Определение № 1339 от 19.03.2025 г. на ВКС по гр. д. № 2825/2024 г.

Производството е с правно основание чл.288 от ГПК. Образувано е въз основа на подадените две касационни жалби от прокурор в Апелативна прокуратура и от Р. М. Ч., чрез процесуалния представител адвокат Г. против въззивно решение № 389 от 3.04.2024г. по в.гр.д. № 2089/2023г. на Софийски апелативен съд, с което частично е отменено решение № 2849 от 1.06.2023г. по гр.д.№ 10338/2022г. на Софийски градски съд за разликата над присъдените 4 000лв. до 20 000лв. и вместо това е постановено друго, с което е осъдена Прокуратурата на РБ да заплати на Р. М. Ч., на основание чл.2, ал.1, т.3, пр.2 ЗОДОВ, допълнително сумата от 16 000лв., обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от водено срещу нея наказателно производство по повдигнато обвинение за извършване на две престъпления по чл.282, ал.2 НК, по които производството е било прекратено, ведно със законната лихва, считано от 4.10.2019г., като е потвърден акта в останалата му отхвърлителна част и са присъдени разноски. В изложението, приложено към касационната жалба на прокурор в Апелативна прокуратура, е посочено специалното основание за допустимост по чл.280, ал.1, т.1 ГПК по поставен въпрос, касаещ приложението на чл.52 ЗЗД и по специално: как се определя и какво е съдържанието на понятието „справедливост“, изведено като принцип при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди? Твърди се противоречие на въззивния акт с т.ІІ от ППВС № 4/23.12.1968г.,с т.3 и т.11 от ТР № 3/22.04.2005г. по т.д.№ 3/2004г.на ОСГК на ВКС и с три решения на ВКС, постановени по реда на чл.290 ГПК, които се прилагат. Счита, че въззивният съд не е съобразил всички релевантни обстоятелства, като акцентира на представените данни, че през същия период са водени - както друго наказателно производство срещу Ч. по обвинение за извършено деяние по чл.311, ал.1 НК /образувано е през 2015г./, така и административно производство във връзка с наложеното й дисциплинарно наказание, като съдът не е отчел,че воденето на паралелни производства и невъзможността за разграничаване и индивидуализиране на конкретно претърпените вреди сочат на по-нисък интензитет на отрицателните преживявания по конкретното производство. Поддържа позицията си,че Прокуратурата не може да носи отговорност за широката медийна разгласа В изложението, приложено към касационната жалба на Р. М. Ч., подадена чрез процесуалния представител адвокат Г., посоченото основание за допустимост също е чл.280, ал.1, т.1 ГПК, като се поставят следните два въпроса. Първият е: Как незаконното обвинение за умишлено престъпление в област, в която е професионалната реализация на обвиняемия, се отразява върху размера на паричното обезщетение по чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ за причинени неимуществени вреди и кои обстоятелства в подобна хипотеза следва да се имат пред вид от съда, наред с примерно изброените в т.ІІ от ППВС № 4/23.12.1968г.? Позовава се на противоречие на въззивния акт с решения по гр.д.№ 820/2012г., гр.д.№ 2378/2014г., гр.д.№ 1609/2014г., гр.д.№ 4297/2014г. и гр.д.№ 3909/2022г. Вторият поставен въпрос е свързан със задължението на съда да се произнесе по всички направени от страните доводи, оплаквания и възражения и да изложи собствени мотиви във връзка с тях. Позовава се на многобройна практика, която цитира. Счита, че в случая не е отчетено в достатъчна степен отражението на воденото наказателно производство върху психиката на неправилно обвиненото лице, с оглед преживяното тревожно депресивно разстройство, продължителността на производството /от 27.02.2015г.до 26.09.2017г./, фактът че то е довело до отчуждаване на близки и познати към ищцата, опетненият имидж и фактът че широк медиен отзвук е получило образуването и воденото на наказателното производство, но не и крайният му резултат. Претендира направените по делото разноски, като желае размерът на адвокатското възнаграждение да бъде определен от съда, с оглед представения договор от 23.04.2024г. /вж.стр.64/, по силата на който процесуалното представителство на касаторката Ч. – във връзка с изготвяне и депозиране на касационна жалба - е осъществено по реда на чл.38, ал.1, т.3 от Закона за адвокатурата. Срещу подадената от прокурор в Апелативна прокуратура касационна жалба е постъпил отговор от Р. М. Ч., чрез процесуалния представител адвокат Г., с който се оспорват нейната допустимост и основателност. Претендират се разноски за адвокатско възнаграждение, които са за изготвяне и депозиране на отговор, размерът на които следва да се определят от съда, с оглед осъщественото по реда на чл.38, ал.1, т.3 от Закона за адвокатурата процесуално представителство, съгласно представения договор от 10.05.2024г./вж.стр.30/ Касационните жалби са подадени в срока по чл.283 от ГПК и са срещу подлежащото на касационно обжалване въззивно решение. При преценката си за допустимостта им, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение намира следното: Въззивният съд е преценил като справедлив размер на дължимо обезщетение сумата от 20 000лв., която е присъдил, съобразявайки следните преценени от него като релевантни обстоятелства: Ищцата е била привлечена като обвиняема на 27.02.2015г. /по ДП № 65/2015г./, за две деяния: по чл.282, ал.2, вр.ал.1, вр.чл.26, ал.1 НК и чл.288 НК, които са свързани с упражняваната от нея професия на съдия. Наказателното производство е водено само в досъдебна фаза и е продължило две години и седем месеца. Прекратено е с постановление на СГП-СЗ „Антикорупция“, което е съобщено на лицето /на 3.10.2017г./ и не е поискано продължаване на наказателното производство, за да приключи с оправдателна присъда. Влязло е в сила на 11.10.2017г. За срок от 1 година и 7 месеца ищцата е била с наложена мярка за неотклонение „подписка“ /от 18.11.2015г. до 26.06.2017г./ При преценката за размера на дължимото обезщетение е взето пред вид – от една страна, че наказателното производство е водено по обвинения за две престъпления, които са „тежки“, по смисъла на чл.93, т.7 НК и при това са свързани с изпълняваната длъжност, а от друга – че продължителността му е разумна и не е продължило в съдебна фаза. Решаващите мотиви на съда са свързани с това, че обвинението е за престъпления по служба, свързани с упражняваната професия на „съдия в СГС“, която е отговорна длъжност, свързана е с правосъдието и правовия ред и предпоставя засилен обществен интерес. Отчетен е и значителният медиен отзвук. Широката разгласа на воденото производство допълнително е утежнило неизбежното засягане, като резултат от провеждането на наказателно разследване, на професионалния и личен престиж. Посочено е, че очакванията и изискванията към лицата, заемащи съдийска професия, за почтеност и спазване на законите - по принцип са завишени и когато обвинението рефлектира в такава чувствителна сфера, вредите неизбежно са с по-голям интензитет. Въззивният съд е съобразил и ангажираните гласни доказателства, въз основа на които е приел за установено, че пострадалата – именно в резултат на воденото наказателно производство и неговият широк медиен отзвук – е преустановила контактите си, затворила се е в дома си, разделила се е със съпруга си, започнала е да получава паник атаки, наложило се е да приема медикаменти във връзка с влошеното си психическо и емоционално състояние, станало е невъзможно да упражнява професията си. Съобразена е и икономическата конюктура и стандарта на живот към релевантната дата на определяне на дължимото обезщетение. При тези мотиви на въззивния съд, настоящият съдебен състав намира, че по никой от поставените от касаторите въпроси не следва да се допуска касационно обжалване, доколкото същите са разрешени от въззивния съд съобразено установената съдебна практика, изградена върху базисните постановки, съдържащи се в ППВС №4/1968г. По жалбата на Прокуратурата: Справедливото обезщетение се определя при съобразяване с всички обективно съществуващи и установени по делото обстоятелства. Във всички хипотези на чл.2 ЗОДОВ релевантни са вида на нематериалните увреждания, тяхната продължителност и интензитет, личността на увредения, начина му на живот и обичайната среда, интереси и ценностна система, трудовата биография, отражението върху личния, обществения и професионалния живот; причиняване на здравословно увреждане. В хипотезата на чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ от значение е още тежестта на повдигнатото обвинение, продължителността на наказателното преследване, интензивността на предприетите процесуални действия; фазата, до която е достигнало производството /дали е постановен съдебен акт, включително и осъдителен/, наложените мерки за неотклонение – тяхната тежест и вид, налице ли е ограничаване на права и в каква степен. Във всички случаи паричният еквивалент на неимущественото увреждане се определя към датата на прекратяване на наказателното производство, като се отчитат съответните общественоикономическите условия в страната. Доколкото, съгласно Постановление №4 от 23.12.1968г., всеки отделен случай е специфичен и дължимата преценка е индивидуална, приложените решения са ирелевантни, защото за всеки отделен случай обстоятелствата, които се отчитат са различни. В случая, въззивният съд е преценил всички групи обстоятелства, които са от значение за спора, като е изследвал и конкретното им отражение върху личността на пострадалата. Принципът за справедливост е съобразен, защото дължимият размер на обезщетение е определен след преценка на конкретно установените факти и наведените възражения, при съобразяване както на обстоятелствата, обуславящи по- висок размер, така и тези, обуславящи по-нисък размер на обезщетение. След като са съобразени характера и степента на причиненото увреждане, начина и обстоятелства, при които е получено, включително и факта, че обвинението е свързано с професионалната дейност на увреденото лице и произтичащите от това вредоносни последици, тяхната продължителност и степен на интензитет, възрастта на пострадалата и състоянието й – към момента на повдигане на обвинението, нейното обществено и социално положение, отражението върху начина й на живот и обичайна среда; тежестта на престъплението, за което е повдигнато обвинението, продължителността на наказателното производство, наложените мерки за процесуална принуда; установените критерии за приложение на принципа за справедливост са спазени. Относно воденето по същото време на паралелни производства /още едно наказателно и административно/, следва да се посочи, че – видно от мотивите на съдебния акт /при изложението на фактите/, въззивният съд е съобразил това обстоятелство, независимо че изрично не е акцентирал на него. Относно направеното възражение за липса на отговорност за медийната разгласа, следва да се посочи следното: Съгласно установената съдебна практика – широката медийна разгласа на водено наказателно производство, което е приключило с постановление за прекратяване или с оправдателна присъда – винаги е сред релевантните обстоятелства, които съдът следва да отчете при определяне на размера на дължимото обезщетение. На прокуратурата – при образуване на производството - е било известно обстоятелството, че лицата заемащи публични длъжности /каквито са съдиите/ за разлика от частните лица, са изложени на много по-голям интерес от страна на обществото и медиите, именно във връзка със заемана от тях длъжност или позиция в обществения живот, поради което – когато липсва осъдителна присъда – широкият медиен отзвук е от значение дори и когато няма безспорни данни Прокуратурата неправомерно да е предоставяла невярна информация за хода на наказателното производство. По жалбата на Р. Ч.: По първия поставен въпрос въззивният съд е съобразил установената съдебна практика, включително и посочената от касаторката, съгласно която - когато незаконното обвинение е за умишлено престъпление в област, която е професионалната реализация на обвиняемия, съдът следва да установи по какъв начин воденото наказателно производство се е отразило то върху възможностите му за професионални изяви и развитие в служебен план, авторитета и името на професионалист. Когато обвиненото лице упражнява професия, за която очакванията и изискванията на обществото за почтеност и спазване на законите са изключително завишени, по общо правило, незаконното обвинение има по-силно негативно отражение върху неимуществената им сфера. По всеки казус, с оглед обстоятелства по делото, съдът следва да се преценява действителното отражение на незаконното обвинение във всички сфери на живот на обвиняемия (подсъдимия), на неговото лично и професионално достойнство и чест и в случая това е направено. Вторият поставен от касаторката въпрос също е разрешен в съответствие с установената съдебна практика, съгласно която съдът дължи произнасяне по всички направени от страните доводи, оплаквания и възражения, които следва да разгледа и да изложи собствени мотиви във връзка с тях. Въззивният съд е изпълнил посоченото задължение като – видно от гореизложените му мотиви е извършил самостоятелна преценка на събраните доказателства, обсъдил е изложените доводи и разгледал направените възражения. Съобразени са и обстоятелствата, на които касаторката акцентира – негативните отражения на воденото производство върху психиката на неправилно обвиненото лице, продължителността на производството и предизвиканото отчуждаване на близки и познати, опетненият имидж и широкият медиен отзвук. Изразеното становище за това, че съдът не им е отдал необходимата тежест при оценяване на дължимия размер на обезщетение за неимуществени вреди изисква проверка за правилност и преценка на ангажираните по делото доказателства, каквито в настоящето производство касационната инстанция не може да извършва, съгласно дадените с т.1 от ТР №1 /2010г.по т.д.№1/2009г.на ОСГТК на ВКС разяснения. Пред вид осъщественото процесуално представителство по реда на чл.38, ал.1, т.3 ЗА, направеното искане и с оглед изхода от спора, следва да бъде определен размер на адвокатско възнаграждение само за оказаната безплатна адвокатска помощ за изготвяне и представяне на отговор на касационна жалба. При съобразяване на обжалваемия интерес пред настоящата инстанция, на действителната правна и фактическа сложност на делото, на характера на производството по чл.288 ГПК, което се развива в закрито съдебно заседание и изисква само преценка за наличие или не на конкретно посочени в закона основания за допустимост, пред вид положените усилия от процесуалния представител и като съобрази постановеното решение по дело С-438/22 на СЕС, съгласно което съдът не е обвързан от минималните размери, посочени в Наредба № 1/09.07.2004г., настоящият съдебен състав намира, че следва да определи размер на адвокатско възнаграждение от 700лв. Мотивиран от изложеното, Върховен касационен съд, състав на Трето гражданско отделение