Определение № 1868 от 24.06.2026 г. на ВКС по т. д. № 889/2026 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на Драматично-куклен театър „И. Р.“, [населено място], чрез адвокат С. А. от ПАК, с надлежно учредена по делото представителна власт, срещу определение № 42/23.02.2026 г., постановено по в. ч. т. д. № 19/2026 г. по описа на Апелативен съд-Велико Търново, Трети (Б) граждански и търговски състав, с което е потвърдено определение № 600/23.12.2025 г., постановено по т. д. № 168/2025 г. по описа на ОС-Плевен, с което е оставена без уважение молбата на ищеца по насрещния иск и настоящ частен касатор за освобождаване от държавна такса и съдебни разноски в производството по насрещния иск. Частният касатор поддържа, че обжалваното определение е незаконосъобразно, тъй като по делото са установени всички материални и процесуални предпоставки за освобождаване на ищеца от процесуалното задължение за заплащане на държавна такса. Счита, че предявените с насрещния иск парични вземания представляват приходи от продажба на билети, поради което по своето правно естество представляват бюджетни приходи по смисъла на ЗПФ и се отчитат в консолидираната фискална програма, поради което с предявения насрещен иск се защитава публичен финансов ресурс, а на частноправен интерес. В този смисъл, когато бюджетна организация защитава публични държавни вземания, той действа като държавно учреждение. Навежда доводи за неправилно приложение на разпоредбата на чл. 83, ал. 2 ГПК, като поддържа, че съдът е длъжен служебно да прецени дали размерът на таксата не съставлява отказ от правосъдие за конкретния субект, особено когато се касаело за бюджетна организация с лимитиран бюджет съобразно ТР № 6/2013 г. на ВКС - изискването за заплащане на държавна такса в размер, който надвишава многократно месечния бюджет на театъра, представлявала непреодолима пречка за бюджетна организация, чиито разходи били строго лимитирани по параграфи и не могли да бъдат пренасочвани без актуализация на бюджета. Задължението за заплащане на държавна такса фактически блокирало правото на съдебна защита, която е гарантирана от чл. 6 ЕКПЧ и чл. 47 ХОПЕС. Обосновава искането за допускане на въззивното определение до касационно обжалване, съдържащо се в изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК, със специалните процесуални предпоставки, регламентирани в чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, във вр. с чл. 278, ал. 4 ГПК, като поставя следните материалноправни и процесуалноправни въпроси: 1. „Следва ли държавен културен институт, който е второстепенен разпоредител с бюджетни средства, да се счита за „държавно учреждение“ по смисъла на чл. 84, т. 1 ГПК, когато предмет на спора са приходи от билети, които по силата на Закона за публичните финанси съставляват публични финансови средства?“ и 2. „Представлява ли отказът от освобождаване от държавна такса в размер, надвишаващ драстично месечния оперативен бюджет на бюджетна организация, нарушение на принципа за равенство на страните и правото на достъп до съд (чл. 6 ЕКПЧ)? (по двата правни въпроса се твърди противоречие със задължителната практика – тълкувателните разяснения по ТР № 6/06.11.2013 г. по тълк. д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС, като касаторът поддържа, че техният правен отговор ще способства за точното прилагане на закона и развитието на правото). Ответникът по частната касационна жалба е подал в законоустановения срок писмен отговор, в който развива правни съображения както за необосноваване на основанията за допускане на въззивното определение до касационно обжалване, така и за неоснователност на касационните основания, изложени в частната касационна жалба. Частната касационна жалба е подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК и е допустима по смисъла на чл. 274, ал. 3 ГПК. За да се произнесе по допускане на касационното обжалване на обжалваното определение, ВКС взе предвид следното: Въззивният съд е потвърдил първоинстанционното определение, с което е оставена без уважение молбата на ищеца за освобождаването му по реда на чл. 84, т. 1 ГПК от процесуалното задължение за заплащане на държавна такса и разноски за разглеждане на предявения от него насрещен иск за заплащане на сумата от 1 259 443,05 лв., представляваща стойността на продадените билети за изнасяне на процесните театрални представления през периода от 01.01.2025 г. до 04.08.2025 г. (тази сума била незаконосъобразно задържана от ответника по насрещния иск и неотчетена на ДКТ „И. Р.“, [населено място]). Апелативният съд е изяснил, че съгласно чл. 84, т. 1 ГПК се освобождават от задължението за заплащане на държавна такса, но не и от съдебни разноски, държавата и държавните учреждения, освен по искове за частни държавни вземания и права върху вещи - частна държавна собственост, като съобразно тълкувателните разяснения, дадени по т. 10 от ТР № 6/06.11.2013 г. по тълк. д. № 6/2012 г., ОСГТК на ВКС, разпоредбата на чл. 84, т. 1 ГПК урежда изключение, при което с цел защита на публичен интерес, се дава по-широка възможност за упражняване на правата на държавата, респ. на учрежденията, които защитават тези права - като носители на ограниченото им ползване. В този смисъл и освобождаването от държавна такса в хипотезата на чл. 84, т. 1 ГПК се определя не от субективния обхват на нормата, а е поставено изцяло в зависимост от характера на правото, чиято защита се реализира в исковия процес. Публичните държавни и общински вземания са изброени изчерпателно в чл. 162, ал. 2 ДОПК, в чиято ал. 4 се определят чрез законова дефиниция частните държавни вземания, като такива извън тези по ал. 2 от разпоредбата. Следователно от значение за освобождаване от заплащане на държавни такси се явява характерът на правото, чиято защита се търси, а не преимуществено публичното качество на правния субект и осъществяваната от него дейност. Въззивният съд е приел за безспорно по делото, че Драматично-куклен театър „И. Р.”, [населено място] представлява държавен културен институт, юридическо лице на бюджетна издръжка, второстепенен разпоредител с бюджетни средства, поради което и с оглед на обстоятелството, че правният спор, предмет на исковото производство, е свързан с неизпълнението на насрещни договорни задължения, то предявеното чрез насрещния иск парично притезание не представлява публично, а частно държавно вземане. За определяне на тяхното правно естество е ирелевантен фактът, че съобразно размера на тези приходи от продажба на билети за постановките (и не само) се определят средствата от държавния бюджет, които ще бъдат предоставени на държавния културен институт (чл. 23а ЗЗРК). Тези парични вземания са породени от договор с „М. Груп“ ЕООД, като в случая тяхното събиране и отчитане е било възложено на това търговско дружество, поради което те не са публични средства и не представляват приходи в държавния бюджет. Апелативният съд е изяснил, че нито пред първоинстанционния съд, нито пред въззивния съд Драматично-куклен театър „И. Р.“, [населено място] е твърдял финансова невъзможност за заплащане на държавна такса и съответно за непреодолимо препятствие за достъп до съд, които да бъде разгледани през призмата на съдебната практика на ЕСПЧ и на СЕС по прилагането на чл. 47 ХОПЕС. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на въззивното определение до касационно обжалване при специалните процесуални предпоставки, уредени в чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Първият (материалноправният) въпрос не отговаря на общата процесуална предпоставка, регламентирана в чл. 280, ал. 1 ГПК, във вр. с чл. 278, ал. 4 ГПК, за допускане на въззивното определение до касационно обжалване – той да е от съществено значение за изхода на спора по настоящото дело (съобразно тълкувателните разяснения, дадени по т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ВКС по т. д. № 1/2009 г., ОСГТК) и да е обусловил правосъдната воля на въззивния съд. От една страна, решаващият съд не е отрекъл материалноправното качество на ищеца по насрещния иск като държавно учреждение по смисъла на чл. 84, т. 1 ГПК, а от друга, не е приел, че процесните приходи от билети представляват публични финансови средства. Позовавайки се на задължителните тълкувателни разяснения по т. 10 от ТР № 6/06.11.2013 г. по тълк. д. № 6/2012 г., ОСГТК на ВКС, апелативният съд е счел, че разпоредбата на чл. 84, т. 1 ГПК урежда изключение, при което с цел защита на публичен интерес, се дава по-широка възможност за упражняване на правата на държавата, респ. на учрежденията, които защитават тези права, като носители на ограниченото им ползване. В този смисъл и освобождаването от държавна такса в хипотезата на чл. 84, т. 1 ГПК се определя не от субективния обхват на нормата, а е поставено изцяло в зависимост от характера на правото, чиято защита се реализира в исковия процес. Публичните държавни и общински вземания са изброени изчерпателно в чл. 162, ал. 2 ДОПК, в чиято ал. 4 се определят чрез законова дефиниция частните държавни вземания, като такива извън тези по ал. 2 от разпоредбата. Следователно, от значение за освобождаване от заплащане на държавни такси се явява характерът на правото, чиято защита се търси, а не преимуществено публичното качество на правния субект и осъществяваната от него дейност. Съобразявайки тези тълкувателни постановки, апелативният съд е обосновал правния извод, че макар и Драматично-кукленият театър „И. Р.“, [населено място] да представлява държавно учреждение по смисъла на чл. 84, т. 1 ГПК, съобразно правното основание, на което се твърди, че предявените с насрещната искова молба парични притезания са възникнали (по договор с „М. Груп“ ЕООД), те не са публични средства и не представляват приходи в държавния бюджет. В този смисъл, това държавно учреждение не е освободено на основание чл. 84, т. 1 ГПК от процесуалното задължение за заплащане на държавна такса. Нормативният смисъл на това правило е разяснено в решение № 3/8.07.2008 г. на КС по к. д. № 3/2008 г., с което е обявена за противоконституционна разпоредбата на ГПК (ДВ, бр. 50/2008 г .), с която в чл. 84, т. 1 ГПК (ДВ, бр. 59/2007 г.) се заличават думите „освен по искове за частни държавни вземания и права върху вещи - частна държавна собственост“. Обосновано е правното съждение, че държавата като носител на права върху вещи - частна държавна собственост, и права върху частни държавни вземания, които обслужват по-ограничени интереси в сравнение с публичната собственост и публичните вземания, свързани с извършване на стопанска дейност и участие в гражданския оборот, се явява субект на частното право. В това качество тя е равнопоставена на физическите и юридическите лица, носители на правото на частна собственост, участник на пазара според Конституцията, която предвижда гарантиране на еднакви правни условия за стопанска дейност, включително и когато тя се осъществява от държавата или от общините. Тази равнопоставеност е относима не само към материалното съдържание на частните права на държавата, но и към процесуалните гаранции за тяхната защита, която включва и достъпа до съд за нейното осъществяване. В този контекст е общият принцип на чл. 17, ал. 1 от Конституцията за гарантирана от закона защита на собствеността и конкретното му прилагане чрез предявяване на искове за права върху вещи и вземания, частна държавна собственост. В случай че се уреди привилегия на държавата и държавните учреждения чрез освобождаването им от заплащане на държавна такса за всички категории искове, при което по еднакъв начин се третират публичните и частните права на държавата, тя се поставя в процесуално привилегировано положение спрямо останалите частноправни субекти - граждани и юридически лица, включително общините, с което се нарушава чл. 121, ал. 1 от Конституцията. Размерът на разходите за завеждане на искове не може да бъде съображение за освобождаване на държавата от тяхното заплащане, тъй като това я поставя в привилегирована позиция в сравнение с гражданите и юридическите лица като ищци по гражданските дела, макар че тя разполага със значително по-голям финансов ресурс от тях да завежда такива дела. Вторият (процесуалноправният) въпрос също не отговаря на общата процесуална предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК, във вр. с чл. 278, ал. 4 ГПК за допускане на въззивното определение до касационно обжалване - въззивният съд изрично е разяснил, че няма да разглежда въпроса дали държавното учреждение следва да бъде освободено от процесуалното задължение за заплащане на държавна такса – съобразно стандартите, установени в практиката на ЕСПЧ и СЕС по прилагането на чл. 47 ХОПЕС, тъй като нито пред първоинстанционния съд, нито пред въззивния съд Драматично-куклен театър „И. Р.“, [населено място] е твърдял финансова невъзможност за заплащане на държавна такса и съответно за непреодолимо препятствие за достъп до съд. По изложените съображения въззивното определение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване. Тъй като съобразно правното естество на повдигнатия с касационната частна жалба процесуалноправен спор частният касатор не е бил длъжен предварително да внася дължимата държавна такса, с оглед на изхода на делото следва по реда на чл. 77 ГПК в неговата тежест да се присъди дължимата държавна такса за разглеждане на касационната частна жалба – в размер на сумата от 7,67 евро. След връщане на делото въззивният съд трябва да постанови определение на основание чл. 77 ГПК за събиране на дължимата държавна такса за разглеждане на частната въззивна жалба. Воден от изложеното Върховният касационен съд