Определение № 1379 от 21.03.2025 г. на ВКС по гр. д. № 990/2025 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на Т. Й. Н., И. Й. Н., Д. Й. Н. и Т. Й. Н., чрез адвокат Г. Д., срещу определение № 18195 от 13.11.2024 г. по в. ч. гр. д. № 12650/2024 г. на Софийски градски съд, с което е потвърдено разпореждане № 105862 от 25.07.2024 г. по гр. д. № 30177/2024 г. на Софийски районен съд, с което на основание чл. 130 ГПК е върната исковата молба на същите физически лица срещу Централен кооперативен съюз. Въззивният съд е съобразил, че производството пред Софийски районен съд е образувано по предявен от жалбоподателите иск срещу Кооперация „Централен кооперативен съюз“ за установяване по отношение на ответника, че последният не е правоприемник, нито е идентичен субект на съществувалия през 1965 г. – 1967 г. Централен кооперативен съюз, създаден през 1946 г. В исковата молба и в молбата-уточнение от 03.07.2024 г. Н. са посочили, че с ответника са били страни по гр. д. № 337/2018 г. на ОС - Бургас, приключило с влязло в сила решение, с което е било прието, че Кооперация „Централен кооперативен съюз“ е правоприемник на създадения през 1946 г. Централен кооперативен съюз, което е довело до уважаване на предявения от кооперацията иск за собственост по отношение на поземлен имот с идентификатор *** по КККР на [населено място], за който имот през 1964 г. ПК на ОНС - Бургас е взел решение за отстъпване право на строеж за почивна станция на ЦКС, която била изградена. Признават и представят доказателства, че правоприемството е било изрично оспорено от тях в хода на производството пред ОС - Бургас, но същото е било прието за неоснователно. Обосновават интерес от предявяване на установителния иск с възможността при евентуалното му уважаване да искат отмяна на решението на съда по иска за собственост на основание чл. 303 ГПК. Отричат да предявяват иск за установяване нищожност или недопустимост на вписването в АВ - ТРРЮЛНЦ по партидата на кооперацията или за вписване на несъществуващо обстоятелство, касаещо правоприемството, който иск намира правното си основание в чл. 29 ЗТРРЮЛНЦ. С разпореждане от 25.07.2024 г., след дадена на ищците възможност да обосноват правен интерес от иска, СРС е върнал исковата молба на основание чл. 130 ГПК, като е приел, че предявеният от тях иск е такъв по чл. 124, ал. 4 ГПК и се явява недопустим, тъй като правният интерес от установяване на твърдения факт цели провеждане на производство по отмяна на влязло в сила съдебно решение, в който този въпрос е бил изследван като преюдициален за спора за собственост и то по възражение, заявено от ищците, които са имали процесуалното качество на ответници в процеса пред ОС - Бургас - аргумент от ТР № 5/14.11.2012 г. по тълк. д. № 5/2012 г. на ОСГТК на ВКС. За да потвърди разпореждането на СРС, въззивният съдебен състав е приел, че не е спорно и се признава от Начеви, че наличието на идентичност, респ. на правоприемство между Кооперация „Централен кооперативен съюз“ и създадения през 1946 г. Централен кооперативен съюз, на когото е било учредено правото на строеж за построяване на почивен дом в гр. Китен, е бил разгледан по възражение на жалбоподателите по гр. д. № 337/2018 г. на ОС - Бургас, т.е. въпросът е бил част от предмета на делото и се е явявал преюдициален по отношение на заявения иск за собственост. Възражението е било прието за неоснователно, а исковата претенция на Кооперация „Централен кооперативен съюз“ е била уважена и последната е била призната за собственик на поземлен имот с идентификатор *** по КККР на [населено място]. Предвид така изложеното СГС е намерил, че предявеният иск за установяване на факта на правоприемство, респ. липсата му, предмет на гр. д. № 30177/2024 г. на СРС, разгледан в друго производство като обуславящ факт, се явява недопустим. Жалбоподателите считат определението на въззивния съд за незаконосъобразно и неправилно, поради което искат отмяната му. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се позовават на основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като считат, че въззивният акт противоречи на ТР № 8/27.11.2013 г. по тълк. д. № 8/2012 г. на ОСГТК на ВКС. За да се произнесе, съставът на второ гражданско отделение на Върховния касационен съд съобрази следното: Частната касационна жалба е редовна, като подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК, от легитимирани лица, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията на чл. 275, ал. 2, във вр. с чл. 260 и 261 ГПК. Съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК, във вр. с чл. 274, ал. 3 ГПК допускането на касационно обжалване на определенията на въззивните съдилища предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 - 3 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното определение. Съгласно дадените в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС разяснения, задължение на касатора е да формулира обуславящия изхода на спора правен въпрос, който определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебния акт, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. В съответствие с диспозитивното начало в гражданския процес ВКС може единствено да конкретизира и уточни поставения от касатора правен въпрос, но не може да го извежда от съдържанието на изложението, респ. от касационната жалба. Непосочването на такъв въпрос е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК. Въз основа на горното, настоящият съдебен състав намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Съображенията му за това са следните: В случая Т. Й. Н., И. Й. Н., Д. Й. Н. и Т. Й. Н. не са формулирали въпроси по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК и визираното по-горе тълкувателно решение, което е достатъчно, за да не се допусне касационно обжалване по соченото от тях основание. Същите не са и аргументирали наличието на допълнителните предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, доколкото са визирали ТР № 8/27.11.2013 г. по тълк. д. № 8/2012 г. на ОСГТК на ВКС, без да го свържат с решаващите съображения на въззивния съдебен състав, изложени в атакуваното пред ВКС определение, а именно, че въпросът за идентичността между горепосочените два правни субекта вече е бил предмет на разглеждане, като преюдициален, по друго дело, приключило с влязло в сила съдебно решение, поради което не е допустимо новото му въвеждане, със самостоятелен иск, като предмет на спор между същите страни. Същевременно определението на Софийски градски съд е валидно и допустимо. Същото не е очевидно неправилно, тъй като не е постановено при грубо нарушение на материалния и процесуалния закон и не е явно необосновано. Изложеното обуславя недопускане на касационно обжалване. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение,