Определение № 718 от 11.03.2026 г. на ВКС по т. д. № 4/2026 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК, образувано по касационна жалба на ищцата М. А. Т. чрез адвокат София Н. срещу решение № 1129/23.09.2025г. по в.гр.д. № 1313/2024г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решението по гр.д. на Софийски градски съд и е отхвърлен искът на Т. срещу ЗАД „ДаллБогг: Живот и Здраве” АД с правно основание чл.432,ал.1 КЗ за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди от пътно произшествие от 11.02.2023г. за разликата над 42 000лв. до претендираните 80 000лв.

В касационната жалба са изложени доводи за наличието на основанията по чл.281,т.3 ГПК и съображения за неправилно приложение от въззивния съд на материалноправните разпоредби на чл.52 ЗЗД и чл.51,ал.2 ЗЗД. Поддържа се, че при постановяване на решението си съставът на САС е нарушил принципа на справедливостта - чл.52 ЗЗД, тъй като присъденото застрахователно обезщетение за претърпени неимуществени вреди се явява не само занижено, но и крайно несправедливо с оглед причинените тежките травматични увреждания на ищцата. Наведени са доводи за неправилност на извода за наличие на съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалата, както и на определената степен от 30%. Поддържа се, че приложението на разпоредбата на чл. 51, ал. 2 ЗЗД не може да почива на предположения, а следва да се основава на доказани по несъмнен начин конкретни действия или бездействия на пострадалата, с които тя обективно е способствала за вредоносния резултат като е създала условия или е улеснила неговото настъпване. Според касатора вина за настъпване на ПТП има само и единствено водачът на лекия автомобил „Ауди A 4“ Н. Ц., която е имала възможност да избегне злополуката, ако е следяла пътната обстановка, както и чрез заобикаляне от ляво на пешеходката, която е била видима за водача при движение на къси светлини, така и на дълги светлини. Акцентира се, че ПТП е станало на прав участък, не е имало препятствия, ограничаващи видимостта; водачът не е наблюдавал пътя, отклонил е вниманието си като е имал възможност да възприеме намиращата плътно вдясно до мантинелата на пътното платно пешеходка. Посочва се, че ищцата живее на [улица], където е станала злополуката и това е била единствената й възможност да се прибере в дома си. Позовава се на приетата автотехническа експертиза, че водачът е могъл да предотврати настъпването на ПТП чрез заобикаляне на пешеходката и ако е следяла пътната обстановка, нещо което тя не е направила.

В изложението по чл.284,ал.3,т.1 ГПК, „с оглед наличието на основанията по чл. 280, ал.1, т.1 и 3 ГПК“ се иска допускане на касационното обжалване по въпросите:

1. „ Обосновано ли е решението на въззивния съд, постановено в противоречие със събраните доказателства?“

2. „Длъжен ли е въззивният съд да извърши самостоятелна преценка на доказателствата, да обсъди защитните тези на страните и да формира самостоятелни правни изводи?“

3. „Следва ли въззивният съд да постанови решението си въз основа на всички събрани по делото доказателства и след тяхната съвкупна преценка, респ., когато някое доказателство се приема за недостоверно, следва ли съдът да изложи мотиви за това?“ като разрешен от възивния съд в противоречие с практиката на ВКС.

4. „ Следва ли при постановяване на решението въззивният съд да се позове на конкретните разпоредби на материалния закон, въз основа на които гради своите правни изводи?“

5. „При постановяване на решението си въззивният съд трябва ли да извърши цялостна преценка на всички събрани по делото доказателства и да изложи подробни мотиви, кои от доказателствата кредитира и кои не и защо?“

Касаторът посочва, че правомощията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на делото са подробно разяснени в т. 1, т. 2 и т. 3 от Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, както и в множество постановени по реда на чл. 290 ГПК цитирани решения. Твърди се и противоречие на обжалвания акт с ППВС №4/1968г.

Без да е поставен въпрос в изложението се поддържа тезата, изложена в касационната жалба, че изводът за наличие на съпричиняване по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД не може да почива на предположения, а следва да се основава на доказани по несъмнен начин конкретни действия или бездействия на пострадалата, с които тя обективно е способствала за вредоносния резултат като е създала условия или е улеснила неговото настъпване.

В писмен отговор ответното застрахователно дружество оспорва наличието на предпоставките за допускане на касационното обжалване и основателността на подадената касационна жалба.

За да се произнесе, съставът на ВКС съобрази следното:

По делото е установено, че при произшествието ищцата, родена 1979г., е получила: Счупване на диафизарната част (тялото) на лява голямопищялна кост и главата на лявата малкопищялна кост на лява подбедрица; Открито счупване на горния край на дясна лакътна кост, които са причинили трайно затруднение на движенията съответно на ляв долен крайник и на десен горен крайник за срок по- дълъг от 30 дни; Разкъсно-контузна рана челно-теменно на главата в ляво, причинило на пострадалата болка и страдание. Приложено е комплексно лечение в болнични и домашно-амбулаторни условия. Извършена е хирургическа обработка на раната на челото и е хоспитализирана. На 13.02.23год. е извършена операция по повод счупване на костите на лява подбедрица и операция на горния край на дясна лакътна кост, кръвна репозиция и фиксация с интрамедуларен пирон на счупването на лява голямопищялна кост с 3 винта, а за счупването на горния край на дясна лакътна кост - с 1 киршнерова игла и заключваща плака с винтове. След изписването ищцата е провела рехабилитация в амбулаторни условия. Общият възстановителен период е около 5-6 месеца. На 25.10.23год. е извършена екстракция на фиксационния метал от счупването на горния край на лакътната кост вдясно. На 07.11.23 г. е отстранен фиксационен метал от лява подбедрица. Вещото лице констатира лек дефицит в разгъване на дясна лакътна става, известна палпаторна болезненост отпред на лява подбедрица, и посочва, че в бъдеще при интензивно натоварване, промени във времето може да се очаква известен дискомфорт в местата на увредите.

Въззивната инстанция е била сезирана с жалби на двете насрещни страни по спора - ответникът е обжалвал изцяло уважаването на иска от първоинстанционния съд с искане за отхвърлянето му като неоснователен; ищцата е обжалвала първоинстанционния акт в частта за отхвърлянето на иска за разликата до пълния предявен размер с доводи за неправилно определен размер на обезщетението в размер на 60 000лв., неправилно отчетен принос от ищцата за настъпване на вредите и приетият размер от 30 % с искане да бъде присъдено обезщетение в претендирания размер от 80 000лв. С подробни съображения жалбата на ответника срещу уважаването на иска е приета за неоснователна. По отношение на размера на справедливото обезщетение въззивната инстанция е изложила съображенията, че той следва да е съобразен с обществения критерий за справедливост по смисъла на ППВС № 4/1968г., при отчитане на всички конкретни факти и обстоятелства относно претърпените неимуществени вреди, включително и бъдещото отражение на претърпените травми, степента на възстановяване на физиологичното и психологично здраве на пострадалия. Обсъдено е, че в конкретния случай ищцата е претърпяла в закрито счупване на лява подбедрица, което е довело до затруднение на движението на снагата й за срок до около шест месеца, открито счупване на дясна лакътна кост, което е довело до затруднения на движението на ръката й и до търпени значителни неудобства и дискомфорт за срок от около пет-шест месеца и разкъсно-контузна рана на главата в челно-теменната област, която е била амбулаторно обработена. Анализирано е, че пострадалата е претърпяла две операции, и последващи за отстраняване на остеосинтеза, преживяла е болки и страдания за около шест месеца, като през първите два-три месеца те са били с по-силен интензитет; през този период е чувствала неудобства и дискомфорт, поради невъзможност да се обслужва сама. Като релевантно за справедливия размер на обезщетението за моралните вреди е посочено почти пълното възстановяване на физиологичното здраве на ищцата и на обема на движение на счупените крайници, с изключение на неблагоприятна реакция при промяна на времето и при преумора, както и добрите прогнози. Като от значение е преценено и обстоятелството за недоказано трайно или временно съществено увреждане на психологическото здраве на пострадалата, извън обичайния стрес и притеснения при претърпяване на подобен инцидент. С тези съображения е изведено, че претърпените от ищцата травми, наложилото се лечение и преживеният стрес обуславят присъждане на обезщетение в определения от първоинстанциониня съд размер от 60 000 лв., която сума отчита и обществено-икономическите условия към датата на ПТП и съответните нива на застрахователно покритие като отражение на обществено-икономическата конюнктура в страната.

По наведените и в двете въззивни жалби оплаквания по възражението за съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалата, съставът на САС е приел за установено, че на мястото на инцидента - [населено място], [улица], в района на дом № 265, на 11.02.2023г. около 19.45 часа, ищцата е слязла от автомобил, който я превозил близо до дома й. Посочено е, че съгласно заключението на автотехническата експертиза, тя е била 1 метър вляво от десния край на пътното платно, което в този участък е оградено с мантинели, не е пресичала, а вероятно е вървяла по него. Пътното произшествие е настъпило по субективни причини - отклоняване на вниманието на водача на л.а. „Ауди А 4“, рег. [рег.номер на МПС] от пътната обстановка при своевременна възможност за възприемане на намиращата се пред автомобила на платното пешеходка, както при движение на къси, така и на дълги светлини. Въззивната инстанция е акцентирала, че пострадалата се е придвижвала по платно за движение, оградено с мантинела, забраняваща и евентуално предотвратяваща движението по пътното платно. За несъмнено е прието, че пешеходката се е намирала или се е движела на забранено за движение на пешеходци място, поради което с поведението си е поставила здравето и живота си в повишен риск. Споделен е изводът на първоинстанционния съд, че тя е нарушила разпоредбата на чл. 113, ал.2, вр.ал.1 от ЗДВП и поведението й е допринесло в съществена степен за настъпване на произшествието, при преимуществена отговорност на водача на МПС. Счетено е, че отсъстват основания за преценка, отчетеното от първоинстанционния съд от страна на пешеходката съпричиняване в степен на 30 %, да е изградено при неправилно приложение на разпоредбата на чл.51,ал.2 ЗЗД.

Искането за допускане на факултативния касационен контрол е неоснователно.

Първият въпрос е хипотетичен, тъй като е зададен условно, при безусловно възприемане на тезата, че въззивният акт е постановен в противоречие със събраните по делото доказателства, поради което не притежава съществено изискване към общото основание по чл.280,ал.1 ГПК – да е обуславящ изхода на спора.

Вторият, третият и петият въпроси са идентични – относно задълженията на въззивната инстанция да извърши самостоятелна преценка на доказателствата и при съвкупната им преценка и кредитиране, да постанови решението си въз основа на тях като мотивира своите фактически и правни изводи. В случая те са по правилността на решението, която не е предмет на първата фаза от касационната проверка, на производството по чл.288 ГПК, поради което и въз основа на тях инстанционният контрол не може да бъде осъществен.

По отношение на четвъртия въпрос следва да се посочи, че с възприемане на мотивите на първоинстанционния съд, съставът на САС е посочил кое конкретно нарушено правило за движение на пешеходката счита за нарушено и даващо основание за приложение на разпоредбата на чл.51,ал.2 ЗЗД, поради което поставеното в него питане не съответства на мотивите към обжалвания акт.

Същевременно отсъства основание за преценка въззивната инстанция да е процедирала в отклонение от задълженията и правомощията си, дължими при разглеждане и решаване на делото, подробно разяснени в т. 1, т. 2 и т. 3 от тълкувателното решение, постановено по тълкувателно дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

Въззивното решение не е постановено и в отклонение от практиката на съдилищата, формирана по приложението на принципа за справедливост, въведен в разпоредбата на чл.52 ЗЗД и разяснен в ППВС № 4/1968г. Въззивната инстанция е мотивирала собствени изводи относно размера на справедливото обезщетение, преценката й за размера на справедливия паричен еквивалент на претърпените от пострадалата морални болки не е абстрактна, а се базира на конкретните приети за установени по спора обстоятелства.

По приложението на чл.51,ал.2 ЗЗД релевантен правен въпрос не е поставен, което изключва възможността за допускане на касационното обжалване по него, а същевременно няма основание за преценка да е допуснато отклонение от указанията в т.7 на ППВС №17/1963г. и формираната в приложението му практика на състави на ВКС.

ЗАД „ДаллБогг Живот и здраве“АД претендира в отговора на касационната жалба разноски за адвокатско възнаграждение за производството пред ВКС, но такива не са доказани. В отговора не е посочено като приложение доказателство за договорено и заплатено адвокатско възнаграждение за изготвянето му.

По изложените съображения, ВКС, състав на ТК, І т.о.