т.3 ГПК мотивирано с липсата на съдебна практика не е налице, поради наличието на задължителна такава по смисъла на т.2 на ТР № 1/2010 год. на ОСГТК на ВКС – Решение № 70/2010 год. по гр.д.№ 41/2009 год. на ІІІ г.о. на ВКС. Ще следва да се отбележи и това, че решението по чл.290 ГПК на ВКС, изцяло съответства на константната съдебна практика по тълкуването на чл.22 ЗЗД, базирана на ТР № 30/1981 год. на ОСГК на ВС. Въззивното решение не е в противоречие с тях по посочения правен въпрос, доколкото следва да се изхожда от съдържанието на договора. На второ място, конкретния договор, неизпълнението на който са разгледали и по което са се произнесли съдилищата е двуелементен – договор за изработка, съчетан с предварителен договор за покупко-продажба. Той е сключен между страните по делото и правата и задълженията са уговорени за тях. Обстоятелството, че с последващ договор имотът е прехвърлен от [фирма] на трето лице – син на Ж., е без значение, тъй като претенцията за неустойка произтича от първия договор, който не е под режима на чл.22 ЗЗД. Разноски от ответника по касация не са претендирани и не се присъждат. Мотивиран от горното, ВКС-Търговска колегия, състав на І т.о.