Определение № 1178 от 14.03.2024 г. на ВКС по гр. д. № 3076/2023 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на П. И. П., чрез адв. С. П. срещу решение № 188/15.02.2023г., постановено по в.гр.д. № 1214/2022г. по описа на Софийски апелативен съд. С обжалваното въззивно решение е отменено първоинстанционното решение № 266652 от 24.11.2021г. по гр.д. № 12055/2019г. по описа на СГС, с което на основание чл. 19, ал. 3 от ЗЗД е обявен за окончателен Предварителен договор за продажба на недвижим имот, сключен на 03.05.2017г. с продавач К. Й. Ж. с ЕГН [ЕГН], починала на 19.05.2017г. и наследена от наследниците й по закон, по съребрена линия – М. П. Б. с ЕГН [ЕГН], С. В. Т. с ЕГН [ЕГН], Е. П. С. с ЕГН [ЕГН] – поставена по пълно запрещение и действаща чрез настойника М. М. С. с ЕГН [ЕГН], Д. С. Д. с ЕГН [ЕГН] и Т. К. Х. с ЕГН [ЕГН], от една страна и от друга страна П. И. П. с ЕГН [ЕГН], като купувач, за прехвърляне правото на собственост върху недвижим имот, находящ се в [населено място], Столична община – район „Младост“,[жк], [жилищен адрес] и представляващ апартамент № 31, с идентификатор ............................, състоящ се от една стая, кухня и обслужващи помещения, със застроена площ от 44.78 кв.м., ведно с прилежащото избено помещение № 18 с площ от 2.23 кв.м. и таванско помещение без посочен номер и квадратура, ведно с 2.111 % ид.ч. от правото на строеж върху общинска земя и от общите части на вход 7 на сградата, който недвижим имот е подробно индивидуализиран в Договор за покупко-продажба на жилище, сключен по реда на Закона за общинската собственост на 18.12.1997г. между Столична община и К. Й. Ж., като вместо него САС е отхвърлил предявения от П. И. П. срещу М. П. Б., С. В. Т., Е. П. С., действаща чрез настойника М. М. С., Д. С. Д. и Т. К. конститутивен иск. В жалбата се излагат оплаквания и доводи за неправилност на обжалваното решение, поради допуснати нарушения на материалния и процесуалния закон и необоснованост на правните изводи – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК, с оглед на което се иска същото да бъде допуснато до касационно обжалване и предявената искова претенция да бъде уважена. В писмен отговор на касационната жалба ответниците по касация Т. К. Х., М. П. Б., чрез адв. П. К. и Д. С. Д., чрез адв. С. П. изразяват становище, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Оспорват касационната жалба като неоснователна. Поддържат, че въззивното решение е постановено в съответствие с доказателствата по делото и при правилно прилагане на материалния и процесуален закон. Ответниците С. В. Т. и Е. П. С. не са подали отговор на касационната жалба. Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срока по чл. 283 от ГПК, от процесуално легитимирана страна – ищец по делото с правен интерес от обжалване срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт и отговаря на съдържателните изисквания на чл. 284 от ГПК. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, като обсъди доводите на страните и прецени данните по делото, относно наличието на предпоставки за допускане на касационно обжалване приема следното: За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че съвкупната преценка на събраните по делото доказателства – писмени такива, обяснения на страна и заключението на единичната съдебно-психиатрична експертиза, обосновава извод за отсъствие на валиден предварителен договор като източник на потестативното право на ищеца да иска обявяването му за окончателен. Позовавайки се на Тълкувателно решение № 1 от 27.04.2022г. по т.д. № 1/2020г. на ОСГТК на ВКС и задължението на съда да се произнесе в мотивите на решението по нищожността на правните сделки или на отделни клаузи от тях, които са от значение за решаване на правния спор и без да е направено възражение от заинтересованата страна, само ако нищожността произтича от сделката или от събраните по делото доказателства, приел, че К. Ж., като продавач не е формирала и изявила съгласие за сключване на процесния предварителен договор, поради което същият е нищожен поради липса на съгласие на продавача. В тази връзка изложил съображения, че неподписването на предварителния договор от продавача със саморъчен подпис, а чрез поставянето на отпечатък от палеца на дясната ръка на всяка от 7-те страници на предварителния договор, от грамотен и без недъзи възрастен човек е пречка да се приеме, че същият е изявил съгласие и че то е било свободно формирано. Подкрепил този извод с данните по делото, сочещи на продължително във времето състояние на безпомощност на продавача, довели до големи по размери декубитални язви, дори на петите, високи нива на урея, церебрални исхемични атаки и прием на „Ноотропил“. Наред с това формирал извод за нищожност на предварителния договор поради противоречие на добрите нрави посочвайки, че е обществено неприемливо в общото физическо и здравословно състояние на възрастна жена, без низходящи, изпаднала в безпомощност за каквото и да е движение и грижа сама за себе си, настанена в здравно заведение, без достатъчно доходи да заплати лечението си, да се поднася текст на предварителен договор за подпис при неспособност да положи саморъчен подпис и да си напише трите имена. Освен това посочил, че пазарната цена на апартамента, уговорена в предварителния договор е много по-ниска от пазарните цени за аналогични апартаменти, както и локация в близост до метростанция в столицата. От друга страна развил съображения, че ищцата – купувач по предварителния договор не е установила да е изправна страна по същия, доколкото от приетите по делото писмени доказателства не се установява да е спазила уговорения в договора срок за плащане на задатъка, нито реално да е извършила паричен превод. Посочил, че неизправността на купувача по договора е самостоятелно основание за отхвърляне на предявения конститутивен иск. В заключение въззивният съд е посочил, че обсъденото обосновава извод за неоснователност на предявения иск, в който смисъл постановил обжалваното решение. В изложението към касационната жалба се поддържа, че са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване по следните правни въпроси, които сочи като значими за предмета на делото и по които въззивният съд се е произнесъл: 1/ може ли въззивният съд да констатира служебно и да прогласи нищожността на сделката от значение за решаване на правния спор поради липса на воля/съгласие на страна по договора, без да е налице надлежно позоваване пред първата инстанция и във въззивната жалба от заинтересованата страна по делото и в нарушение на принципа на състезателното начало в гражданския процес? В случаите на служебно констатирана от съда за първи път във въззивното производство нищожност на правната сделка, която сделка е от значение за решаване на правния спор, без да е налице възражение от заинтересованата страна или произнасяне от първоинстанционния съд, следва ли въззивният съд да информира страните преди устните състезания, че съдът ще разгледа въпроса за нищожността и може да не зачете правните последици на нищожния договор, както и да даде възможност на страните да изразят становище по този въпрос и евентуално да посочат доказателства и чак тогава да се произнесе по нищожността в мотивите на решението или въззивният съд може да се произнесе в мотивите на решението служебно, констатирайки нищожността на договора, без да е спазил принципа на състезателното начало, а именно без да е предоставил възможност на страните да вземат становище и да предприемат съответни процесуални действия? 2/ може ли въззивният съд да констатира служебно и да прогласи нищожността на сделката от значение за решаване на правния спор поради противоречие с добрите нрави, без да е налице оплакване от заинтересованата страна в този смисъл, надлежно въвеждане от страните в предмета на спора на обуславящите нищожността факти и тяхното надлежно доказване, с доводи за противоречие на обжалваното решение със задължителната практика на ВКС, обективирана в мотивите на ТР № 1/2020г. от 27.04.2022г. на ОСГТК на ВКС? 3/ доколкото чл. 269, изр. 2 от ГПК ограничава обхвата на дейността на въззивния съд, последният може ли да приеме, че първоинстанционният съд погрешно е приел за установен факта на плащане на задатъка по договора, ако във въззивната жалба не се съдържа оплакване, че този релевантен за делото факт е погрешно приет за установен от първоинстанционния съд? Жалбоподателката навежда допълнително основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, като поддържа, че тези процесуалноправни въпроси са разрешени с обжалваното въззивно решение в противоречие и с практиката на ВКС по чл. 290 от ГПК, и конкретно: Решение № 18 от 25.02.2021г. по т.д. № 434/2020г. на ВКС, I ТО; Решение № 209 от 20.02.2018г. по т.д. № 1096/2017г. на ВКС, I ТО. 4/ Налице ли е нищожност на предварителния договор за продажба на недвижим имот като противоречащ на добрите нрави само поради това, че е сключен на цена много по-ниска от пазарните цени за аналогични апартаменти и към кой момент следва да бъдат определени тези служещи за сравнение пазарни цени – към датата на сключване на договора или към датата на приключване на устните състезания във въззивната инстанция? – противоречие с Решение № 24 от 09.02.2016г. по гр.д. № 2419/2015г. на ВКС, III ГО; 5/ Може ли купувачът да упражни потестативното си право по чл. 19, ал. 3 от ЗЗД, ако не е заплатил изобщо или не е платил в срок договорения в предварителния договор задатък като част от цената на имота? – противоречие с практиката на ВКС по чл. 290 от ГПК, обективирана в Решение № 455 от 19.12.2013г. по гр.д. № 3635/2013г. на ВКС, IV ГО; Решение № 28/01.07.2011г. по гр.д. № 207/2010г. на ВКС, II ГО; Решение № 72/14.07.2011г. по гр.д. № 659/2010г. на ВКС, I ГО и Решение № 537/08.07.2010г. по гр.д. № 349/2009г. на ВКС, III ГО; 6/ договор сключен от формално дееспособно лице ако то при сключването му е било в състояние на продължителна неспособност да разбира или да ръководи действията си унищожаем ли е на основание чл. 31, ал. 1 от ЗЗД или е нищожен поради липса на съгласие на основание чл. 26, ал. 2, пр. 2 от ЗЗД, в светлината на отговора на ТР № 5/2020г. от 30.05.2022г. на ОСГТК на ВКС и ТР № 5/2014г. от 12.12.2016г. на ОСТК на ВКС. Касаторката поддържа, че така формулираните въпроси са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС – чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, както и че обжалваното въззивно решение е очевидно неправилно, като самостоятелна предпоставка за допускане до касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК. В тази връзка се позовава на приетото в Определение № 163 от 07.03.2023г. по т.д. № 2791/2022г. и Определение № 339 от 02.03.2023г. по гр.д. № 3578/2022г. на ВКС. Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 1 от ГПК, прилагана в съответствие с разясненията в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, касационният контрол на въззивното решение по този ред се допуска, ако с изложението на касатора са обосновани едновременно както общата, така и допълнителните предпоставки – формулирани в изложение към касационната жалба един или повече правни въпроси, разрешени от въззивния съд по обуславящ изхода на спора начин, при не само сочена, но и обоснована някоя от хипотезите, визирани в т.т. 1-3 на чл. 280, ал. 1 от ГПК. От значение за изхода на спора са въпросите, които са били включени в предмета на делото, индивидуализиран чрез основанието и петитума на иска и са обусловили правната воля на съда. Същите следва да бъдат от правно естество и разрешаването им да има общозначим характер, а не да касаят пряко фактите по конкретното дело и извършената от съда тяхна преценка, тъй като в този случай въпросът би бил по правилността на решението, която е предмет на разглеждане при осъществяването на дейността на касационната инстанция след допускане на решението до касационен контрол. Настоящият съдебен състав намира, че първите четири правни въпроси, както и шестият такъв, поставени в изложението към касационната жалба, са обуславящи правните изводи и съображения на въззивния съд в обжалваното решение и са от значение за изхода на правния спор по делото, поради което е налице общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 от ГПК. Въпросите обаче са непрецизно формулирани, като първите три процесуалноправни въпроси следва да бъдат обобщени, уточнени и конкретизирани съгласно т. 1 от ТР № 1/2009г. от 19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС, както следва: 1/ В кои случаи въззивният съд е длъжен сам да установи основанията за нищожност на сделката, относима към правата на страните и по какъв начин следва да процедира, за да осигури спазването на принципа на състезателност на страните? 2/ Може ли въззивният съд да приеме определена фактическа констатация за необоснована без наличие на оплакване за необоснованост на първоинстанционното решение в тази част? Първият процесуалноправен въпрос е разрешен от въззивния съд в противоречие с разясненията, дадени в мотивите към ТР № 1/2020 от 27.04.2022г. на ОСГТК на ВКС, а вторият – в противоречие с Решение № 18 от 25.02.2021г. по т.д. № 434/2020г. на ВКС, I ТО и Решение № 209 от 20.02.2018г. по т.д. № 1096/2017г. на ВКС, I ТО, постановени по реда на чл. 290 от ГПК. 3/ Нищожен поради липса на съгласие на основание чл. 26, ал. 2, изр. 1, пр. 2 от ЗЗД или унищожаем на основание чл. 31, ал. 1 от ЗЗД е договорът, сключен от дееспособно лице, ако то при сключването му е било в състояние на трайна неспособност да разбира или да ръководи действията си? Материалноправният въпрос е разрешен от въззивния съд в противоречие с разрешението, дадено с ТР № 5/2020 от 12.12.2016г. на ОСГТК на ВКС. При така установеното противоречие между обжалваното въззивно решение и цитираната практика на ВКС, касационното обжалване следва се допусне на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК по формулираните три въпроса. Петият формулиран в изложението материалноправен въпрос не е обусловил пряко даденото от въззивния съд правно разрешение на съдебния спор, поради което по него касационно обжалване не следва да бъде допускано. Не е налице и предпоставката за допускане на обжалването пред касационната инстанция по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК – поради очевидна неправилност на въззивното решение. Съгласно трайно установената практика на ВКС, очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК е съдебно решение, страдащо от особено тежък порок, който може да бъде констатиран без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол, проверка за правилност на акта. Такъв особено тежък порок би бил прилагането на отменен закон, прилагане на закон в противоречие с неговия смисъл, нарушение на основни съдопроизводствени правила или изводи на съда, които са в грубо противоречие с правилата на формалната логика. В представеното от касаторката изложение не се обосновава която и да е от посочените хипотези на очевидна неправилност, а наведените доводи по същество представляват оплаквания за неправилност по смисъла на чл. 281 от ГПК, по които съдът е компетентен да се произнесе в производство по реда на чл. 290 от ГПК. На основание чл. 18, ал. 2, т. 2 вр. чл. 1 от ТДТССГПК на касаторката следва да бъдат дадени указания в установения от закона срок от получаване на съобщението да представи по делото доказателство за внасяне по сметка на ВКС на дължимата държавна такса в размер 101.90 лева. Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение