Определение № 691 от 13.02.2025 г. на ВКС по гр. д. № 651/2024 г.

Производството е по реда на чл. 288, вр. с чл. 280 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Оранжерии Гимел-II“ ЕООД, чрез процесуален представител адв. Д. П., срещу постановеното в производство по иск по чл. 49 ЗЗД решение № 5888 от 16.11.2023 год. по въззивно гр. д. № 10420/2021 год. на Софийския градски съд. С обжалвания съдебен акт се потвърждава решението от 23.04.2021 год. по гр. д. № 22720/2019 год. на Софийския районен съд за частично уважаване претенцията на Д. И. М. за осъждане на „Оранжерии Гимел-II“ ЕООД да му заплати обезщетение за претърпени неимуществени вреди вследствие необезопасяване на работния процес, липса на средства за защита на работниците и неизвършване на инструктаж за работа с опасни предмети, в резултат от което ищецът е получил прорезна рана в областта на лявата предмишница, довела до ограничаване на флексорните движения на 4-ти и 5-ти пръсти на лявата ръка. В полза на ищеца е присъдена сумата 10 000 лв. от общо претендирани 15 000 лв. – частичен иск от 16 000 лв. Съгласно приетото в първоинстанционното решение, по делото са доказани всички елементи от фактическия състав на отговорността по чл. 49 ЗЗД. Изслушаните свидетелски показания установяват сключването на устен договор за изработка между страните, по силата на който на ищеца е възложено да товари и разтоварва стъкла при организиране на работния процес изцяло от възложителя. Негов представител - бригадир, е разпределял работата между работниците, възлагал им е конкретни задачи и е определял заплащането. На ищеца не е бил проведен инструктаж за безопасна работа и не са му били осигурени никакви предпазни средства, въпреки че с оглед естеството на извършваната дейност същата е опасна. При така възприетите фактически констатации в решението на районния съд е застъпен правният извод за това, че при фактическо полагане на труд без сключен трудов договор възложителят носи отговорност по общия ред за настъпилите за изпълнителя на работата вреди вследствие неизпълнение на задълженията по чл. 2 и чл. 14 ЗЗБУТ за осигуряване на безопасни условия на труд. Посоченият закон намира приложение спрямо всички предприятия и места, където се осъществява трудова дейност, независимо от формата на организация, вида на собственост и основанието, на което се извършва тя. С оглед изложеното, след преценка на приобщената по делото медицинска документация и показанията на свидетелите, от районния съд е определен размер на справедливото обезщетение по смисъла на чл. 52 ЗЗД, еквивалентен на сумата 10 000 лв. За да отхвърли въззивната жалба на ответното дружество срещу осъдителната част на първоинстанционното решение, Софийският градски съд възприема изцяло описаната фактическа обстановка и формираните въз основа на нея правни изводи. По конкретно наведените от въззивника оплаквания намира, че не се установява допускането на процесуално нарушение при призоваването на ответника, вследствие на което същият да е бил лишен от правото да оспори иска и да участва при първоинстанционното разглеждане на делото. Като реална причина за неосведомяването на ответника за водения срещу него съдебен процес съдът сочи неизпълнението на задължението му да осигури на адреса си на управление канцелария по смисъла на чл. 50, ал. 3 ГПК и служител, който да приема адресираните до него съдебни призовки и книжа. Съответно пропускането на преклузивния срок по чл. 131, ал. 1 ГПК не е извинително и има за резултат настъпване на указаните в чл. 133 ГПК неблагоприятни последици. В тази хипотеза на пълно бездействие на ответника в хода на цялото първоинстанционно производство, за него не съществува основание да иска събирането на доказателства в хода на въззивното производство. С тези мотиви въззивната жалба на „Оранжерии Гимел-II“ ЕООД е оставена без уважение като неоснователна. Пред настоящата инстанция дружеството ответник се позовава на касационните отменителни основания по чл. 281, т. 3 ГПК – неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към жалбата се поддържа довод за наличие на предпоставките за допускане на касационно обжалване в приложното поле на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК. Цитирани са актове на Конституционния съд на РБ и на Върховния касационен съд. Доводите за противоречие с тях обаче, не са свързани с конкретно формулиран правен въпрос, за който да се твърди, че е обусловил решаващите правни изводи на съда по предмета на спора. В изложението се застъпва още тезата за очевидна неправилност на въззивното решение по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК с довода, че законът е приложен в неговия обратен смисъл, а изводите на съда са явно необосновани. В писмен отговор ищецът Д. И. М., с пълномощник адв. Ст. Ч., заявява становище за неоснователност на касационната жалба и отсъствие на предпоставки за допускане на касационно обжалване. Претендира адвокатско възнаграждение на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв. в размер на 1 500 лв. Върховният касационен съд, състав на II г. о., след извършена проверка, намира касационната жалба за процесуално допустима като подадена в срока по чл. 283 ГПК от легитимирана страна и срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. При произнасяне по наведените доводи в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК съобразява следното: По смисъла на дадените разяснения с ТР № 1 от 19.02.2010 год. по тълк. дело № 1/2009 год. на ОСГТК на ВКС, касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение, както и да изложи мотивирана обосновка на поддържаното във връзка с този въпрос основание за допускане на касационно обжалване. Посоченото задължение е проявление на принципа на диспозитивното начало и неизпълнението му е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване, тъй като Върховният касационен съд не може служебно да изведе/формулира правен въпрос от доводите на касатора. Следователно, при липсата на конкретно поставен правен въпрос в изложението към касационната жалба на касатора, цитираната практика на конституционния и касационния съд не следва да бъде обсъждана. Въззивното решение не страда и от визирания в чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК порок, тъй като не се установява законът да е приложен в неговия обратен смисъл, да е приложена несъществуваща или отменена правна норма, нито се констатира явна необоснованост на решаващите изводи по предмета на спора вследствие допуснати нарушения на основни съдопроизводствени правила или на правилата на формалната логика. Изводите на въззивния съд по приложението на чл. 50, ал. 2 ГПК и чл. 133 ГПК не са в нарушение на закона и съдебната практика, и кореспондират на данните по делото. При този изход на делото, на осн. чл. 38, ал. 2 ЗАдв., следва да се присъди адвокатско възнаграждение в размер на 1 300 лв. в полза на адв. Ст. Ч. за осъществената от него безплатна правна помощ на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв., съгласно представения на л. 104 от първоинстанционното дело договор и обема на осъществената в настоящето производство защита /подаден е само отговор на касационната жалба без процесуално представителство/. Водим от горното и на основание чл. 288 ГПК, настоящият състав на ВКС, ІІ г. о.