Определение № 2788 от 09.10.2026 г. на ВКС по т. д. № 1714/2026 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК.

Образувано е по частна касационна жалба на ответника “НЮ ЛЕГО” ЕООД, ЕИК[ЕИК], срещу определение № 1722/27.05.2026 г. по в.ч.гр.д. № 173/2026 г. по описа на Апелативен съд - София, с което е потвърдено определение № 3873/01.10.2025 г. по т.д. № 736/2023 г. на Софийски градски съд, VI-16 състав, с което по искане на ЗД “БУЛ ИНС” АД се допълва на основание чл. 248, ал. 1 ГПК определение № 3317/ 18.08.2025 г. в частта за разноските.

С частната касационна жалба са въведени оплаквания за неправилност на обжалвания съдебен акт. Поддържа се становището, че въпросът за разноските подлежи на разрешаване от Софийски районен съд, а не от Софийски градски съд, за да се избегне двойно възмездяване за един и същ отговор на исковата молба, депозиран от ответника. Счита се, че на ответната страна не се дължат разноски за процесуално представителство поради липсата на надлежни доказателства, установяващи извършването на такива. В тази насока се изтъква, че представеният договор за правна защита няма характер на разписка за получаване на сумата в брой, тъй като съдържа клауза, предвиждаща процесуална възможност на пълномощника при неизплащане на възнаграждението. Излагат се подробни доводи за прекомерност на определеното адвокатско възнаграждение, което, според обжалващия, не съответства на извършените процесуални действия от адвоката на насрещната страна, изразяващи се единствено в депозиране на отговор на исковата молба, както и на ниската степен на фактическа и правна сложност на спора. При тези оплаквания се иска отмяна на обжалваното определение и оставяне без уважение на искането за присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение на насрещната страна, а при условията на евентуалност – намаляване на размера му.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се претендира допускане на касационен контрол на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и съответно т. 2 ГПК по следния въпрос:

1. “Следва ли съдът при определяне на дължимия размер на адвокатското възнаграждение да направи преценка за съответствието на размера на сумите с критериите, посочени в решение на Съда на Европейския съюз от 25.01.2024 г. по дело С-438/22, и следва ли да вземе предвид реално извършените съдопроизводствени действия по делото?”.

Твърди се, че обжалваният съдебен акт е постановен в разрез с казуалната практика на касацията – решение № 194/18.06.2013 г. по гр.д. № 1100/2012 г. на ВКС, IV г.о., определение № 343/15.02.2024 г. по т.д № 1990/2023 г. на ВКС, II т.о., определение № 1745/10.06.2025 г. по ч.т.д № 2082/2025 г. на ВКС, II т.о., както и в противоречие с практиката на СЕС – решение по дело С-438/22.

Иска се достъп до касационна проверка и в хипотезата на чл. 280, ал.1, т. 3 ГПК – от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, като се поставят следните въпроси:

2. “Дължи ли произнасяне съдът по всички оплаквания, направени в жалбата?”;

3. “Дължи ли съдът произнасяне по отношение на направени разноски, за които е повдигнат спор досежно размера им?”;

4. “Следва ли въззивният съд да се мотивира досежно изводите си за дължимите разноски за представителство пред първата инстанция или препращането към съдебния акт на първоинстанционния съд е достатъчно?”;

5. “Обвързан ли е съдът с минимално установения съгласно Наредба №1/09.07.2004 г. на ВАС размер?”;

6. “Следва ли съдът да приложи разпоредбите на Наредба № 1/09.07.2004 г. на ВАС, определяща минималните адвокатски възнаграждения, при отчитане на зададените с решение на Съда на Европейския съюз от 25.01.2024 г. по дело С-438/22 критерии, ако така определеният размер отговаря на фактическата и правна сложност на делото и др. обстоятелства, относими към определяне на този размер?”;

7. “Следва ли съдът при релевирано оплакване досежно размера на адвокатското възнаграждение да направи преценка за съответствието на размера на сумите с критериите, посочени в решение на Съда на Европейския съюз от 25.01.2024 г. по дело С-438/22, като вземат предвид обстоятелства като броя съдебни заседания по делото, обема на доказателствения материал, правноизвършените съдопроизводствени действия и др.?”;

8. “Когато въззивната инстанция препраща към мотивите на първоинстанционния съд, това дерогира ли изискването на чл. 236, ал. 2 ГПК за мотивиране на въззивното решение, и разпоредбата на чл. 272 ГПК освобождава ли въззивната инстанция от задължението да се произнесе по наведените във въззивната жалба оплаквания?”.

Счита се, че обжалваното определение е и очевидно неправилно –основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, аргументирано с доводи за необосновано завишен размер на адвокатския хонорар и за несъобразяване с разясненията, дадени в решение по дело С-438/22 на СЕС.

В срока по чл. 276, ал. 1 ГПК от насрещната страна ЗД “БУЛ ИНС” АД е депозиран отговор, в който се оспорва основателността на частната касационна жалба.

Настоящият състав на Първо търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл. 274, ал. 3 ГПК, намира следното:

Частната касационна жалба е допустима – подадена е в срок, от легитимирано лице и срещу подлежащ на касационен контрол съдебен акт.

С определение № 3317/18.08.2025 г. по т.д. № 736/2023 г. съставът на Софийски градски съд е прекратил като недопустимо производството по делото в частта по предявения от “НЮ ЛЕГО” ЕООД срещу ЗД “БУЛ ИНС” АД осъдителен иск чл. 432 КЗ вр. с чл. 99 ЗЗД за сумата 58 500 лева (разликата над 26 000 лева до 84 500 лева) - обезщетение за неимуществени вреди от ПТП, настъпило на 14.04.2018 г., което вземане е придобито от ищеца по силата на договор за цесия от 10.05.2018 г., поради формирана сила на пресъдено нещо на решението по частичен иск, а в останалата част е прекратил производството като родово неподсъдно и го е изпратил на Софийски районен съд.

Сезиран от застрахователя ответник с искане по чл. 248, ал. 1 ГПК, Софийският градски съд е допълнил постановеното определение, като му е присъдил разноски за адвокатско възнаграждение по отношение на исковете, за които производството е прекратено като недопустимо, в размер на 4 800 лева, и е оставил без уважение молбата в останалата част.

В обжалваното определение решаващият състав на Апелативен съд - София е споделил извода на първата инстанция, че представеният от ответника договор за правна защита и съдействие следва да се кредитира като годно доказателство, установяващо извършените разходи за адвокатско възнаграждение в размер на 8 460 лева с ДДС, които подлежат на репариране по правилото на чл. 78, ал. 4 ГПК при прекратяване на делото. Разгледал е приетото за своевременно направеното от ищцовата страна възражение за прекомерност, което е намерил за основателно. За да стигне до това заключение, е съобразил, че присъденото от първоинстанционния съд възнаграждение от 4 800 лева с ДДС е под минималния размер по чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредба № 1/2004 г., възлизащо на 6 396 лева с ДДС, и отговаря на фактическата и правна сложност на делото. Относно оплакването в частната жалба, че Софийският градски съд не е следвало да се произнася по искането за разноски, тъй като е изпратил по подсъдност делото на Софийски районен съд, апелативният състав е приел, че този довод е относим до частта, в която правният спор не е разрешен и затова разноските по него ще се разпределят съобразно изхода на спора пред компетентния съд, но в останалата част е налице задължение за произнасяне за разноските на основание чл. 81 ГПК.

С тези мотиви е потвърдил обжалваното първоинстанционно определение.

Настоящият състав намира, че не е налице основание за допускане на касационен контрол.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК частният касатор претендира извършване на касационна проверка на определението на САС поради “очевидна неправилност” по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Тази квалифицирана форма на неправилност е предпоставена от установими само от мотивите на обжалвания съдебен акт съществени нарушения като приложение на материалния закон в неговия противоположен смисъл (“contra legem”), прилагане на несъществуваща или отменена правна норма (“extra legem”), несъобразяване с императивните процесуални правила и основополагащи правни принципи или грубо нарушение на правилата на логиката. Доводите на обжалващия за необосновано завишен размер на адвокатското възнаграждение, съответно за несъобразяване с практика на СЕС, представляват оплаквания за обикновена неправилност на съдебния акт, проверката по която се осъществява при обосноваване на правен въпрос съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК. Ето защо аргументите на страната не могат да мотивират наличие на хипотезата на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК за директен достъп до касация.

За осъществяване на факултативна касационна проверка в частното касационно производство са приложими изискванията по чл. 280, ал. 1 ГПК, предвиждащ аргументиране от страната на разрешен от въззивната инстанция материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е значим за изхода на спора и покрива някой от допълнителните критерии по т. 1-т. 3 на цитираната разпоредба.

Поставените от частния касатор втори, трети, четвърти и осми въпрос могат да се обобщят като процесуалноправно питане относно задълженията на въззивния съд да обсъди доводите на страните, да извърши собствена преценка на събраните по делото доказателства и да мотивира акта си. Така обобщеното питане е релевантно и отговаря на общото селективно изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК за достъп до касация. В Тълкувателно решение от 15.01.2019 г. по тълк. дело № 6/2017 г. на ОСГТК на ВКС са дадени задължителни разяснения, че ограниченията относно обхвата на дейността на въззивния съд, предвидени в чл. 269, изр. второ ГПК, не се прилагат в производството по частна жалба. Прието е, че в този случай съдът служебно проверява всички правнорелевантни факти, сам преценява доказателствата, събрани от първата инстанция, тези представени с частната жалба и отговора, както и събраните от него, въз основа на което разрешава въпросите, включени в предмета на производството. По този начин съдът изпълнява своето задължение да осигури прилагането на процесуалния закон, която дейност не е обусловена от волята на страните, обективирана посредством оплакванията за незаконосъобразност. Формираната задължителна практика относно правомощията на въззивния съд в производството по частни жалби изключва извод за допускане на касационен контрол на поддържаното от страната основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

В случая апелативният съд е обсъдил оплакванията в частната жалба и доводите на страните относно спорните въпроси – дължимостта и документалната обоснованост на разноските на ответната страна за защита по процесуално недопустими искове при частично прекратяване на делото, както и за възприетия от съда размер на адвокатското възнаграждение, намален поради прекомерност. Несъгласието на обжалващия с мотивите на решаващия състав не подлежи на проверка във фазата за селектиране на частните касационни жалби за допускане до касационен контрол. При това положение отсъства основание за преценка обжалваното определение да е постановено в отклонение на вменените на въззивната инстанция процесуални задължения, което изключва по така обобщеното питане наличието на въведената от страната допълнителна предпоставка по чл.280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Първият, петият, шестият и седмият въпрос касаят преценката на съда при определяне/намаляване размера на адвокатското възнаграждение в предвидените от закона случаи. Така обобщеното питане е материалноправно и удовлетворява общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК за достъп до касационен контрол. Предвид препращащата разпоредба на чл. 78, ал. 5 ГПК при направено възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на насрещната страна, преценката се извършва съобразно критериите по чл. 36, ал. 3 ЗАдв и правилата за прилагането им, уредени в наредбата по чл. 36, ал. 4 ЗАдв – в случая Наредба № 1/2004 г. Прилагането й следва да бъде отказано от съда, тъй като с оглед даденото от СЕС задължително тълкуване в решение от 25.01.2024 г. по дело С-438/22, същата е приета от Висшия адвокатски съвет като съсловна организация и е равнозначна на хоризонтално определяне на задължителни минимални тарифи, което е забранено от чл.101, пар. 1 ДФЕС. Според формираната казуална практика на ВКС - определение № 50015/16.02.2024 г. по т.д. 1908/2022 г. на ВКС, ТК, I т.о., определение № 1432/26.05.2026 г. по к.ч.т.д. № 181/2025 г. на ВКС, ТК, II т.о., определение № 1151/11.04.2025 г. по ч.т.д. № 581/2025 г. на ВКС, I т.о., определение № 4497/09.10.2024 г. по ч.гр.д. № 2886/2024 г. на ВКС, IV г.о., определение № 2948/12.06.2024 г. по ч.гр.д. № 1567/2024 г. на ВКС, I г.о., определение № 190/21.01.2025 г. по ч.т.д. № 2689/2024 г. на ВКС, II т.о., др., посочените в наредбата размери на адвокатските възнаграждения могат да служат единствено като ориентир и не са обвързващи за съда. Същите, както и приложимите за подобни случаи възнаграждения в НЗПП, подлежат на преценка от решаващия състав с оглед вида на спора, защитимия интерес, извършените от адвоката процесуални действия и преди всичко фактическата и правна сложност на делото.

В обжалвания съдебен акт апелативният съд не се е отклонил от така формираната практика на касационната инстанция. Цитираното от него минимално възнаграждение според наредбата е ползвано единствено като ориентир с довода, че намаленият поради прекомерност размер от 4 800 лева с ДДС, не го надвишава, като е изтъкнато, че същият съответства на фактическата и правна сложност на делото. Това изключва извод за наличие на поддържаните от обжалващия допълнителни предпоставки по чл. 280, ал. 1, т.1 и съответно т. 2 ГПК за допускане на частно касационно обжалване. По така обобщеното второ питане не може да бъде допусната касационна проверка и на соченото от частния касатор допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК поради липса на надлежно обосноваване от страната на нуждата от осъвременяване на формираната практика на касационната инстанция.

По тези съображения следва да бъде отказан достъп до касационен контрол на обжалваното определение на Апелативен съд – София.

Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение,