Определение № 50883 от 01.12.2022 г. на ВКС по гр. д. № 1937/2022 г.

Производството по делото е образувано по касационна жалба от С. Е. С., чрез адвокат Д. Д., срещу въззивното решение №24/18.02.2022г., допълнено с решение №49/11.04.2022г. на Варненски апелативен съд по в.г.д.№601/2021г. в частта, с която е потвърдено решение №1455/29.09.2021г. по г.д.№874/2021г. на Окръжен съд [населено място], с което е отхвърлен предявения от С. Е. С. срещу Прокуратурата на Република България иск за заплащане на разликата над присъдените 6 000лв. до претендираните 25 000лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди от неоснователно обвинение за извършено престъпление по ДП № 3388-578/2019 г. по описа на V РУ на ОД на МВР Бургас, пр. пр. 2068/2019г. на РП – Бургас, прекратено с постановление от РП – Бургас вх. № 6904/2019 г. от 15.09.2020 г., по което е бил задържан под стража от 27.08.2019 г. до 26.11.2019 г., на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ, ведно със законната лихва върху сумата, считано от 03.10.2020 г. до окончателното ѝ изплащане. В жалбата са изложени доводи за неправилност и необоснованост на атакуваното решение. Насрещната страна Прокуратурата на Република България, редовно призована, не е депозирала писмен отговор в срока по чл.287, ал.1 от ГПК и не изразява становище по жалбата. Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима. Подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК. Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното: Въззивният съд e потвърдил решението на първостепенния Окръжен съд – Варна в частта, с която е отхвърлен предявения от С. Е. С. срещу Прокуратурата на Република България иск за заплащане на разликата над присъдените 6 000лв. до претендираните 25 000лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди от неоснователно обвинение за извършено престъпление по ДП № 3388-578/2019 г. по описа на V РУ на ОД на МВР Бургас, пр. пр. 2068/2019г. на РП - Бургас, прекратено с постановление от РП Бургас вх. № 6904/2019 г. от 15.09.2020 г., по което е бил задържан под стража от 27.08.2019 г. до 26.11.2019 г., на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ, ведно със законната лихва върху сумата, считано от 03.10.2020 г. до окончателното ѝ изплащане. Решението в останалата му част е влязло в законна сила. За да постанови този резултат, съдът установил от фактическа страна, че с постановление от 28.08.2019 г. по ДП № 3388 ЗМ 578/19 г. на V РУ на ОД на МВР – Бургас ищецът С. С. е привлечен като обвиняем за извършено на 27.08.2019 г. престъпление по чл.195, ал.1, т.4, вр. чл.194, ал.1 НК. Ищецът е бил задържан под стража от 27.08.2019 г., а мярката за неотклонение била заменена по искане на защитата му с мярка „парична гаранция“ на 26.11.2019 г. Съдът установил, че наказателното производство срещу ищеца С. С. било окончателно прекратено с постановление от 14.09.2020 г., връчено му на 25.09.2020г. /стабилизирано на 02.10.2020г./ Въззивният съд констатирал и обстоятелството, че към момента на образуване на досъдебното производство ищецът е бил осъждан, а от обясненията му пред разследващия полицай направил извод, че към този момент е бил и безработен. Кредитирал показанията на разпитаните по делото свидетели Й. С. /съпруга на ищеца/ и Д. М., от които приел за установено, че след задържането му С. С. бил притеснен и уплашен, а след освобождаването му не искал да се вижда с хора, станал нервен и се държал като че ли е сърдит без причина. Въз основа на така установеното от фактическа страна съдът обосновал, че Държавата отговаря за вреди, причинени на граждани от органите на дознанието, следствието, прокуратурата и съда от незаконно обвинение в извършване на престъпление, ако лицето бъде оправдано или ако образуваното наказателно производство бъде прекратено поради това, че деянието не е извършено от него, или че то не е престъпление. Посочил е, че по делото е безспорно установено, че срещу ищеца е повдигнато обвинение за престъпление по чл.195, ал.1, т.4 вр. чл.194, ал.1 от НК 123, ал.1 от НК, като наказателното производство е прекратено поради липса на извършено престъпление от страна на обвиняемия. Производството спрямо ищеца е продължило около една година, през която същият е бил задържан под стража. Съдът намерил за неоснователно възражението на ответника Прокуратурата на Република България за наличие на предпоставките по чл.5 от ЗОДОВ, тъй като поведението на лицето спрямо което са предприети мерки на процесуална принуда е изцяло резултат от личната му преценка и въпрос на организиране на защитата му в наказателното производство, поради което не може да обоснове извод за наличие на негово виновно поведение. За да определи размера на справедливото обезщетение съдът съобразил следните обстоятелства: Повдигнатото на ищеца обвинение е за престъпление, което не съставлява тежко умишлено престъпление /с оглед предвижданото наказание от една до десет години „лишаване от свобода“/, а ищецът С. е търпял най-тежката мярка за неотклонение – „задържане под стража“, в периода от 27.08.2019г. до 26.11.3019г., след което тя била изменена в „парична гаранция“ до прекратяване на производството. Съобразил е относително краткия период на воденото наказателно производство – около година. Съдът приел, че задържането е оказало обичайното въздействие върху пострадалия ищец. Посочил, че по делото не са представени доказателства той да е търсил медицинска помощ във връзка с възникнали болестни симптоми, поради което е формирал извод за липса на влошаване на физическото или психическото му здраве. Изложил е, че при определяне на обезщетението е отчел и обществените критерии за справедливост, икономическите условия и жизнения стандарт за съответния период, с прилагане на пропорционалност между неимуществените вреди и обезщетяването им. Посочените съображения обусловили крайния извод на въззивния съд, че справедливото обезщетение за претърпените неимуществени вреди от страна на С. Е. С., вследствие на незаконно повдигнатото му обвинение, производството по което е прекратено, е в размер на 6000лв. Касаторът С. С. обосновава допускане на касационно обжалване по следните съображения: 1/ решението е постановено в противоречие с практиката на ВКС при определяне на размера на обезщетението, обективирана в решение №1/12.11.2020г. по г.д.№90/2020г. на ІІІ г.о. и решение №6/08.02.2017г. по г.д.№2666/2016г. на ІV г.о. Искането е основано на хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 от ГПК; и 2/ Решението е постановено в противоречие с актовете на Конституционния съд на Република България, както и на Съда на Европейския съюз, свързани с прилагането на различен стандарт и субективизъм спрямо ищеца в качеството му на пострадало лице от незаконосъобразни действия на правозащитните органи. Посочил е, че е задължително прилагането на еднакъв стандарт при определяне на обезщетението, без оглед на етническа, расова или друга принадлежност, включително и лично и обществено положение или имуществено състояние. Искането е основано на хипотезата на чл.280, ал.1, т.2 от ГПК. Съставът на Върховния касационен съд намира, че изложените от касатора твърдения се отнасят до въпроса за начина на определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, след преценка на всички обективно съществуващи обстоятелства, с оглед особеностите на всеки конкретен случай и при наличие на причинно следствена връзка, който е включен в предмета на спора и е обуславящ правните изводи на съда по конкретното дело. Разрешението на въззивния съд, дадено в обжалваното решение, противоречи на трайно установената съдебна практика по приложение на чл. 52 ЗЗД, тъй като при определяне размера на обезщетението съдът не е взел предвид всички установени по делото обстоятелства, които имат значение – не е отчел продължителния период на наложената на пострадалия мярка за неотклонение „задържане под стража“, отразяващо се на интензитета на претърпените вреди и при индивидуализиране на обезщетението. Не са налице основания за допускане на обжалването в хипотезата на чл.280, ал.1, т.2 от ГПК. В изложението е направено общо твърдение за противоречие на решението на въззивния съд в обжалваната му част с актове на Констутицониия съд на Република България и Съда на Европейския съюз, без да са посочени конкретни такива, нито въпросите, които са разрешени в противоречие с вече постановените решения. Твърденията за прилагане на различен стандарт спрямо ищеца при определяне на дължимото му обезщетение, /с оглед етническа, расова или друга принадлежност, лично и обществено положение или имуществено състояние/ са формулирани като несъгласие с изводите на съда, което не е основание за допускане на обжалването. В заключение, следва да се допусне касационно обжалване на решението в оспорената му част, на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, по правния въпрос, уточнен от съда /съобразно т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС/: за начина на определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, след преценка на всички обективно съществуващи обстоятелства, с оглед особеностите на всеки конкретен случай и при наличие на причинно следствена връзка. Касаторът С. Е. С. следва да представи доказателства за внесена държавна такса по сметка на ВКС в размер на 5 лв., на осн. чл. 18, ал. 2, т. 2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК. Мотивиран от горното, съдът