Определение № 3830 от 13.07.2026 г. на ВКС по гр. д. № 3618/2025 г.

Производството е образувано по касационна жалба от А. Р. Т., чрез адвокат В. Т., срещу въззивното решение на Софийски апелативен съд № 514 от 23.04.2025 г. по в. гр. д. № 302/2025 г. В жалбата са изложени доводи за неправилност на решението поради противоречие с материалния закон и необоснованост. Насрещната страна „Ника Билдинг 21“ ЕООД (в несъстоятелност), чрез синдик адвокат В. М., оспорва жалбата с писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК. Твърди, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване, тъй като поставените въпроси не са обусловили решаващите изводи на съда и са неотносими към същите, а въззивното решение е постановено в съответствие с трайната съдебна практика. В условие на евентуалност изразява становище за неоснователност на касационната жалба. Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима. Подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК. Към нея е приложено и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което са изпълнени условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното: С обжалваното въззивно решение е потвърдено решението на първостепенния Софийски градски съд за отхвърляне на предявения от А. Р. Т. срещу „Ника Билдинг 21“ ЕООД (в несъстоятелност) иск по чл. 19, ал. 3 ЗЗД за обявяване за окончателен на сключения между страните предварителен договор от 30.11.2020 г. за покупко-продажба на недвижими имоти - апартаменти № 7 и № 8 от жилищна сграда, която е следвало да бъде изградена от дружеството в поземлен имот с идентификатор 68134.4358.345 по КККР на [населено място]. За да постанови този резултат въззивният съдебен състав приел за безспорно, че страните били обвързани от процесния предварителен договор, както и че ищецът изпълнил изцяло поетото с него задължение за заплащане на авансови суми в общ размер от 45 000 евро. Посочил, че по делото е безспорно установен и фактът, че ответното дружество не изпълнило задължението си за изграждане на постройката до степен „груб строеж“, съответно за въвеждането ѝ в експлоатация, от които обстоятелства било обусловено сключването на окончателния договор за прехвърляне на правото на собственост върху описаните самостоятелни обекти. Въззивният съд развил принципните съображения, че за успешното провеждане на предявения иск с правно основание чл. 19, ал. 3 ЗЗД, е необходимо да бъде установено наличието на предвидените в закона предпоставки за прехвърляне на собствеността по нотариален ред върху обектите, предмет на предварителния договор. Приел, че искът не може да бъде уважен, когато имотите, предмет на договора, не са възникнали като самостоятелни обекти на правото на собственост или ответникът не е негов титуляр към момента на постановяване на съдебното решение. Изложил още, че в производството по обявяване на сключен предварителен договор за окончателен, съдът е обвързан от очертаното в договора съдържание на престациите и не разполага с власт да го изменя, поради което направил извод за неоснователност на искането за трансформация на процесния договор в такъв за прехвърляне на правото на строеж. В допълнение посочил, че дори теоретично съгласието на прехвърлителя относно предмета на престацията по предварителния договор да може да бъде заместено по реда на чл. 307 ТЗ (стопанска непоносимост), то към момента на приключване на устните състезания пред въззивната инстанция такава промяна в правоотношението не била внесена и съответно не можела да бъде съобразявана. Изложените съображения обосновали крайния извод на въззивния съд за липса на описаните в предварителния договор самостоятелни обекти, които да бъдат годен обект на прехвърляне по реда на чл. 19, ал. 3 ЗЗД, съответно за неоснователност на предявения иск. Касаторът отправя искане за допускане на касационното обжалване по следните правни въпроси: 1. „Следва ли да се вземе предвид обстоятелството, че самите служители на ищеца са поставили кабел с по-голямо сечение преди да изготвят констативния протокол?“; 2. „Какви правни способи за защита има потребителят при съставен констативен протокол?“; 3. „Допустимо ли е и по какъв начин може да се оборват констатациите на съставен констативен протокол по чл. 50-55 от ПИКЕЕ?“; 4. „Следва ли гражданският съд да прилага правилата по чл. 50-55 от ПИКЕЕ, без да обсъди тяхната законосъобразност с оглед нормите на ЗЗД и общите принципи на гражданското законодателство?“. Твърди, че въпросите са съществени за изхода на спора и въззивният съд е отговорил на същите неправилно, тенденциозно и в противоречие с трайната практика на ВКС, правната логика и правилната съдебна практика. Навежда и довод, че ключов въпрос се явява този дали производството по изменение на предварителния договор е преюдициално спрямо това за обявяването му за окончателен, както твърди, че ищецът следва да има избор между реално изпълнение (макар да получи само право на строеж) или разваляне и обезщетение. Излага още, че поставените въпроси са от значение за точното прилагане на закона (чл. 9, ал. 1 вр. с чл. 92, т. 4 и чл. 83, ал. 1, т. 6 вр. с ал. 2 от Закона за енергетиката и чл. 110, ал. 2 ЗС), като дори да се приеме, че по някой от тях има изричен отговор в задължителната практика, твърди че те са от важно значение за точното прилагане на нормите на ЗЗД, ЗС, ТЗ и ГПК. При така очертания обхват на проверката по чл. 288 ГПК настоящият съдебен състав намира, че не са обосновани предпоставки за допускане на касационното обжалване по смисъла на чл. 280 ГПК, по следните съображения: За да бъде допуснато касационното обжалване, е необходимо касаторът да посочи точно и ясно въпросите, по които въззивният съд се е произнесъл, същите да са от значение за изхода на конкретното дело, да са обуславящи за формиране на решаващата му воля и разглеждането им да доведе до промяна на крайния резултат по спора (ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС). Касационният съд не може да допусне обжалването по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивния съд, различен от посочения от жалбоподателя, освен ако той не е свързан с нищожността и недопустимостта на обжалваното решение, респективно с неговата очевидна неправилност. По отношение на формулираните въпроси следва да са налице предвидените в чл. 280 от ГПК допълнителни основания по чл. 280, ал. 1 т. 1 – т.3 ГПК. Когато се твърди противоречие с практиката на ВКС (т.1), същата следва да бъде посочена, а в хипотезата на т.3 следва да бъде обосновано значението на въпросите за точното прилагане на закона и за развитие на правото, съгласно разясненията дадени в т. 3 от ТР №1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. В разглежданата хипотеза поставените въпроси (1. „Следва ли да се вземе предвид обстоятелството, че самите служители на ищеца са поставили кабел с по-голямо сечение преди да изготвят констативния протокол?“; 2. „Какви правни способи за защита има потребителят при съставен констативен протокол?“; 3. „Допустимо ли е и по какъв начин може да се оборват констатациите на съставен констативен протокол по чл. 50-55 от ПИКЕЕ?“; 4. „Следва ли гражданският съд да прилага правилата по чл. 50-55 от ПИКЕЕ, без да обсъди тяхната законосъобразност с оглед нормите на ЗЗД и общите принципи на гражданското законодателство?“) нямат никакво отношение към разглеждания правен спор. Същите не са били разгледани от въззивния съд и не са обуславящи правните му изводи по същество на спора, поради което не удовлетворяват общия селективен критерий по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Поставеният въпрос „дали производството по изменение на предварителния договор е преюдициално спрямо това за обявяването му за окончателен“ е обуславящ правните изводи на въззивния съд, но по отношение на него не са налице сочените от страната допълнителни основания за допускане на обжалването по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 от ГПК. Трайно установена и непротиворечива е съдебната практика, че основанието за спиране по чл.229, ал.1, т.4 от ГПК е налице при висящо производство по спор, който е преюдициален на този, по който производството се спира. Такъв е спорът, решението по който ще разреши със сила на пресъдено нещо права или факти, които са обуславящи за субективното право по спряното производство (в този смисъл е и ТР №8/2014г. на ОСГТК на ВКС и ТР №2/2019г. на ОСГТК на ВКС). Със спирането се цели съобразяване на решението по обуславящото дело, което е от значение за правилното решаване на спора по спряното производство. Така дадените разрешения са относими и към настоящото производство и са надлежно съобразени от въззивния съд при постановяване на обжалваното решение. Съдът е взел предвид обстоятелството, че производството по предявения иск с правно основание чл.307 ТЗ не е основание за спиране на делото по реда на чл.229, ал.1, т.4 от ГПК, тъй като със същото съдът не се произнася със сила на пресъдено нещо по материалноправен или процесуално правен въпрос, който е предмет на настоящото производство. Постановеното по делото решение не би било пречка за водене на нов процес по реда на чл. 19, ал. 3 ЗЗД при изменение на обстоятелствата. За пълнота на изложението следва да бъде посочено, че трайна и непротиворечива е практиката на Върховния касационен съд, че бланкетното позоваване на хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК или възпроизвеждане словесно на правните норми не е достатъчно да формира извод за допускане на касационното обжалване, а в конкретния случай липсва обосновка на направеното искане (по т.1 и т.3 на чл.280, ал.1 ГПК), съобразно посочените по-горе разяснения дадени в ТР №1/2009г. на ОСГТК на ВКС. Въззивното решение не страда и от визирания в чл. 280, ал. 2, предл. 3-то ГПК порок, тъй като не се установява законът да е приложен в неговия обратен смисъл, да е приложена несъществуваща или отменена правна норма, нито се констатира явна необоснованост на решаващите изводи по предмета на спора вследствие допуснати нарушения на основни съдопроизводствени правила или на правилата на формалната логика. Трайно установена е практиката на ВКС, че в производството по реда на чл.19, ал.3 ЗЗД съдът няма право да внася промени в съдържанието на сключения между страните предварителен договор. Когато се касае за прехвърляне на право на собственост върху недвижим имот съдът проверява дали са налице предпоставките за прехвърляне на собствеността по нотариален ред, вкл. дали продавачът е собственик на имота, тъй като решението на съда поражда последиците на окончателен договор за прехвърляне на право на собственост върху недвижим имот (решение № 537 от 08.07.2010 г. на ВКС по гр. д. № 349/2009 г., III г. о., решение № 163 от 07.11.2023 г. на ВКС по гр. д. № 3979/2022 г., IV г. о.). Въззивното решение е съобразено и с разрешенията дадени в ТР № 1/ 2011 г. на ОСГК на ВКС, както и с решение № 455 от 19.12.2013 г. на ВКС по гр. д. № 3635/2013 г., IV г. о., решение № 45 от 25.06.2019 г. на ВКС по гр. д. № 1466/2018 г., III г. о. и посочените в тях съдебни актове, според които правото на строеж се счита упражнено по смисъла на чл. 67 ЗС с изграждането на сградата в степен на груб строеж. От този момент възникват годни обекти на гражданския оборот, които могат да бъдат предмет на разпоредителни сделки. В заключение, касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, тъй като не са налице сочените от жалбоподателя основания за това по чл. 280, ал. 1, т.1 и т.3 от ГПК и чл.280, ал.2, предл.3 от ГПК, нито е налице друго основание за служебно допускане на обжалването от касационната инстанция по чл.280, ал.2 от ГПК. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение,